Защо Бог се крие
Бог се крие. Бог се открива. И пак се скрива.
Този образ преминава през цялото Свещено Писание. Образът на свещеното скриване-и-търсене не е инцидентен. Той се корени в самото естество на християнския живот. Християнство, чийто Бог не е скрит, не е никакво християнство. Защо е така?
В друга своя статия казвам следното: „Нашата вяра ни учи да живеем в разкриването на нещата, които са скрити. Истинското християнство никога не би трябвало да е очевидно. В действителност то е борба за живеене на онова, което не е очевидно. Християнският живот е направен така, че да бъде откровение.”
Бог не е очевиден. Това, което е очевидно, е обект. Обектите са инертни, статични и пасивни. Дървото в предния ми двор е обективно тук (или така изглежда). Когато ставам сутрин и извеждам кучето на разходка, аз очаквам дървото да бъде там. През есента мога да изучавам листата му в тяхната чудна цветна премяна (дървото е гинко). Но като цяло, мога да игнорирам дървото, да не го забелязвам. Или да не го игнорирам. Така можем да постъпваме с обектите. Те не искат нищо от нас. Ние разполагаме със свобода, те не разполагат.
Такава е функцията на идола – да превръща обекта в бог. Той (или тя) трябва да бъде там. Идолът си присвоява божественото, обективизира го, прави го инертно и пасивно.
Християнският Бог съкрушава идолите. Той не подкрепя нашия нарцисизъм, нито става пасивен участник в него. И не е богът-когото-аз-искам.
Христос ни казва: „Искайте, и ще получите. Търсете, и ще намерите. Хлопайте, и ще ви се отвори.” Най-дълбоката същност на живота, обещан ни в Христос, изисква да искаме, да търсим и да хлопаме. Причината за това е ясна: искането, търсенето и хлопането са начин на съществуване. Но нашият обичаен начин на съществуване е да живеем очевидния живот (живота сред обекти).
Забелязали ли сте, че е много по-лесно да си купите икона и да я поставите в молитвения си кът, отколкото да прекарате известно време там и да се молите? Това е нещо като „православно користолюбие”, заменящо действия като искане, търсене и хлопане. Придобиването е част от нашата очевидна форма на съществуване. В нашата култура ние сме научени да консумираме. Ние придобиваме обекти. Най-общо казано, дори не търсим обектите, които придобиваме, най-много да се поровим в Гугъл. Вече не търсим задълбочено и продължително, не ловуваме. Ние пазаруваме.
Но ние сме създадени за искаме, да търсим и да хлопаме. Този начин на живот ни поставя на мястото, където ставаме истински човеци. Отците пишат за това, подчинено на ероса желание. Нашата култура е променила значението на ероса в еротика, в която се учим да консумираме посредством нашите страсти. Това е изопачаване на истинското разбиране за ероса.
Христос използва образите на търсенето или истинското желание (ерос) в много от Своите притчи: търговецът, който търси хубави бисери; жената с изгубената драхма; добрият пастир и изгубената овца; бащата и блудният син; съкровището, скрито в нивата…
Но как търсенето (еросът) се различава от това, което аз искам? Тези притчи не са ли образи на консумирането? Научаването на разликата е част от Божието свещено търсене-и-скриване. Начинът на живот, към който Той ни призовава, трябва да бъде научен посредством практика.
Обектите са управляеми. Те не ни създават трудности и не изискват твърде много от нас. Консумирането е дейност, в която винаги можем да доминираме.
Свети Яков ни предлага следната мисъл:
„Желаете, пък нямате; убивате и завиждате, а не можете да достигнете; препирате се и враждувате, а нямате, защото не просите. Просите, а не получавате, защото зле просите, – за да го разпилеете във вашите сладострастия” (Иак. 4:2-3).
Това, което търсим по божествен начин (ерос), е нещо, което не може да бъде управлявано или обективизирано. То винаги е по-голямо и по-обширно от нас. Като такова, то дори крие известна опасност. Може да изисква от нас да бъдем уязвими и да поемаме рискове. Ние се страхуваме, че може да не го открием, и в същото време – че може и да го открием.
Притчите не са за търговеца с хубавите бисери, нито за жената с драхмите. Търговецът рискува всичко, което притежава, само за да има възможност да купи този единствен бисер. Жената търси тази драхма, сякаш това са единствените пари в целия свят.
Когато бях близо до момента на своето обръщане в Православието, това се оказа сериозна пречка при търсенето на светска работа. Беше трудно да си намери работа, или дори да бъде поканен на интервю човек, в чиято автобиография пише единствено „свещеник”. Това търсене продължи почти две години. То не беше фикс идея, а по-скоро страст. Но един ден работата сама ме намери. Подробностите тук нямат значение. Но реалността има. Простият факт, че имаше вероятност да си намеря работа, стига само да кажех „да”, беше и вълнуващ, и плашещ едновременно. Ако кажех „да”, тогава всичко, което казвах, че искам, (може би) щеше да започне да се случва. И всичко, което ми даваше комфорт и сигурност, щеше да изчезне (с четирите деца, които трябваше да храня). И ако всичко, което бях казал, че искам, започнеше да се осъществява, тогава плашещата възможност, която може би не исках, също щеше да започне да се осъществява! Можех многократно да умножа всички тези възможности, без дори да започна да разказвам всичко, което беше в сърцето ми.
Но точката, която ме откри, беше началото на истинското търсене. Рискът, наградата, заплахата, опасността, радостта и тъгата – всички те се изправиха срещу мен и често ме караха да се потопявам в молитва. Направих скок и започнах един бурен период в живота си. Но моят живот, както при повечето хора, накрая се подреди и започна да става очевиден.
Свети Кътбърт от Линдсфарн, един от великите монаси аскети по Келтските земи, има свой начин на постъпване с очевидното. Той вървял навътре в Северно море от острова, на който живеел, и се изправил във вълните, покрит с вода до шията. Това е опасно море, по нищо не прилича на американските плажове. Той стоял тук на ръба на опасността – и се молел. Свети Брендън прекосил Атлантическия океан с други братя монаси в лодка, направена от животински кожи. Хиляди монаси са се скитали по пустини, гори, земни пропасти, острови – и всички те, за да бъдат на мястото, където Бог може да бъде намерен. Не можем да търсим Бога, намирайки се на сигурно място, въпреки че това е най-сигурното място на света.
Еросът не пазарува. Истинското желание, дълбоко присъщо на нашата природа, не се задоволява с удоволствията, които получаваме от нашите страсти. То достига до изключителни измерения, дори се потопява в болката, за да бъде намерено от това, което самото то търси.
Всичко това е животът на откровението, свойствен на истинската вяра. Въпросът за нас е как да живеем там, или дори само да отидем там веднъж в живота си. Аз изучавах Православието 20 години. Всичките ми приятели знаеха за моя интерес и дори често се шегуваха по този повод. Много от тях казаха, че не са били изненадани, когато се обърнах.
А аз бях. Бях изненадан, защото познавах собствената си паника и страх от посрамване. Ако харесвате ферари, вашите приятели няма да се учудят, че имате снимки и модели, филми и тениски с тази емблема. Но ако продадете къщата си и използвате парите, за да направите авансово плащане за въпросното ферари, ще ви сметнат за глупак, за луд. Търсенето на Бога е нещо подобно.
Има тихи начини, които не изглеждат толкова радикални. Искрената изповед пред свещеник може да бъде такъв момент. Молитвата пред иконите в ъгъла на стаята може да стане такъв момент, макар че тя изисква много практика и голямо внимание. Те не могат да бъдат обекти и молитвата не може да бъде очевидна.
Всичко това е от Бога, слава и благодарение на Него. Ние не можем да го измислим за себе си. Това не е „техника”. Бог, Който иска да Го търсим, също е достатъчно благ, за да се крие. Откриването къде Той се крие, е първата стъпка. Откриването къде ние се крием, е следващата. Но най-голямата и чудна стъпка е свиването зад ъгъла, купуването на нивата, продаването на всичко, което имаме, вземането на драхмата от земята, позвъняването по телефона и казването на „да”, „да” и пак „да”. | Blogs.ancientfaith.com
Превод: Татяна Филева
