Идеята на Кант за християнството като чиста и съвършена морална религия
Както е известно, Кантовото отношение към религията е обусловено от неговата морална философия, според която е възможна морална теология, т.е. религия, основаваща се на морала, но не и теологичен морал, имплициращ според него една хетерономна и номиналистична нравственост.
Но все пак нравствеността, от своя страна, със сигурност води към религията. В този смисъл Имануел Кант до голяма степен отъждествява религията и нравствеността, но без напълно да ги редуцира, тъй като идеите за Бога, безсмъртието на душата, свободата и идеалът за най-висшето благо, като относими към религията, трансцендират границите на морала и следователно той може да бъде разглеждан като водещ към тях, а не обратно. Затова Имануел Кант, донякъде, изказвайки се в този смисъл за нередуцируемостта на религията към морала, в своето късно съчинение “Метафизика на нравите” неслучайно заключава, че учението за религията като учение за задълженията към Бога надхвърля границите на чистата морална философия.
От морала произлиза една цел – идеята за висшето благо, за възможността на което ние трябва да постулираме Бога, Който единствен може да обедини двата му елемента – единството на добродетел и блаженство. Погледнато практически, тази идея ни помага да мислим всичките си постъпки като цяло с оглед на една крайна цел, която може да бъде оправдана от разума. Но тук трябва да се има предвид, че тази идея произлиза от морала, но не е негово основание. Следователно, за морала е от значение това – съдържа ли той в себе си понятието за крайна цел на всички неща. Затова моралът според Имануел Кант необходимо и дори неизбежно води към религията, свързана с идеята за един висш морален Законодател (извън човека), чиято воля се явява крайна цел на света и човека. По този начин в религията всички нравствени задължения могат да се разглеждат и като Божии заповеди. Оттук би могъл да се изведе и следният нравствен силогизъм: ако нравственият закон е априорен и следователно всеобщ, необходим и общовалиден за всеки разумен субект, а нравствеността, от своя страна, необходимо и неизбежно води към религията, то, следователно, всеки разумен и нравствен субект е по необходимост и субект на религията и самата религия има за субект само една разумна и морална (макар и крайна) интелигенция и тя (религията) определя крайната цел на морала с оглед самото правило на морала. Затова за Имануел Кант етикотеологията е възможна, тъй като моралът, макар и да може да съществува със своето правило без теология, с оглед на крайната цел, поставена му от това правило, не може да съществува без теология, без да остави разума уязвим с оглед липсата на тази цел (Кант, И. Критика на способността за съждение). Най-важното за Кант е – с оглед на крайната цел, идеала за най-висшето благо като негово необходимо условие – достойнството на субекта да бъде щастлив, което изисква съгласуване на максимите на субекта с нравствения закон.
Разглеждайки и ценейки християнството като морална, т.е. изискваща от човека морална чистота и съвършенство, религия, Кант смята, че само пълното морално съвършенство на човека може да бъде предмет на Божията воля, т.е. да бъде изискване от страна на Бога към човека. Съответно, нравственото съвършенство на човечеството може да бъде и единствената крайна и висша цел на творението. Във връзка с това според него стои и религиозният идеал за Богоугодния Човек – Единородния Божи Син, като съвършен и безгрешен в морално отношение морален Учител и Пример за човечеството.
Кант ясно говори за това, че този висш нравствен идеал на разума не е просто негова фикция или изобретение, нито пък носи емпиричен характер, а е онтологичен идеал на разума с трансцендентен произход, но с трансцендентална проява и значение за човека, което го прави онтологичен и обективно релевантен за всеки един разумен и нравствен субект. Ето защо той неслучайно посочва, че възвисяването към Него е всеобщ дълг за човека, особено заради това, че този висш Идеал приема в Себе Си човека.
Така, като предоставен на разума, без да е създаден от него, този Идеал за Сина Божи е трансендентален, и като такъв – всеобщ, необходим, общовалиден морален Идеал на разума, което съвсем не пречи да се приеме и това, че същият този Идеал е слязъл и снизходил към нас от Своята небесна, т.е. трансцендентна божествена висота (според историческото божествено християнско Откровение) и, приемайки нашата човешка природа, Сам ни дава сили (дори и само чрез мисълта за Него) да бъдем способни да изпълняваме нашите нравствени задължения. Същевременно Той е и нашият най-висш морално-емпиричен Пример, приемащ върху Себе Си, бидейки невинен, наказание и страдания за греховете на човечеството, каквито Той Самият няма.
Кант категорично и ясно изразява своята дълбока почит, своето възхищение от Личността на Иисус Христос – въплътилия се Син Божи, Която буди, както той казва: удивление, любов и благодарност
Личност, Която безспорно трябва да ни служи като пример за следване и Която същевременно ни предлага едно напълно недостижимо, едно толкова високо и чисто морално благо. Иисус Христос – Синът Божи е недостижимият нравствен Образец и Идеал, Който като Идеал за безгрешния Човек, поел върху Себе Си саможертвено и заместително отговорността и наказанието за греховете на човечеството (без Сам да има в Себе Си какъвто и да е грях), се противопоставя на факта на радикалното зло и греха, противопоставяйки му нравствено настроената Си воля. Съвършената праведност или светостта, като чиста в мотивите си нравствено определена и настроена воля, се изразява в постоянно и решително противопоставяне и победа над всички изкушения на злата природа, съществуващи под формата на склонности. Съвършената проява на светостта е в доброволно приетото заместително страдание в името на нравствения принцип като саможертва. За грешното човечество страданието се оказва необходим момент по пътя на неговото избавление от злото, тъй като то е неизбежно наказание и следствие зна греха. Но страданието на безгрешния Човек (Сина Божи), което не е страдание заради собствен грях, може поради това да има всеобща заместителна и изкупителна сила, покриваща греховете на човечеството. Затова за истинската религия е необходима практическата вяра в нравствения Идеал, т.е. в съвършено праведния Човек или Сина Божи, Който е разумното основание, цел и смисъл (Логос) на всичко съществуващо под закона на съвършената моралност.
Чистата религия на разума е преди всичко възможност Бог да се разглежда като морален Законодател. Нравствените задължения като иманентни на разума се разглеждат в нея и като Божии заповеди и поради това тя е всеобща посредством чистите морални закони, за разлика от историческите религии, които носят в себе си канонични морални закони и предписания, поставени пред волята на човека като Божии изисквания към него.
Но за Кант християнството е идеята за една религия, която е основана на разума и в този смисъл е естествена. Християнството според него притежава и средство за прокарване на религията (на разума) сред хората и това е Библията, чийто произход може да се приеме за свръхестествен, благоприятствайки моралните предписания на разума.
Поради факта, че е неспособен да реализира от само себе си иманентната на разума и моралността идея за най-висшето благо, за човека е потребно и необходимо да вярва в Бога като в морален Абсолют и висша разумна Интелигенция с оглед на идеала за най-висшето благо като възможна цел. Затова правилното разбиране, самоопределение и отношение към идеята за моралния Абсолют като Господар на света е истинската задача на практическия разум. За нас, смята Кант, не е толкова важно да знаем какво представлява Бог Сам по Себе Си (Неговата природа), а какъв е Той преди всичко по Своята морална Същност.
Заради всичко това неслучайно следването и възвисяването към Идеала за нравствено съвършенство и Първообраза на човечеството – Сина Божи Иисус Христос е всеобщ нравствен дълг за човека, сили за което добиваме пак от идеята за Него, намираща се иманентно в разума, но като несъздадена от нас. Разумно е и може да се приеме, че Той, като слязъл при нас от висотата на Своята божествена трансцендентност (небето), е възприел в Себе Си човешката природа и я е изкупил, приемайки върху Себе Си като невинен отговорността и наказанието за греховете на човечеството. Затова според Кант Самият Бог в Своето величие е Първообразът на моралното съвършенство и този Първообраз е представен в Лицето на съвършения Човек – Божия Син. Стремейки се все повече да наподобяват Първообраза, хората са Божии чеда.
