Православната догматика и митологията на съвремието
Тежък изглежда нейният образ, но стига да искаме, трябва само да се огледаме и ще оценим незаменимата й стойност. Преди това ни е нужен въпросът: „Как ще подходим към Истината и мъчениците за Нея – с надлежното смирение или с надменната презумпция, че носители на истината (коя от всичките ни истини?) сме ние самите?
Трудно се удържа страстта да се изправиш на борсата на ежедневието със собствени понятия за истина – емблематична страст от трагизма на съвремието. Величав е трагизмът в езическата култура на древна Елада: обществото се издига до осъзнаване безплодната стойност на митическата култура и духовност. Докосването до Спасителя и Църквата, крепост на Неговата Премъдрост, преобразява същността на този трагизъм. Духовното страдание и пречистването на човешкия дух чрез Въплътената Истина внасят ореола на светлата надежда отвъд трагичността в живота на всички езически народи, докоснали благодатта на Спасението. По-нататък всеки опит за реформаторство отвъд стените на Христовата крепост – Светата Православна Църква – ще внася различни форми на трагизъм, белязани от примитивни страсти и надменна безпътност.
Протестантската реакция срещу раните, нанесени върху богооткровената Истина, оставя нови рани – полага заразата на съвременния мит за многообразието на истината извън пределите на църквата изобщо, далеч от изстраданата православна догматика. Така положен, митът се вписва перфектно в колоритната митология на съвременния свят, но убива връзката на човека с живия и животворен образ на Истината, Светата Православна Църква. Безкритичното тиражиране на образи за любов, истинност, нравственост дава тласък на примитивния трагизъм в митовете на съвременната култура. Пазарният принцип е безкомпромисен – щом търсиш духовност, трябва само да протегнеш ръка и да избереш по свой вкус: най-притегателната, най-комфортната, най-древната или най-интелектуализирана мистификация на истинност. Какво значение има, че митологията на съвремието – творяща облика на човешкия бит, наука, култура, нравственост – вече нагарча от тягостен вкус на ялов еклектизъм. Какво значение има, че се задушаваме под триумфиращия догматизъм на демократизма – многорък, лукав, ухилен, митологизиран триумф на нашите слабости и страсти. Важното е, че „растем“ в омайваща игра със съкрушителни фойерверки на човешката словесност – толкова сме израснали, че вече контактуваме с другопланетни вестители. Чужди звучат споделените слова за Божията Премъдрост: „Когато разбрах, че иначе не мога да я овладея, освен ако Бог дари, – и че не беше работа на разума да се познае, чий е този дар“ (Прем.Сол., 8:21).
Да подчиним себе си на Истината е изпитание с благодатни плодове – да се обявиш за мисионер на истината е сладко изкушение; да следваш повелите на Спасителя в борбата срещу злото в света е подвиг – да ги преобразяваш заради света и да величаеш себе си като пратеник на Спасителя е неудържимо опиянение.
Люлеят се палатите на човешката мисъл, крехки са кулите на суетното човекомъдрие. Каноните на Православната църква за отстояване на Любовта и Истината остават да живеят като нейно първо предизвикателство, но и като нейна велика мощ пред света. Да бягаш от Истината и нейната канонична крепост, да сочиш укорително нейните следовници и да я търсиш в разградените дворове на светското суемъдрие е тежък симптом на съвременното бездуховно, безкрепостно, безпътно общество: догматиката на съвремието, а тя не липсва, изисква сам да сееш истини, дори със Светото Евангелие в ръка, а не да посягаш към благодатната сладост на столетните плодове на Православната светоотеческа църква, проверени във всички времена.
Истината на Светата Православна Църква е догматична и мъченическа, но неотменимо жива и спасителна. С всеки наш опит да я впишем в световния дух заличаваме Истината в душите си. Тя е с нас да ни дава сили в борбата с изкушенията и страстите на света, не да се превръща в част от него.
Фанатизъм, фундаментализъм, глобализъм са дръзки и коварни образи в митологията на съвременния свят, издигнати за неуморна вражда с Истината. Догматиката на православието е изстрадана борба за пълната демитологизация на Истината, за укрепване на Христовата крепост на Земята. Слава на Божия промисъл за нейната свята предвечност. Слава на милостта Божия за великото убежище, дадено на човешката душа. За нас е дарена благодатната светлина на Църквата. Наша е свободата да я потърсим. Наша е радостта да я прославим.
„Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат; а сега нямат извинение за греха си“ (Йоан, 15:22).
Упованието ни е Отец, убежището ни е Син, покровът ни е Дух Светий. Амин.
© Омофор
