Пътят към Емаус
Разказът за учениците, които три дни след кръстното страдание на Иисус, по пътя от Йерусалим за Емаус срещнали Възкръсналия Иисус Христос, може да се прочете в Евангелие от Лука (Лук. 24:13-35). Накратко присъства и в Евангелие от Марко: „След това се яви в друг образ на двама от тях по пътя, когато отиваха в село. И като се върнаха, обадиха на останалите; но и тям не повярваха” (Марк. 16:12-13). Това е един от най-въздействащите разкази от Новия Завет и в историята на Църквата. Неговото динамично действие, непосредственост и дълбока символика са допринесли за честото му използване в богословието, църковната проповед и изкуството. Разказът за „Пътя към Емаус” в по-широк културологичен план е известен почти толкова, колкото и притчата за милостивия самарянин.
Христологичният мотив
Преди да се посветим на обяснението на текста, ще констатираме, че неговата символна сила, която го прави един от най-впечатляващите библейски разкази, е заложена именно в мотива за отсъстващия – страдалия и присъстващия – възкръсналия Христос, както показва дълбокият религиозен опит на християнския живот. Това е и мотив на богопознанието. В началото учениците са сами и отчаяни, без Христос, а по-нататък са с Него, макар и да не знаят това. Те Го слушат, но не знаят кой е. След това Той иска да си отиде, но те Го задържат, за да Го разпознаят непосредствено след това. После отново остават сами – Той е „невидим” – но не напълно: те се намират в общност, която вярва в присъствието на Отсъстващия. Кулминацията на разказа е в акта на разпознаването, съответно на пълното Христово присъствие в момента на „преломяването на хляба”, на общия обяд, който придобива евхаристиен характер. Това е моментът, в който Бог взема инициативата: непознатият Странник се открива като Възкръсналия Христос, Който предстои пред трапезата – тъй като Той е Същият, Който преломява хляба. Учениците не биха Го разпознали, ако не им се беше открил. В Свещеното Писание (Лук. 24:25-27) и в преломяването на хляба (ст. 30-31) в съкратен вид се съдържа цялата тайна на богопознанието.
Тълкувание
24:13-14 (Увод)
В самото начало се казва, че двамата ученици, три дни след като Иисус е разпнат на кръст, отиват от Йерусалим в едно село на име Емаус. Не се казва кои са тези ученици. По-късно единият от тях се идентифицира като Клеопа. Може би те са принадлежали към кръга на Седемдесетте ученици, които посочва единствено Лука (Лук. 10:1-20). В историята на тълкуването винаги е имало опити да се идентифицира и другият ученик. Така например Симон Петър често се посочва като спътник на Клеопа. Имало е опити в другия, неназован ученик, да се види жена, може би съпругата на Клеопа. Този опит се аргументира с това, че евангелист Лука има обичая да говори за двойки, мъж и жена, като например в Лук. 1:5-38 и 15:3-10. Впрочем всички опити за конкретна идентификация на другия ученик остават в сферата на хипотезите.
Разстоянието между Йерусалим и Емаус, посочено в текста, е 60 стадия (около 11 км). В някои преписи на текста на Евангелие от Лука се посочва друго разстояние, тоест 160 стадия (около 30 км). Оригинално е първото четене, тъй като действието се вмества в рамките на един ден, съответно в същия ден. Учениците могат да изминат 60 стадия за няколко часа, докато 160 статия предполага почти цял ден. От друга страна, евангелистът, посочвайки именно отдалечеността на Емаус от Йерусалим, е искал да покаже и един много значим за него момент: че явяванията на Възкръсналия Иисус Христос се случват в околностите на Йерусалим.
Къде точно се намира Емаус? Този въпрос е измъчвал библейските археолози в продължителност на векове, измъчва ги и днес. Названието „Емаус” означава „извор”, или „горещ извор”. Археолозите предлагат пет места, на които би могъл да се намира Емаус от разказа на eвангелист Лука. В миналото е преобладавало убеждението, че Емаус всъщност е Амаус, гръцкият Никополис, който се е намирал по пътя от Йерусалим за Тел Авив, и който е известен и като Латрун. Проблемът с тази локализация е в това, че става дума за град, докато Лука ясно казва, че Емаус е село. По-нататък, Амаус е отдалечен на около 30 км от Йерусалим. Това са онези 160 стадия, които могат да се срещнат в някои преписи на Евангелието според Лука. В Средновековието е имало опит някои места да се свържат с библейския Емаус, например Абу Гош в околностите на Йерусалим и Ел Кубеибех. Липсата на археологични доказателства прави тези места по-малко вероятни кандидати за Емаус. Решаващият аргумент против тях е, че не съществуват доказателства, че те в миналото са се наричали Амаус или Емаус. Четвъртото място е Моза. То се намира на едно малко хълмче на около 6 км от Йерусалим. Моза е твърде близо до Йерусалим, за да бъде някогашния Емаус, само 30 стадия, следователно двойно по-малко от посоченото разстояние. Разбира се, в по-ново време е предложено мястото Бир ел Хамам. То би било етимологично приемливо, тъй като означава „горещ извор”. Разстоянието също е подобно на посоченото от Лука, следователно около 10 км. Впрочем, и това място все още не е прието като библейския Емаус. Можем да заключим, че все още не съществуват убедителни археологични доказателства, въз основа на които да се определи мястото на Емаус.
Разговорът между учениците и приближаването на Възкръсналия
(14-16)
Стихове 14-15 са внимателно конципирани. Двамата ученици вървят към Емаус и по пътя „се разговаряха и разсъждаваха помежду си” за всичко, което е станало. Техният разговор е много сериозен – за това свидетелстват двата употребени глагола ὁµιλέω и συζητέω. Първият подчертава сериозността на разговора, тъй като този глагол в някои контексти се употребява дори и със значението „проповядвам” или „изповядвам”, докато другият показва динамиката и живостта на дискусията, което говори за сложността на разглеждането на събитията, които са се случили. Докато те разговарят, „Сам Иисус се приближи и вървеше с тях”. Приближаването на Иисус се означава с един познат на читателите на Евангелие от Лука глагол πορεύοµαι („вървя напред”, „на път съм”). Този глагол евангелистът използва в описанието на историята на Христовото страдание (19:28-36; 22:8, 22, 33, 39) и с него означава Христовия път към Йерусалим, към мястото на страданието, към кръстната смърт. Той също така може да значи и „решително крача към”, което в нашия контекст значи, че Иисус решително се присъединява към учениците в незнанието, „но очите им се премрежиха, за да Го не познаят”. Засега очите на учениците са затворени и те не разпознават Новодошлия. Проглеждането ще последва едва по-късно, в ст. 31: „тогава им се отвориха очите, и те Го познаха”. От начина на представяне на тези два епизода – неразпознаването и разпознаването – извличаме едно мощно духовно послание: докато Възкръсналият е с учениците, те не Го разпознават, а когато го разпознават, Той вече не е с тях; „тогава им се отвориха очите, и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях” (ст. 31). Динамиката и агонията на вярата едва ли могат да бъдат представени по по-добър начин. Засега учениците не разпознават Странника, Който се обръща към тях. Той ще трябва да се обърне към тях и да ги въведе в по-нататъшния процес на богопознанието.
Разговорът между учениците и Възкръсналия
(17-27)
В ст. 17 познатият на читателите на Евангелие от Лука Възкръснал Иисус, и непознат за учениците Странник, за пръв път в разказа се обръща към Своите спътници: „Какви са тия думи, които, вървешком, разменяте помежду си?” Учениците с неверие слушат Странника, те са „намръщени”. Адекватният превод на необичайната гръцка дума σκυθρωποί (обикновено се превежда „тъжни”, „невесели”) би бил „намръщен”, „с мрачно чело”. Думата взема ученикът на име Клеопа. Името Клеопа е съкратена форма на Клеопатрос. Това е мъжкият вариант на известното женско име Клеопатра. Някои тълкуватели смятат, че това е същият този Клеоп(а), който се споменава в Иоан. 19:25, като баща на едната от Мариите: „Мария Клеопова”. Ако тази Мария беше братовчедка на Богородица Мария, тогава Клеопа се пада вуйчо на Иисус. Изричното споменаване на името на този човек у Лука и Йоан, с предположението, че става дума за една и съща личност, означава, че той е бил много важна личност в историята на ранното християнство. Клеопа пита Новодошлия дали Той е само странник в Йерусалим, Който не знае какво се е случило в града през тези дни. Той отговаря на въпроса с въпрос: „кое?” съответно „кои?”, мислейки за събитията. Това, което следва, е разказът на Клеопа, който не е нищо друго, освен едно съкратено Евангелие от Лука (ст. 19-24): Иисус от Назарет, Той е бил пророк, силен пред Бога и пред народа – това е съкратеното Евангелие до началото на историята на страданията. Тя по-нататък се свежда до констатацията, че първосвещениците и старейшините са Го предали на смъртно наказание. Причините за това не се посочват. Клеопа изразява разочарование от този ход на събитието: „А ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля” (ст. 21). В какво се е състояла тази надежда, остава неясно. Дали са очаквали, че Иисус ще донесе политическа свобода на Израил? Дали са се надявали, че ще ги освободи от временния начин на съществуване, който неизбежно завършва със смърт? „Но при всичко това днес е вече трети ден, откак стана това”.
Споменаването на третия ден тук не е случайно. Иисус е предсказал, че ще възкръсне в третия ден (Лук. 9:22; 18:33), но учениците като че са забравили какво им е говорил Той още приживе. После следва кратко известие за виденията на Възкръсналия Иисус. Клеопа разказва събития за виденията на Възкръсналия повече от перспективата на някого, който не е убеден в тяхната истинност. До края на неговото изложение се усеща разочаровение и вяра в нещастния край на разказа, в която той и неговият спътник са виждали искрица надежда за Израил. Непосредствено след казаното от Клеопа следва отговорът на Иисус. Интересното е, че и докато Иисус говори, Той остава странник за учениците и Лука не съобщава за тяхната реакция на Неговите думи. Иисус най-напред ги укорява: „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците!” (ст. 25).
Интересното е, че Иисус не укорява учениците, задето не са Го разпознали. Неговото възкръснало тяло е различно от земното Му тяло. Не ги укорява и за това, че не са повярвали в Неговите предсказания за собствената Му смърт, докато е бил жив. Също така не ги укорява, че не са в състояние да разтълкуват правилно последните събития, за които е станало дума. Единственият Му укор е за това, че не вярват в Писанието. В това е цялото им неразумие и „мудност по сърце”. Те са се оказали неспособни да разберат през призмата на библейските думи събитията, които са се случили пред очите им. Едва Писанието разкрива смисъла на всичко, което се е случило. Тук също така е скрито дълбоко духовно поучение: вярата е акт на разума („неразумни”) и на сърцето („мудни по сърце”), чрез което се чете и разбира Писанието. „Тогава им обясни казаното за Него в цялото Писание” (ст. 27). Събитията, свързани със съдбата на Иисус Христос, Неговата смърт и Неговото Възкресение, и разбирането на еврейското Писание през тази призма представляват двата стълба на раннохристиянската вяра и проповед. Едно без друго те изгубват всякакъв смисъл.
Краят на пътя
(28-29)
Реакцията на учениците на думите на Иисус не може де опише. Повествованието се прекъсва в най-драматичния момент. По пътя Странникът тълкува последните събития в светлината на библейските послания. Така те се приближили към селото, за което са тръгнали, Емаус. В този момент Иисус, все още непознат странник за учениците, иска да продължи по-нататък. Отново е употребен глаголът πορεύοµαι. Странникът постъпва така, като че иска да продължи пътя, да се раздели със Своите спътници. Впрочем Клеопа и другият ученик настояват Той да остане с тях. Причината, която посочват, е разумна: нощта наближава, продължаването по пътя е несигурно. Въпреки че посочват само тази причина, усеща се тяхното желание да останат в компанията на непознатия Странник. По-нататъшното развитие на събитието ще потвърди това. Най-вече учениците настояват. Всичко, което Странникът им е говорил по пътя, им се е сторило твърде интересно, за да се разделят още сега.
Общият обяд
От стих 30 нататък се описва последното събитие в цялата поредица. След общото пътуване следва общ обяд. Тъй като в стих 29 се употребява глаголът „влезе”, а в стих 30 „седеше с тях на трапезата”, можем да направим извода, че обядът става в затворено пространство, най-вероятно в стаята за хранене на някоя къща в Емаус. „Седеше с тях” всъщност значи „лежеше с тях”, тъй като в културологичния свят на тогавашна Юдея се е обядвало в полулегнало положение. Интересно е, че по време на обяда в къщата, в която е гост и най-вече пътник, Иисус фигурира като домакин: „Взе хляба, благослови, преломи и им подаваше”. По същия начин по юдейския обичай домакинът благославя, тоест чете молитва преди обяд, а след това разделя „хляба”, който тук се употребява като стилистична фигура за обяд, като цялостно ядене. Евангелист Лука в Деяния на светите апостоли многократно използва израза „преломяване на хляба” (Деян. 2:42, 46; 20:7, 11; 27:35). Читателите на Евангелието при всички случаи си спомнят за събитието, когато Иисус нахранил пет хиляди души: и тогава Той взел хляб, благословил го и го раздал на присъстващите (Лук. 9:16). Обядът в Емаус е първият след Тайната Господня вечеря (Лук. 22:14-20) и също така първият в поредицата обеди, които следват в Деяния на светите апостоли. Мястото от Глава 24:30 „взе хляба, благослови, преломи и им подаваше” поразително напомня за мястото от 22:19 „И като взе хляб и благодари, преломи и им даде”. Затова обядът в Емаус не е само обикновен всекидневен обяд, а притежава ясно изразено евхаристийно измерение: в навечерието на страданията онзи, който благославя и раздава хляба, е въплътеният Господ на път към кръстната смърт, докато в Емаус същият, сега възкръснал и прославен Господ раздава хляба на Своите ученици в края на пътя с тях. Евангелистът не описва как е преминал обядът. Домакинската постъпка на Иисус, Неговият евхаристиен акт е бил достатъчен, за да се отворят очите на учениците. Непосредствено преди това е говорел с тях: дал им е Себе Си под формата на собствените Си думи. Сега е обядвал с тях: дал им е Себе Си в светото Тайнство на Своето послевъзкресно присъствие.
Разпознаване и отдалечаване
Реакцията на учениците по време на общия обяд се описва накратко: тогава им се отвориха очите, и те Го познаха”. Така просто, и така сложно. Именно, разпознаването, познаването на Господ Иисус Христос се случва на края на един сложен процес, на един труден път. Иисус е прекарал много време с учениците – срещал се е с тях, пътувал е с тях, разговарял е с тях, тълкувал им е Писанието – за да могат накрая да Го разпознаят. Неизбежен момент при четенето на този разказ е, че в него всеки християнин разпознава себе си: той също така по някакъв начин се е оказал в присъствието на Господа, а не е съзнавал това; също така е чул словото на Евангелието и не винаги го е приемал без съмнение; също така е четял и разбирал Свещеното Писание през призмата на страдащия и възкръснал Месия; също така участва в светотайнственото раздаване на хляба на живота в обяда, чийто домакин е Възкръсналият Христос. Едва ли можем да си представим колко пъти разказът за пътя към Емаус е оказвал силно влияние на християните през всички времена, които в лицето на учениците са разпознавали себе си, своята вяра и своето неверие, своето призвание и своето съмнение, своето „мудно сърце” и „сърцето, което гори”.
След това се случва нещо неочаквано: „и Той изчезна” или „Той стана невидим за тях”. Едва са Го разпознали – и Възкръсналият Христос става „невидим”! Едва са се оказали – и осъзнават това – в Неговото присъствие – и Той изчезва, те остават без Него! Присъстващият става Отсъстващ. Познаването завършва с оттеглянето на Разпознатия. Учениците са познали Иисус, но вместо отчаяно да Го търсят и да Го призовават да се върне, те си спомнят: „не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?”. Споменът за срещата с Господа е потвърждение на автентичността на това необикновено събитие. Човекът реагира на присъствието на Господа: емоционално („сърцето гори”) и интелектуално (разбиране на Писанието). Тук могат да се открият корените на християнското богословие: опитът на Възкръсналия, споменът за този опит, емоционалният потрес, интелектуалното разбиране чрез тълкуване на Писанието, светотайнственото участие в обяда с присъстващия Господ и накрая непреодолимата потребност да се говори за преживяното и познатото (ст. 35).
„Господ наистина е възкръснал”
Разказът не завършва по някакъв изключителен начин. Учениците се връщат в Йерусалим („в същия час”), където вече много се говори за това, че Възкръсналият се е явил на апостол Петър. Събрани са единадесетте и още неопределен брой ученици („ония, които бяха с тях”). Те свидетелстват, че „Господ наистина възкръснал и се явил на Симона” (ст. 34). Така евангелистът напомня на читателите за 24:12, където Петър се намира на празния гроб. Разказът за Петър при празния гроб се прекъсва от разказа за пътя към Емаус. Сега евангелистът отново се връща към Петър и неговия опит. Възкръсналият се е явил и на учениците по пътя към Емаус, и на Петър. С това евангелистът също така запазва единството на пространството и времето в своето повествование: Йерусалим и неговите околности са мястото, където се случват централните събития в историята на Спасението, а неделята е денят, в който те се разполагат във времето.
След като са изслушали останалите ученици, учениците от Емаус разказват онова, което се е случило с тях. Ст. 35 събира в едно всички централни събития в разказа: „И те разказваха за случилото се по пътя, и как Го познаха, когато преломяваше хляба”. Следователно, важни са два момента: онова, което се е случило „по пътя” резюмира срещата, недоразуменията, разговора и обясняването на Писанието, докато разпознаването при преломяването на хляба напомня за последното събитие. За евангелист Лука е много важно още веднъж да акцентира върху особеното значение на „преломяването на хляба” като централен момент в богопознанието: богопознанието е единственият евхаристиен акт. В тази евхаристийна рамка на богопознанието е интересен още един момент. Именно, в гръцкия оригинал стои глагол в пасив (ἐγνώσθη), така че по-добрият превод на ст. 35 би гласял: „даде ни да Го познаем”. Следователно богопознанието се разбира като Божие действие върху човека (ср. напр. Гал. 4:9). Бог прави така, че „затворените очи” да се отворят.
Превод: Татяна Филева
Из брой 4/2014 на списание СВЕТ
