Раждането на личността



БЛИЗКИ ТЕМИ:

10 коментара

  1. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев каза:

    Капитална история на средновековната философия –
    http://www.onlinedisk.ru/file/479223/

  2. Харектерното за личността е, че тя има дарба свише и открива неизвестни истини за битието на човека. По правило личността е човек на грамотността, на образованието , на придобиването на Божи облик чрез просвещението на словото и боговдъхновените книги. Затова в лексиката на цивилизацията има понятие като културен герой, който е личност, независимо дали е бил преди Христа или след него, защото открива на хората неща, които им помагат да организират както материалното, така духовното и културно пространство на общността. Разбира се християнството придава нови измерения на понятието „личност“, като търси у него съчетание на елинската мъдрост и тълкуванието на знамението при юдеите. За съжаление в българските условия съществува един смазващ личността колективизъм, който е използван ловко и от комунистите, и от владетелите на БПЦ. В България личността се посочва отвън, тя не е резултат на собствено български критериални норми и опитност и това личи в култа към „историческите“ ни герои.

  3. В целево насаждания интерес на модерната българската културология има пиетет към героите на въоръжената борба , на човека на силата и на конспирацията и заверата, без да са учили и които „герои“ се мислят за личности и има култ към тях, отразен в целево разработваното специфично българско историческо съзнание през ХІХ и началото на ХХ век. Израз на тази експлотатация на историческото мислене и чувство сред ъблгарите е култа към историческия паметник, пиететът към който е спояващ силния български колективизъм елемент в търсене на единство на нацията, което е важно само по себе си, а не като средство за постигането на висша кауза. Затова и цитираните в българската културология наши личности са не само спорни от обективна културологична гледна точка, но дори и опасни с образованието си и примера на подражание, насаждан през образците на историографията и литературата. А иначе голямата личност в историята и следователно реален културен герой, т.е. грамотен човек, е св.цар Борис І.

  4. Ф.Николов каза:

    Тираничната диспозиция на християнското разиране за свобода задава и параметрите на заробената личност. Тя се изразява в междинното поле заскобено от двете страни на строго определена начална и крайна точка (субстанции); така на човек му се привижда, че е свободен, защото може да свири каквито си иска вариации по дадена тема, но не той задава темата и тоналността й. Именно концепцията изсмуква и препарира всяко движение и виталност; защото не концепцията/идеята и субстанцията са преди човека и го изграждат, а човекът е преди всяка концепция и разбиране за самия себе си. Човек не се детерминира от това, което изгражда като мисъл за себе си и съобразно себе си, символът не значи нищо освен проявление, той не е себескриваща се реалност. При християнството свободата е необходимост превърната чрез концепцията за греха в неотменима реалност за достигане. Чрез негативното отношение на греха се определя дори и централното понятие за [u]необходимата[/u] любов, нещо което е абсурдно.

  5. Ф.Николов каза:

    [u]Подводното течение[/u] на всяка религиозна (християнска) мисъл обаче разкрива долните намерения, които си поставя веки вярващ при досега си с другостта, която не вярва в „спасителната концепция”, а именно [u]тревожността „другият” да се [b]“обърне”[/b] в правата вяра[/u]. Именно това идеологическо изискване към човека чрез задаване на схема и нравствена мрежа, в която по необходимост трябва да попадне, представя рушенето на личността. Не на последно място най-главният инструмент за незачитането на личността и индикатор за статична посредственост се изразява в очакването на еквивалентност в мисленето, чувствата и действията, от където в края се поражда и непоносимостта като морална идиосинкразия – търсенето на причини и основания, там където има многостепенност и разнопосочност в целите и намеренията: „Защо като давам на някой подарък, той не само не го приема, но и го чупи пред мен?“ „Злото“ като отражение на субстанциално-статична желателност.

  6. tanya каза:

    Християнската антропология е персоналистична: тя е учение за човека като лице и личност. Всеки човек може да бъде индивид, лице но не всеки човек може да бъде личност.Понятието личност изисква лични творчески усилия, усъвършенствуване т.е. богоуподобяване. Високата цел на човека според християнското учение за човека е богоуподобяване, стремежа към съвършенство,да бъдем личности защото нашият Бог е Личност./Мат.5:48/.Преминаването на лицето в личност е най-висшето постижение на човека в този материален свят.Раждането на личността в Иисус Христос заедно с останалите и като част от цялото в Църквата и запазвайки своята индивидуалност.Човек оказва влияние върху другите хора само чрез личността си, защото само личност може да възпитава други личности.

  7. Й. Йорданов каза:

    Делото на Кападокийските отци по никакъв начин не обосновава и не отвежда при утвърдилата се едва през Просвещението протестантска моралистическа (длъжностна и идиосинкратично закърмена с елинистическото кръвосмешение сократически принципиализъм – иудейско съзнание за грях) трактовка на понятието „личност“! Статията действително почива на разбиране и познаване, но е написана либералистки тенденциозно и подвеждащо… Византийското богословие кулминира в поезията, богослАвието и ако има то някакъв философски принос, той е тъкмо в податката „ипостас“ (в преосмисляне на понятието), над-същие (ἐπιούσιον, „над-същен“, от Господнята молитва, но в осмисляне на понятието), която податка през отрезвяващия поезията смисъл на латинското „cotidianum“ („катдневен“, лат. превод на „ἐπιούσιον“ в Господнята молитва) отвежда при новобългарския неологизъм „насъщие“ (като „д“-то липсва по същество, а не от благозвучие старобългарски – новобългарски).

  8. Й. Йорданов каза:

    2. Предварителен аналог на новобългарското понятие „насъщие“ (великолепно пресъздадено в Елин-Пелиновия разказ „На браздата“) е хайдегерианското осмисляне „da-sein“ (несполучливо подбрана от Хайдегер исконна немска дума, но пък последният не е познавал преболедувалото още през IV в. философския принципиализъм византийско богословие, чийто исторически приемник е Преславската книжовна школа и в бунта си срещу принципиализма е нямал откъде да черпи, освен в произвол да предпостави родство на гръцкия и старонемския)…

  9. Й. Йорданов каза:

    3. Та в наше време насъщието противостои на личността тъй, както предсократическата философия (ехидно и неразбиращо наричана „наивна натурфилософия“ от Науката, сиреч протестантско-просвещенския, профанния, третосъсловния мироглед, мирогледът „бъдещето на нашите деца“)… както предсократическата философия противостои на възвестения от анархоплебея Сократ философски принципиализъм, който и до днес – под форма на „аналитична философия“ – тегне като проклятие над философията и се шири из университетите!

  10. lachistein каза:

    Не виждам защо да е подвеждаща статията. Макар и скрупульозна в историческия си преглед, тя разчита и на християнската интуиция на читателя. А за последната Творението е христоцентрично и личността, разбрана като нова твар, която може да участва в божествената светлина, се ражда именно с новозаветното откровение.
    А вие, господин Йорданов, се опитвате с формални до езотеричност средства да ни убедите, че всъщност протестантската трактовка е изместила единствената възможна. Ами не, все още има личности, т.е. църковни хора. Защото най-важното в тази статия беше напомнянето, че само любовта прави личността възможна.
    Малко повече сърдечност и смиреномъдрие и по-малко интелектуална жлъч.