Творение, телеологичност, есхатологичен завършек
Размисъл, породен от научноизследователската програма на ЦЕРН, ЖеневаGloria Dei – vivans homo.
Славата Божия – това е живеещият човек.
Св. Ириней Лионски
Строшените апокалиптични печати
Днес човечеството може да се самоунищожи и то несъмнено по много начини. Бог допусна да бъдат строшени и премахнати апокалиптични печати.
Опасността, обаче, идва не от научните експерименти в ядрения център ЦЕРН (Женева), целящи да хвърлят светлина върху сингулярното състояние на материята при началните мигове от пораждането на материалната вселена. За глобалното самоунищожение са достатъчни само арсеналите с наличните термоядрени оръжия, вирусите и микробите от секретните военни лаборатории, излезли от контрол генетични мутации или катастрофално разрастващата се екологична криза.
Зловещата апокалиптична алтернатива с целия є есхатологичен ужас е налице. Тя съществува с предизвикателството, че Бог не ни позволява повече да бъдем незрели и така самоволно да изменяме и да си играем с условията, които съставят люлката на живота. Творецът и сега създава посредством нас цивилизация, която поставя алтернативата за зрелостта или смъртта, за запазване целостта на творението или за глобално саморазрушение. И тази проблематика не може да бъде разгледана извън комплексното богословско осмисляне на мястото и предназначението на човека в космоса.
Бог – Източник на всяко битие
В самия фундамент на християнската картина за света е заложена истината на вярата, че Триипостасният Бог е единственият Източник на всяко битие. Разбиран като “causa sui”, Той не получава битието Си от никого. То Му принадлежи, тъй като е естествено свойство на самобитната същност Божия. И нищо не съществува битийно извън Бога. “Онова, което не е в Съществуващия, то въобще не съществува” (св. Григорий Нисийски). Бог е “Всебитие в самата битийственост на Всебитието” (Псевдо-Дионисий Ареопагит в съчинението “За божествените имена”), а в богословския синтез на св. Йоан Дамаскин тази мисъл е разкрита по следния начин: “Бог като някакво неизмеримо и безпределно море на същността съдържа в Самия Себе Си цялата съвкупност на съществуващото”. Онтологичното основание за съществуването на всяко единично битие, включително и за човека, е самото битие Божие. Тази концепция е централна за систематическото богословие. Но ако Триипостасният Бог има Своето битие в абсолютна пълнота и всецяло, то всичко сътворено го притежава само в оная степен, в която то му е дадено. Всичко съществуващо само и затова съществува и се движи, и живее, защото е съ-причастно на животворното Божие битие, което е най-висшето и съвършено Благо.
Забележка: В богословието категорията Благо като ипостасно Начало все още е недостатъчно систематизирано разкрита в нейните две смислови ядра:
а) един път от Бога е положено онтологичното основание битийната сила да бъдеш нещо в безкрайно сложната система от “сила-енергия-субстанция”, с дара на съществуването, благодарение на който нещо въобще може да съществува;
б) втори път от Бога в любов към сътвореното са вложени логосните програми и целеположеното развитие от тъмнина към светлина и от хаос към порядък, хармония и красота или изразено със светоотеческия термин “благобитие”.
Битието е дар от Първосъздателя, благодарение на което всичко сътворено го притежава. Всяко единично битие има място в системата на сътворената Вселена само защото то е изведено от небитие вследствие творческия акт на божествената любов. Това е друга основоположна постановка, която се съдържа в патристичното разбиране за света и човека. Особено ярко тя е изразена от св. Ириней Лионски: “Всички произлезли същества, които са били сътворени и се създават, пребивават и продължават съществуването си в течение на безкрайната поредица на вековете по волята на Богa Творец, така че Той им дарува необходимото, за да могат те да се възникват първоначално и впоследствие, за да съществуват…”
“Светът е създаден не само за битие (съществуване) (είναι), но и за благобитие” (ευ είναι) пише св. Атанасий Александрийски, като в учението си определя ролята на човека като действаща сила в изпълнението на тази божествена програма на висш смисъл и цели. Оттук следва и неговият извод, че космосът е “вселенска школа”, в която чрез познанието се утвърждават доброто, истината и красотата. По-нататък тези постановки задълбочено са доразвити и в антропологичните възгледи на преп. Максим Изповедник (срв. статията на Панайотис Христу “Максим Изповедник за безкрайността на човека”).
Светоотеческите идеи могат да се систематизират накратко в следните изводи:
а) Бог като Източник на всяко битие е Абсолютно Благо.
б) Светът е добробитиен в своята същност и логосни начала. Следователно вложената в него програма на висш смисъл и цели не може да бъде сведена в нейния завършек до нищото.
в) Космосът е всемирна школа за човека, от която той се учи на Истина, Добро и Красота. С това той творчески конкретизира божественото целеполагане в живота на света.
Телеологичният (целеположеният) модус на творението
Безграничният в своя максимум и минимум космос е реализация и конкретизация на предначертано развитие, изхождащо от Триединия Бог. В своето движение той следва програма на висш смисъл и цели, вложени в него от Абсолютния Разум. Присъствието на Бога в природата Неговата иманентност е едновременно логосната програма и творческата, целенасочваща сила при възхождането към нови и по-висши форми на развитие.
Бог е силата, изпълнението и реализацията на съществуващото в един целенаправляван универсум.
Бог е смисълът и съдържанието на Вселената, а тя е материализираната динамична конкретност, в която е включен по нов и изключителен начин човекът. Свободната разумна дейност, самият човешки дух са не само основните различия между човека и останалия материален свят, но преди всичко осъзнатата творческа изява на иманентното присъствие на Бога като логосна програма и принципи като най-дълбинен смисъл на света в един граничен, междинен пункт на творението.
Като част от света човекът е органически приобщен и съпричастен с него не само като материя, но и като целеполагане.
Бог Творец, като е предоставил свобода на Своето създание човека, като че ли се е отказал от абсолютното Си всемогъщество “in actu” и така е встъпил в сътрудничество с него. Свобода, която никой не може да отнеме на човека, в неговото падение и възход. Благодарение на вложения в него образ Божи човекът е в състояние да преодолява и подчинява природните закономерности и детерминация в стремежа си към Първосъздателя, дал възможност на човеците в тяхното богоподобие и богообразност да бъдат също съ-творци. Човекът, чрез когото се разгръща телеологичният модус на битието, има централно място във всемирно-космическата история, а в отношението на Бога към човека се включва нов елемент. За Бога човекът вече не е обикновена сътворена вещ, но съ-творец в доусъвършенстване на творението. Единствено той притежава уникалната способност свободно и съзнателно да овладява и направлява обкръжаващата го материална реалност, създавайки “второ творение” (creatio secundo) в безкрая на седмия творчески ден от акта на сътворението. Като образ и подобие Божие човекът е център на всяка перспектива и едновременно център за конституиране и усъвършенстване на света.
Есхатология и нова етика на творението
Поради обстоятелството, че научната мисъл и съвременните технологии имат такава изключителна сила, така че самото оцеляване на света сега зависи от самия човек, то свидетелстването за Бога днес трябва да бъде изявявано чрез нова етика на творението. Съвременната богословска рефлексия отчита много точно съществуващите нови реалии. В научния прогрес се съдържа определен и изключително точен автономен смисъл. Той е средство за въплъщаване на творчески идеи. Тези именно идеи, които се улавят и разкриват от човека-сътворец, са превъплъщаване на първичната светлина, идваща от Божествения Разум на Първосъздателя. Технологиите, като реалност и като преобразяваща сила, имат не само своите материални измерения с техните природо-научни предпоставки, но те се разкриват и в света на идеите като творчество на духа, имащо изначалните си основания в богоподобието на човека.
Науката и технологиите не се разглеждат само като инструменти за овладяване на природата или единствено като път за по-големи достижения в областта на познанието и постигане на по-високи стандарти на живота. Те са също така първостепенни политически и икономически сили и средства на корпоративния обществен интерес.
Съзнанието за отговорност за света, в който живеем и творим, означава, че екологичната нравственост трябва да се разглежда също като неотнимаема съставна част и на църковната мисия. А тя се основава на Божия завет с цялото човечество, че светът на човека няма да бъде повече разрушаван от всемирна катастрофа.
Християнската есхатология и свързаните с нея вероучителни истини за свършека на света и за последния Страшен съд не съдържат отрицание на материалната Вселена, но критика на този свят в неправилните му насоки на развитие с оглед на неговата обнова и възможното усъвършенстване на човека и неговия свят.
Църквите не могат повече да се ограничават да служат единствено на човешката душа или дори само на цялостното човешко същество като игнорират природата, науката и съвременните технологии. Библейското послание за всеобхватно спасение не се отнася само до човешките индивиди в техния вътрешен и социално-политически живот. То включва също и физическия живот, и света на природата. Библията не разкрива дефинитивно същността на абсолютния Божи Дух, на човека и на материалната Вселена. Централната концепция в нея е, че триадата Бог човек творение е взаимообвързана и взаимопроникната в онтологичното си всеединство. Библейският и патристичният възглед в това отношение са изцяло холистични. Християнският светоглед предполага всеобхватно целеполагане и програмиране на космическия процес.
Нарушаването на тази цялостност от човека при определен етап може да означава и вселенска трагедия, а съвременният човек все още няма съзнанието за вина и покаяние, както и за греховете, свързани с престъпленията му спрямо люлката на живота природата. Това е обаче друга голяма тема.
Неразделна част на богословието на природата е оная екологична етика, която не разглежда материалната вселена в светлината на дуалистично и манихейско отрицание на материята като субстанциално зло. Грехът няма нищо общо с категорията субстанция. Той е състояние на духа, който може да използва свободата си, но вече в направление на злото, като внася дисхармония, хаос и нарушава интегритета на творението. Поради това християнското самосъзнание е за:
· Екологична етика на природната среда, разбирана като посредница на творческата и спасяваща Божия любов. Св. Йоан Дамаскин пише: “Почитам и уважавам материята, чрез която се извърши моето спасение, като пълна с божествена сила и благодат… Не хули материята, защото тя не е презряна, а всичко, което е произлязло от Бога, не може да бъде предмет на презрение… Само онова може да бъде презирано, което няма причината си у Бога, но е наше деяние чрез решение на волята и самоволно отклоняване от онова, което е съгласно с природата: от онова, което е противно на природата, т. е. греха”.
· Екологична етика, която се основава на факта на Боговъплъщението в този свят, сърадва на всички създания, но и страда заедно с всичко, което изпитва страдание и очаква избавление (срв. Рим. 8:19). В безкрайната Си любов Бог съчувства на целия свят и живото преживяване от християните на спасяващото богоприсъствие в света определя християнската нравственост в отношението є към съхраняване целостта на творението.
· Всеобхватна екологична етика, която подхожда към природната среда като към единен цялостен комплекс от взаимообусловени създания с тяхната неповторима ценност и незаменимо място в Божието творение. Тази екоетика схваща човека като естествена част в безкрайността на космическата реалност и в психофизична взаимозависимост от цялата природна общност.
· Екологична етика на съотношенията, според която животът е нещо свещено и изключително: много повече, отколкото елементарна сума от кварки и микрочастици, много повече от самовъзпроизвеждащи се механистични комбинации на различни елементи. Животът включва в себе си комплексните взаимоотношения на едно единно свещено дихание, на една обща изначално оживотворена от Бога цялост, увенчана с уникалната способност на самосъзнанието на човека като образ и подобие на Първосъздателя на неорганичната и живата материя.
· Екологична етика, която изгражда ценностно отношение към природната среда като към нещо осветено, като творческа самоизява на Бог Отец, Бог Син и Светия Дух. Бог е, Който животвори Своите създания. Всички биологически видове и всички форми на материята са следствие от творческото дело на Духа Божи.
Ритмичното дихание на творението може и трябва да бъде събрано в съзидателния устрем на човека в плана на Божието домостроителство. Изключителното положение, утвърждаване и слава на homo sapiens се състои в това, че Творецът, живият Бог, го е призвал, като му е определил особено предназначение в света. Това означава, че светът трябва да бъде запазен и доусъвършенстван чрез съзнателната човешка дейност. Тя е допълнение на Божествения живот. Това е антропо-теургичното є предназначение. Тя е усъвършенстване на създадения свят в свобода и любов спрямо Триединия Бог и необятна тайна Божия, а творческата разумно-познавателна дейност на човека е тайнствено общение с Него. Това схващане за света отговаря на разбирането, че безграничният космос с неизчерпаемия си потенциал на форми и начини на съществуване и природата люлката на живота са дарове от Бога и обект на Неговата любов. Това е и съвременното звучене на възгледа на преп. Максим Изповедник, че човекът пресъздава и хуманизира тези дарове, като ги възвръща в нова преобразена форма отново на Бога. Актуализира ги, ако в тях се съдържа нещо съкровено потенциално, за да може да направи разбираеми следите на Предвечния Логос, съдържащи се в дълбинните основи на вселената. По такъв начин крайната цел на съществуващото е да се превърне в преобразен свят един нов свят, така че спасението на човечеството по необходимост да изисква спасението и преображението на космоса в една нова действителност.
От това произтичат следните изводи:
а) Човекът е част от един целенаправляван универсум.
б) Във всемирно-космическата история посредством човека творчески се разгръща телеологичният модус на битието, ако човекът осъзнава вселенската си мисия като съ-творец на своя Първосъздател.
в) Бог възхожда чрез човека. Осъществяването на истинската човечност е и възхождане на божественото начало в света.
г) “Homo sapiens” е само съработник Божи в доусъвършенстването на света и е отговорен на запазване целостта на творението.
В своето развитие, обаче, този свят не може да има катастрофален завършек. Именно тази и само тази програма е напълно изключена.
Или с други думи казано: Творението, изведено от небитие в битие, чрез всеутвърждаващото Божие слово: “Да бъде светлина” (Бит. 1:3) не може да се разложи на нищо в есхатологичния си край. Веднъж завинаги утвърдената логосна програма на битийно развитие: “Да бъде !” пронизва цялата вечност на Вселената безкрайното време и безграничното пространство, в които се разгръща и животът на човека.
За християнското светоусещане и осмисляне картината на света са присъщи както космическият, така и историческият оптимизъм. “Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан. 3:16). За втори път след акта на сътворението тъмата е пронизана от несъкрушимата и животворяща сила на оная светлина, “Светлина от Светлина”, която идва от Бога и обновява съществуващото. Възниква нов, втори еон в отношението на Бога към света и човека. Бог се разкрива вече не като Първосъздател, но като Изкупител, Спасител и Освободител, като Бог-Агнец, страдащ, взел върху Себе Си греховете на света, принесъл се в жертва заради спасението на човека, за да премахне отчуждението между Бога и човеците. Триединият Бог в Личността на Бог Син слиза в бездната на греха, в дълбината на оная свобода, от която вследствие на свободната човешка воля се поражда както злото, така и всяко добро. Бог Син се явява не в силата Си, но в унижение (kenosis), в жертвеност до смърт кръстна. Божествената Жертва, Божественото Саморазпятие трябва да победи злата свобода, да я преодолее, без да я насилва, без да лишава човека от свобода, като просветлява и преобразява цялостната му психофизична природа в творческо утвърждаване и възхождане на богочовечността.
***
В заключителните изводи тази проблематика може да се систематизира отново под водещата идея на св. Ириней Лионски: “Славата Божия това е живеещият човек в цялата пълнота на живота”.
В развитието на вселената човекът не е само еволюираща комбинация от атоми и молекули и генетични зависимости, които биха могли да бъдат обяснявани с антропния принцип в теорията на вероятностите, човекът не е някакво случайно отклонение, а нейна мярка.
И още нещо, най-същественото: Oткакто Предвечният Логос влезе в исторически емпиричното време като Господ Иисус Христос Богочовекът е мярката на всички неща. В истината за богочовечността човекът като творение Божие е следствие на творческа целесъобразност, превърнала се впоследствие в творяща се целесъобразност. Ние не само откриваме предназначението на съществуването си, но и практически го създаваме. Човешката духовно-предметна практика е онтогенна. Това ще рече, че чрез нея се създават принципно нови елементи такива, каквито никога не биха се появили по природен път, ако не съществуваше човекът.
Диханието на творението може и трябва да бъде събрано в съзидателния устрем на великата вселенска мисия на човека в плана на Божието домостроителство.
Вселената не е гробница за мислещия дух. Тя не е “зашеметяващата враждебна Вселена”, колкото по-постижима, толкова по-безмислена (Стивън Уанберг), “безразлична както към очакванията на човека, така и към неговите страдания” (Жак Моно).
В измеренията на вярата в Предвечния Логос, “чрез Когото всичко е станало” (“Имже вся быша”), тя е познание и творчество, радост и красота дори и в есхатологичната перспектива, че сегашното небе и земя ще преминат” (Мат. 24, 35).
В заключение като нестандартно обобщение на тези идеи “из глубины сердца” един размисъл в молитвено съпреживяване на нашия Символ на вярата:
Не мога да допусна никога,
че този свят, сред който аз живея,
е породен от сляпата случайност.
В стремежа си към истината вярвам,
че има целеустременост и закономерности
от висш порядък.
Съществува Тайна,
съществува Смисъл,
животворящ сърцето на вселената.
И когато ме обгърне смъртна сянка,
аз не ще изчезна като комбинация от атоми
на един абсурден космос,
но в обятията на безсмъртието
ще открия обичащ ме Баща,
положил в мен частица истина и смисъл,
възхождащи в развитието на творението.
Вярвам в Единия Бог Отец,
Вседържител и Творец…
Не мога да допусна никога,
че хората, с които аз живея,
се залъгват с някакви илюзии
в устрема неизкореним към вечния живот.
В стремежа си към истината изповядвам,
че Иисус Христос Богочовекът
живял сред нас,
ни е показал образа на съвършения човек;
за да ни разкрие,
че любовта е смисълът на нашия живот,
че Той е Светлината, която в мрака свети
и безсилен е пред нея този мрак.
Иисус Христос, Син Божи, живее
и Неговото слово ни зове през всички векове
към живот, към светлина, към свобода.
Вярвам и в Господа Иисуса Христа,
Сина Божи, Единородния…
Не мога да допусна никога,
че пътят ми в живота е лишен от смисъл,
че аз съм изоставен, непотребен в тоя свят.
Аз вярвам в семената на доброто,
съзряващи незримо сред човешките сърца
и в силата животворяща на Светия Дух,
създаващ новата Земя сред обновените човеци.
Вярвам и в Духа Свети, Господа, Животворящия…
Списание „Духовна култура”, №2 (април-май-юни), 2009, стр.15-21.
Следвайте ни
В познанието на човека има два свята- видим и невидим. Видимият е класифициран, опознат и вещево-лабораторно проверим, каквато е идеята на Церн. Тук Църквата и богословието не могат да кажат нищо, както не могат да кажат нищо на геологията, арехологията и биологията. Ако се съди от пропагандата на православието в модерността, то Църквата силно залага върху понятията и предствата за духовност, която е категория от невидимия свят, не се поддава на веществено-лабораторни експерименти и е силно зависима от способността за работа с писмен и устен текст. Извън участието в литургиите и общуването с духовника духовността не може да бъде усетена вещево и материално, поради което способността за абстракции и възвишени представи е основание, на което ляга идеята за духовност. За съжаление в България не се разбира този факт, а е спорно доколко кадрите на БПЦ могат да разработят самички духовността в света на материята. Освен ако не е помощта на чуждият опит, но БПЦ лежи върху идеята за нацията.
.
Великолепна статия . Възхите съм !!!
.
Много хубаво мото е мисълта на св.Ириней Лионски. Тя иска да ни каже, че ако искаме да отдаваме слава на Бога трябва да зачитаме човека. Това ще рече, че наместо да наливаме пари в постройки, в материя на култа и да търсим придобивки в материалния свят ние трябва да инвестираме в човека – да го обичаме, да му прощаваме, да се грижим за него, да живеем с проблемите му, да уважаваме труда и квалификацията, да имаме предвид неговите изкушения, да го търсим и да му помагаме когато княза на този свят го низвергва, да се опитаме да му бъдем от полза, защото чрез делата и словото на човека се възхвалява Бога, а не чрез великолепието на материята, която е няма, без дух и служи като опорен довод за нещо, което е направено с майсторството на ръцете и със силата на ума, които са дадени от Бога. Затова уважавайки дарбите и качествата на хората ние отдаваме признание и слава на Бога, Който го е създал и му е дал дарованията. Другото е мистика на ритуала и култ към вещта, а живота е повече от това.