Учението на апостол Павел за предопределението в Посланието до римляни
Посланието до римляни е едно от малкото послания на апостол Павел, чиято автентичност никога не е била оспорвана от учените. Нещо повече, именно сравнявайки другите новозаветни текстове с него, библеистите са се опитвали да установят автентичността на другите послания.
Апостол Павел е написал Послание до римляни преди всичко, за да изложи своето разбиране за християнството и неговото отношение към религията на Стария Завет, от която е израсло то. Дори апостолът да е имал конкретни поводи с практически характер (желанието му да посети Рим и да общува с местните християни), то той ги е използвал, за да създаде фундаментален богословски труд, в който християнството се осмисля като нова религия, дошла на смяна на Моисеевия закон.
В Послание до римляни има много текстове, които в продължение на много векове са били и продължават да бъдат предмет на спорове. Един от тях бих искал да коментирам в днешния си доклад. Става дума за предопределеността на избраните за спасението. Апостолът пише:
“При това знаем, че на ония, които обичат Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро; защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя. А които е предопределил, тях и призвал; и които е призвал, тях и оправдал; а които е оправдал, тях и прославил” (Рим. 8:28-30).
В първото изречение се говори за онези “временни страдания”, за които става дума по-горе в същото Послание (Рим. 8:18). Не бива да се плашим от тях, защото те водят в крайна сметка до добри последици.
Във второто изречение, започвайки да развива темата за предопределеността за спасение, апостолът прави важно твърдение: “Които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя”. Думата πρωτότοκος (“първороден”) посочва особените преимущества на първия син в сравнение с останалите деца в семейството: според старозаветните текстове първородният син е основен наследник, той получава бащината благословия (Бит. 25:30-34; 27:35-36). Приемайки човешка плът, Божият Син е направил хората синове на Своя Отец; онези, които се уподобяват на Сина, стават Негови братя.
Това обаче важи не за всички, а само за онези, които Сам Бог е предузнал (προέγνω), предопределил (προώρισεν), призвал (ἐκάλεσεν), оправдал (ἐδικαίωσεν) и прославил (ἐδόξασεν). Всеки от тези пет глагола има собствен смисъл и обозначава различен етап на божественото действие по отношение на хората, избрани от Бога.
Глаголът “предузнал” сочи, че Бог знае предварително съдбата на всеки човек; бъдещето Му е известно също толкова добре, колкото и настоящето; измежду хората, които трябва да се родят на света, Той предварително избира Своите избраници. В началото на книгата на пророк Йеремия Бог се обръща към пророка с думите: “Преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш из утробата, осветих те: поставих те пророк за народите” (Йер. 1:5). Пророкът е човек, избран за това служение от Божия Промисъл още преди да се роди.
Глаголът “предопределил” сочи едно предварително взето решение. Да си спомним началото на Посланието до ефесяни, където Павел говори, че Бог ни е избрал в Христа “преди свят да се създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов, като е предопределил (προορίσας) да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, по благоволение на Своята воля… Чрез Него [1] ние бяхме и избрани за наследници, предназначени (προορισθέντες) [2] по определение на Бога, Който върши всичко по решение на волята Си” (Еф. 1:4-5, 11). Тук се забелязва същата идея, както и в разглежданото от нас място от Посланието до римляни: повярвалите в Христос – това са хората, които Бог предварително е предопределил да бъдат осиновени.
Как да разбираме думите: “да бъдат сходни с образа на Сина Му”? Някои тълкуватели [3] виждат тук отпращане към библейския разказ за сътворението на човека по образ Божи (Бит. 1:27) и към учението на апостол Павел за Христос като “образ на невидимия Бог” (2 Кор. 4:4; Кол. 1:15). Други [4] правят съпоставка с Павловото учение за Христос като небесен човек и нов Адам: повярвалите в Него, носели преди това образа на вехтия Адам, ще носят сега вече Неговия образ (1 Кор. 15:49).
Глаголът “призвал” ни подсеща за самото начало на Послание до Римляни, където Павел нарича себе си “призван апостол”, а своите адресати — “призвани от Иисуса Христа” и “призвани светии” (Рим. 1:1-7). Действието на божественото призоваване може да бъде онагледено с примерите на призваните на Божия служба водачи и пророци на израилския народ – такива като Мойсей (Изх. 3:1-4:16), Самуил (1 Цар. 3:1-15), Исайя (Ис. 6:1-10), Йеремия (Йер. 1:4-9), Йезекиил (Иез. 2:1-3:11). Историите на тези мъже са твърде различни, но във всички тях без изключение са подчертани два ключови момента: 1) инициативата винаги изхожда от Бога; 2) човекът не се усеща готов за възложената му мисия. Понякога в отговор на Божия зов човекът дори отказва и се противи, но Бог винаги настоява върху Своето решение.
Глаголът “оправдал” отразява една от главните теми на Посланието до римляни – оправданието чрез вяра в Иисус Христос. Тази тема доминира в Посланието в продължение на една голяма част от текста (Рим. 3:21-5:5).
И все пак завършващото звено в цялата верига не е оправданието, както може да се очаква въз основа на предшестващия дискурс, а прославянето [5]. Какъв смисъл влага апостолът в глагола “прославям”? Може би най-доброто обяснение са собствените му думи от Второто послание до коринтяни: “А ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен” (2 Кор. 3:18).
Учението, изложено от апостола в разглеждания от нас откъс, поставя множество въпроси пред тълкувателите. Ако Бог предварително предопределя съдбата на човека, то в какво е свободата му и носи ли той морална отговорност за своите постъпки? Ако едни хора са предопределени за спасение, а други – за погибел, то можем ли да смятаме, че Бог е справедлив? Могат ли хората да повлияят на своята съдба, или всичко е подчинено на тяхната орис? Ако съдбините на хората са предварително предначертани, то не прилича ли човешкия живот на театър, в който всички роли са разпределени предварително и всеки актьор е длъжен да изпълнява волята на режисьора?
В богословските традиции на християнския Запад и християнския Изток учението на апостол Павел за предопределението е получило различни интерпретации, което е довело до появата на две различни разбирания за участието на Бога в делото на човешкото спасение.
На Запад доминираща е станала гледната точка на бл. Августин, който разбирал това място в смисъл, че Бог изначално е предопределил едни хора за спасение, а други за осъждане, като при това свободната воля на човека не играе никаква роля в делото на спасението. Предопределени за спасение са всички, на които Бог дава вяра, и ако Бог я дава, то човекът не може да се противи на това. На едни Бог дава вяра, а на други – не: първите Той облагодетелства поради Своето милосърдие, а вторите лишава от благоволението Си поради справедливия Си съд [6]. Понеже всички хора подир Адам са заслужили справедливо осъждане, то не бихме могли да упрекнем по никой начин Бога дори ако нито един човек не беше избавен от осъждане [7]. С други думи, дори ако Бог никого не бе спасил, то Той пак не би могъл да бъде упрекнат за това. Колкото за въпроса: защо Бог избира едни, а не други, то ние изобщо не трябва да умуваме по това, защото “непостижими са Неговите съдби и неизследими Неговите пътища” (Рим. 11:33) [8].
От тези възгледи на Августин следва мисълта, че не се спасяват и не могат да бъдат спасени, пък и не са предназначени за спасение нито хората, които не са чули християнската блага вест, нито онези, които не са откликнали на тази проповед, нито некръстените младенци. Спасяват се само онези, които са изначално предопределени за това и които по силата на това предопределение са се удостоили с дара на вярата и спасяващата благодат [9].
Учението, че е справедливо всички хора да бъдат осъдени и че само по милост Божия някои са освободени от това и избрани за спасение, е доразработено от богословите на Реформацията. Представата за “двойното предопределение” ляга в основата на богословската доктрина на Лутер и Калвин. Според мнението на Калвин, Адам “се е препънал, защото така е постановено от Бога”, въпреки че той се е препънал “поради собствените си пороци” [10]. И Калвин, и Лутер отричат съществуването на свободна воля в падналия човек и способността ѝ да влияе върху спасението на човека. Разсъждавайки за подвига на мъчениците, Лутер твърди, че причината за тяхната издръжливост е изключително и само Божията благодат, а не собствената им свободна воля: “Нито свобода има тук, нито свободна воля. Човек не може нито да се промени, нито да поиска нещо друго, докато Божият дух и благодат не се заселят в него” [11]. Борбата за душата на всеки човек се разгръща не вътре в човека, а извън него — между Бога и дявола. Волята на човека е като оседлан кон, който очаква да бъде яхнат от Бога или от дявола: ако Бог овладява човека, то той следва Бога, а ако дяволът поема властта, то човекът следва дявола [12]. По този начин самият човек остава само пасивен зрител на собственото си спасение или осъждане.
Богословската традиция на християнския Изток е възприела по друг начин учението на апостол Павел и е сложила по-инак акцентите в тълкуването на това място от Посланието до римляни. От гледна точка на отците на Източната църква предопределени за спасение са всички създадени от Бога хора; няма нито един, който по начало да е предопределен за погибел, осъждане или проклятие.
За това през IV в. говори Йоан Златоуст, настоявайки, че “всички са били призвани, но не всички са послушали” [13]. Той задава въпроса: “Ако всички са съгрешили, то защо едни са се спасили, а други са погинали?” И отговаря: “Защото не всички са поискали да дойдат [при Бога], въпреки че по воля Божия всички са спасени, защото всички са призвани” [14]. С други думи, за спасение са предопределени и призвани всички хора без изключение, но се спасяват само онези, които доброволно се отзовават на Божия зов; онези, които отхвърлят Божия призив, не се спасяват.
През V в. за всеобщото предопределение за спасение говори Кирил Александрийски: “Иисус Христос директно е казал: “Елате при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28). Ето, Той е призовал при Себе Си всички и никой не остава несъпричастен на благодатта. Защото, казвайки “всички”, Той не оставя никого настрана. Онези, които Той, знаейки какви ще бъдат те, е предопределил за бъдещите блага, Той, както е казано, е и призвал, за да вкусят оправдание чрез вярата в Него, ставайки вече невъзприемчиви към греха” [15].
През XI в. към това място – Рим. 8:29-30, се обръща Симеон Нови Богослов, полемизирайки с хората, които “изопачават за собствена погибел” думите на апостола и казват: “Каква полза да се заемам с много трудове, да се кая, ако не съм предопределен от Бога за спасение?” Отговаряйки им, Симеон пише: “Не чувате ли всеки ден Спасителя, Който вика: “Жив съм Аз и не искам смъртта на грешника, а да се обърне и да бъде жив”? Не чувате ли как Той ви казва: “Покайте се, защото се е доближило Царството Небесно”? Може би Той е казал на едни: “Не се кайте, защото няма да ви приема”, а на други, предопределени: “Вие пък се кайте, защото съм ви предузнал”? Не! Всеки ден и във всяка църква Той зове от единия край на света до другия: “Елате при Мен всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”. Елате – казва – всички, които сте обременени от много грехове, при Онзи, Който поема греховете на света!” [16].
Призван за спасение и предопределен за обожение е според Симеон всеки човек, и следователно оправдан и прославен може да стане всеки, който поиска това. Бог иска да направи всички хора без изключение богове по благодат: “Благодатта на Светия Дух се стреми да се разпали в душите ни, та… доближаващите се до огъня – или всеки поотделно, или, ако може, всички заедно – да се възпламенят и да засияят като богове… Мисля, пък и така е наистина, че (именно) в това е волята Божия за нас” [17]
Спасението според учението на източните отци е плод на синергия (сътрудничество, съработничество) между Бога и човека. В тази синергия изключително важна роля играе свободната воля на човека, която може да бъде насочена както към добро, така и към зло. Ако тя е насочена към зло, то не защото Бог така е предопределил, а защото самият човек прави свободен избор в полза на злото. А ако е насочена към добро, то това става, разбира се, под въздействието на Божията благодат, но отново не без участието на самия човек. Борбата за спасение се разгръща вътре в човека, а не извън него. Дяволът може посредством разнообразни похвати да въздейства върху човека, но човекът може да му противостои. Волята на дявола не може да погуби човека: в крайна сметка решаващ фактор за съдбата на човека е именно насочеността на свободната му воля към добро или към зло.
Това не означава, че отците на християнския Изток са подценявали значението на предопределението, призванието и действието на Божията благодат в делото на човешкото спасение. Това означава само, че на източните отци е чужда представата за наказващия Бог, Който по справедливост би трябвало да погуби всички хора, след като те са паднали в примката на греха, и Който само по милост спасява някои от тях. Следвайки апостол Павел, богословите на православния Изток вярват, че Бог “иска всички хора да се спасят” (1 Тим. 2:4). Спасението на всеки човек е следствие на Божията любов към целия човешки род, а не на това, че Бог по Своето непостижимо милосърдие изважда от “масата осъдени грешници” едни или други избрани от Него хора, на които дарява спасение въпреки собственото Си правосъдие.
Обзорът, направен от нас, показва, че дори в самите рамки на древноцърковната екзегетична традиция са съществували две по същество взаимноизключващи се тълкувания на учението на апостол Павел за предопределението за спасение. Споровете около това учение продължават и до ден днешен. Пълното им решаване едва ли е възможно, понеже човешкият ум не е способен да разгадае докрай Божия план, да проникне в Божиите мисли.
Очевидно е, че моментът на предизбраността и предопределеността съществува: това се вижда най-малкото поне от историите на пророците, всеки от които Бог е призовавал по особен, индивидуален начин. Но фактът, че едни са били призвани за пророческо служение, а други не, не означава, че към вторите Бог не е изпращал някакъв друг зов, не е предлагал някаква друга мисия. Причината за погиването на толкова много хора не е в това, че Бог не се е обръщал към тях директно или чрез Своите вестители, а в това, че “не всички послушаха благовестието” (Рим. 10:16).
Пътят към спасението е отворен за всекиго, и всеки човек, създаден от Бога, е предизбран за спасение. Но не всички избират Божия път, а затова и не всички се спасяват. | Patriarchia.ru
Доклад, изнесен на 6 юни 2019 г. по време на Международната богословска конференция “Служението на Църквата според апостол Павел” в гр. Верия (Гърция).
Бележки
1. В Христос.
2. Букв. “бидейки предопределени”.
3. Вж. в частност: Cranfield C. E. B. A Critical and Exegetical Commentary on the Epistle to the Romans. Vol. 1. Edinburgh, 1975. P. 432.
4. Вж.: Moo D. J. The Epistle to the Romans. Cambridge: Grand Rapids, 1996. P. 534-535.
5. Вж.: Ashton J. The Religion of Paul the Apostle. London: New Haven, 2000. P. 140.
6. Августин. За предопределението на светиите 8, 14 (PL 44, 971).
7. Августин. За предопределението на светиите 8, 16 (PL 44, 972).
8. Августин. За предопределението на светиите 8, 16 (PL 44, 972-973).
9. Августин. За упрека и благодатта 7, 12-14 (PL 44, 923-924). Рус. пер.: С. 228-230.
10. Калвин Ж. Упътване в християнската вяра 3, 23, 8.
11. Лютер М. О рабстве воли. В кн.: Эразм Роттердамский. Философские произведения. М., 1986. С. 332.
12. Лютер М. О рабстве воли. В кн.: Эразм Роттердамский. Философские произведения. С. 332.
13. Йоан Златоуст. Беседи върху Послание до Римляни 15, 1 (PG 60, 540).
14. Йоан Златоуст. Беседи върху Послание до Римляни 16, 5 (PG 60, 554).
15. Кирил Александрийски. Фрагменти (In Ioannis Evangelium. Vol. 3. P. 149).
16. Симеон Нови Богослов. Слово нравствено 2, 12-25 (SC 122, 312-314).
17. Симеон Нови Богослов. Слово огласително 34, 235–245 (SC 113, 290).
Превод: Андрей Романов
