Вътрешната мисия на нашата църква
Църквата е Богочовешка вечност, въплътена в границите на времето и пространството Тя е в този свят, но “не е от този свят” (Иоан 18:36). Тя е в този свят, за да го въздигне до небесния, откъдето идва тя. Тя е вселенска, съборна, богочовешка, вечна и затова е хула, непростима хула към Христос и Светия Дух да я превръщаме в национален институт, да я свеждаме до дребни, преходни, временни национални цели.
Нейната цел е наднационална, вселенска, всечовешка – да съедини всички хора в Христос, всички, без да гледа националността, расата, класата. “Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), понеже “всичко и във всичко е Христос” (Кол. 3:11).
Пътищата на това всечовешко-богочовешко съединяване на всички хора в Христос се съобщават от Църквата в светите тайнства и богочовешките подвизи. Всъщност светото тайнство Евхаристия, причастието, представлява, определя и е същността на Христовия път на единение на всички хора – чрез него човекът органично се съединява с Христос и с всички верни. А чрез личното подвизаване в богочовешките подвизи – във вярата, молитвата, поста, любовта, кротостта, милосърдието – човекът се утвърждава в това единство, запазва себе си в светинята, сами лично преживявайки Христос като единство на своята личност и като същност на своето единство с другите членове на святото Тяло Христово – Църквата.
Църквата е Богочовешката Личност на Христос, Богочовешки организъм, а не човешка организация. Църквата е неделима, както е неделима Личността на Богочовека и като Тяло Христово. Затова в самата основа е погрешно да се дели Богочовешкият организъм на Църквата на малки национални организации. В своя исторически път много поместни Църкви са се свеждали по игото на национализма, под гнета на националните цели. Много Църкви и сред тях и нашата. Църквата се е формирала по отношение на народа, макар обратното да е естествено– народът трябва да се формира по отношение на Църквата. И в нашата Църква често се е допускала тази грешка. Но ние знаем, че тези плевели на църковния живот са плевелите, които Господ не изскубва, а оставя до жътвата да растат заедно със житото (Мат. 13:29-30). Знаем също (Господ ни е научил), че тези плевели са от исконния неприятел – нашия и на Христос – от дявола (Мат. 13: 25-28). Но това наше знание е безполезно, ако не се превърне в молитва за това Господ Иисус Христос да ни запази в бъдещето, за да не станем и ние сеячи, които подхранват плевели.
Вече е време, вече дойде дванадесетият час, време е отделните църковни представители да престанат да бъдат слуги предимно на национализма и политиката, все едно на каква и на кого, и да станат първосвещеници и свещеници на едната, свята, съборна и апостолска Църква. Заповяданата от Христос и осъществявана от светите Отци мисия на Църквата се състои в следното: да насажда и отглежда в народната душа чувството и съзнанието за това, че всеки член на Православната църква е съборна и вселенска личност, личност вечна и богочовешка, че той е Христов и затова е брат на всички хора и слуга на всички хора и на творението. Това е дадената от Христос цел на Църквата и всяка друга цел не е от Христос, а от антихриста. За да бъде Христова, съборна, вселенска, нашата поместна Църква трябва непрекъснато да осъществява тази цел сред народа ни. С какви средства тя може да осъществява тази богочовешка цел? С никакви други, освен с богочовешките, защото богочовешката цел може да се постига само с богочовешки средства, никога с човешки и никога с никакви други. В това Църквата се отличава съществено от всичко човешко, земно.
Богочовешките средства не са нищо друго, освен богочовешките подвизи. В тях успешно могат да пребивават само богочовешките, христоносни подвижници. Богочовешките подвизи са в органична връзка помежду си – единият се заражда в другия, единият се допълва от другия.
Първият от всички подвизи е подвигът на вярата. С него трябва да пренесем народната душа, да я предадем на Христос без всякакво съмнение и компромис, да я задълбочим до богочовешките дълбочини, да я разширим до богочовешките ширини, да я извисим до богочовешките висоти. У народа трябва да се изработи чувството, че Христовата вяра е подвиг наднационален, вселенски, троичен; че да се вярва в Христос означава да се служи на Христос и само на Христос с целия си живот.
Втория е богочовешкият подвиг на молитвата и поста. Този подвиг трябва да стане правило на живота на целия ни православен народ, да го превърнем в душа на народната душа, защото молитвата и постът са всемогъщи, дадени от самия Христос средства за очистване от всяка нечистота, не само на личността, но и на обществото, и на народа, и на човечеството, средства за очистване на народната ни душа от нашите нечистоти и грехове (Мат. 17:19-21; Лук. (:23-29). Трябва да се омолитви народната душа с православна молитвеност. Молитвата и постът трябва да бъдат не само за един човек, не само заради народа, а заради всички и заради всичко: за приятелите и неприятелите, за нашите благодетели и за нашите гонители и убийци, защото с това християнинът се различава от езичника (Мат. 5:44-45).
Трети е богочовешкият подвиг на любовта. Тази любов няма граници, не пита кой е достоен и кой не е, а обича всички и всичко: обича приятелите и враговете, обича грешниците и престъпниците, но не обича греховете им и лошите им дела; тя благославя онези, които я проклинат, също както слънцето грее и за лошите, и за добрите (Мат. 5:45-46). Тази богочовешка любов трябва да се отглежда у народа, защото със съборността и вселенскостта християнската любов се различава от всички други видове самозвана и условна любов – фарисейската, хуманистичната, алтруистичната, патриотичната, животинската. Любовта Христова е винаги съвършена любов. Тази любов се постига с молитва, защото е дар Христов. И православното сърце се моли с възхищение: Господи Вселюбезни, дай ми Твоята любов към всички и към всекиго.
Четвърти е богочовешкият подвиг на кротостта и смирението. Само кроткият по сърце укротява бурните и диви сърца; само смиреният по сърце смирява гордите и надменни души. “Да показват всяка кротост към всички човеци” (Тит. 3:2) – е отговорност на всеки истински християнин. Но човек става истински кротък и смирен, когато в сърцето на сърцето си приеме кроткия и смирен Господ Иисус, Който единствено е наистина “смирен и кротък по сърце” (Мат. 11:29). Трябва да украсим народната душа с Христовата кротост, трябва да учим всекиго на молитва: Кротки Господи, укроти дивата ми душа. Господ се е смирил с най-голямото смирение: въплътил се е, станал човек. Ако ти си Христов, смири себе си до червея: въплъти се в тъгата на всеки болен, в мъката на всеки натъжен, в страданието на всеки страдалец, в мъчението на всяко животно или птица. Смири себе си по-ниско от всички: бъди всичко за всички; но бъди с Христос, според Христос. Когато си сам, моли се: Смирени Господи, смири ме с Твоето смирение.
Пети е богочовешкият подвиг на търпението. Да търпиш, да изтърпиш злото, да не въздаваш зло за зло; да прощаваш всемилостиво обидата, клеветата, раните. Това е Христово: да се чувстваш постоянно като разпнат в света, да бъдеш гонен от света, оплюван и поругаван. Светът не търпи христоносците, както не е изтърпял и Христос. Християнинът успява най-добре в страданието – на това трябва да учим народа. За православните страданието е пречистващо. Християнинът трябва не само с радост да понася страданията, но и всемилостиво да прощава на онези, които ни ги причиняват, всемилостиво да се моли за тях на Бога, както Господ Иисус се е молил; както ангелоподобният архидякон Стефан. Затова и ти се моли: Дълготърпеливи Господи, дай ми дълготърпение, великодушие и кротост.
Мисията на нашата Църква е да се превърнат богочовешките подвизи в правило на народния живот; да се изтъче народната душа от християнските добродетели. В това е спасението на душата от света, от всичките му погубващи душата, людоедски, безбожни движения и организации. На културния атеизъм и политизираното людоедство на съвременната цивилизация трябва да се противопоставят христоносни личности, които ще побеждават с кротостта на агне разярените вълчи страсти и с незлобието на гълъб ще спасяват народната душа от културното и политическо зловоние. Подвижничеството в името на Христос трябва да бъде противопоставено на културния героизъм в името на човека, в името на разтленния и обезобразен европейски човек, в името на атеизма, в името на цивилизацията, в името на антихриста. Затова най-главното задължение на нашата Църква е да се създадат христоносни подвижници. Днешното нейно правило трябва да бъде: да се върви към христоносните подвижници – към светите Отци! Да се подвизаваме с подвизите на светите Отци! (…) Богочовешката цел е вечна и неизменна и средствата за нейното постигане са вечни и неизменни, защото “Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). В това е разликата между всичко човешко и всичко Христово: човешкото е променливо и временно, Христовото е неизменно и вечно. Православието като единствен носител и пазител на съвършения и пресветъл образ на Богочовека Христос се осъществява изключително с богочовешко-православни средства – с подвизи, а не със средства, заимствани от римокатолицизма и протестантството, защото там християнството е проникнато от духа на гордия европейски човек, а не от смирения Богочовек.
Това бреме на нашата Църква е облекчено от самия Бог, защото сред народа съществува цяло подвижническо движение. Това е богомолческото движение. С това движение нашата народна душа проявява себе си, проявява духовните си нужди и духовните си надежди; тя се устремява към светите Отци, към православните подвижници, към подвизите на св. Сава. Това движение представлява подвижничество сред масите, което го прави изключително в историята на нашата Църква. У истинските богомолци всичко се свежда до личното подвижничество, особено до молитвата и поста. И именно в това те са наистина Христови и наистина православни, защото, според заповедта на Господ Иисус Христос, те въплъщават Евангелието в тези два подвига – в молитвата и поста. Те са убедени, че всяка нечистота, всеки нечист помисъл, всяка нечиста похот, всеки нечист дух може да бъде изгонен от човека “само с молитва и пост” (Мат. 17:21). Богомолческото движение свидетелства за това, че нашият народ познава със сърцето си Христос и Православието, знае със сърцето си какво е това, което прави православния човек православен. Това подвижническо възраждане е православно и поради това, че Православието не признава друго възраждане, освен подвижническото. Служителите на нашата Църква трябва с подвижническо въодушевление да приемат това движение, да го съберат под крилото на светоотеческото подвижничество, за да не пропадне в бездната на ересите и разколите.
Подвижниците са единствените мисионери на Православието; подвижничеството е единствената мисионерска школа на Православието. Православието е подвиг и живот и затова то се проповядва само чрез живота и подвига. Да се възпламени личното и съборното подвижничество – тази трябва да бъде вътрешната мисия на нашата Църква сред народа ни. Енориите трябва да станат центрове на подвижничеството, но това може да направи само пастир, който е подвижник. Необходимо е да се засилят молитвата и постът, да се украси всичко с църковно благолепие, защото то е главното средство на Православието, което благодатно въздейства на всеки човек, особено на славянина, и го възражда. Във връзка с това трябва да се основат православни братства при всяка енория, които с христолюбие и братолюбие смирено да служат на Христос и всички хора, да служат кротко, смирено, жертвайки себе си до самозабрава. И това служение да се съедини с молитва. Това е главното, това е необходимото. Но то предполага самите наши свещеници и монаси да станат подвижници. И затова нека се помолим на Господа.
Превод от руски: Мила Игнатова
Статията е написана през 1928 г., публикува се със съкращения в превод от руски от изданието: Преп. Иустин Попович, На Богочеловеческом пути, изд. “Владимир Даль”, СПБ, 1999, с. 254-261.
Източник: Списание Мирна, бр. 16 [поръчай]
Църквата е мост между Земното и Небесното, където главата е Христос. Той е Истината, Пътят и Животът. и понеже скъпо сме откупени с жертвата на Спасителя, с кръвта на мъчениците, със страданията на праведните, със сълзите на онеправданите, с гоненията над свидетелите на Истината, тогава можем да поставяме въпроси, още повече, че българските страдания през комунизма ни дават известно основание да питаме, имайки предвид факта, че българите не са измислили нито фашизма, нито комунизма, а понасят всичко като малка стадо. Но не бива да се боим, че сме малко стадо, като с нас е Христос!
Затова питането е следното – кога в православния свят ще се появи знание и текст за мъченичеството на българските православни през комунизма? Кога сръбската и гръцката Църква ще се извини за погромите над българите в Македония и Тракия и кога тези църкви ще ни компенсират като християни за силния национализъм на техните народи? Кога в православния свят ще има книги на български историци и богослови?
Правя втори коментар, защото темата е важна. Църквата е длъжна да бъде стълб на истината. За да познаеш истината обаче освен набор от факти и достоверна инфромация ти трябва прозрение, мъдрост и най-вече познания в областта на сферите, принципите и методите на науката, като алтернатива на религиозния модел на описание на явленията от битието на човека. В този смисъл е и универсалността на Църквата, Която още със създаването си стъпва върху фундаментите на римската империя и на елинската философия. Един апостол казва – елините търсят мъдрост, юдеите знамение. В пресечната точка между мъдростта и знамението се създава универсалната християнска Църква, която пази Истината. Затова христовите следовници в областта на познанието са световни специалисти по философия , граматика, риторика и логика. Но има проблем – днес Църквите се издържат главно от националния капитал и почтеността ги задължава да работят и за нациите, защото въпроса с издръжката на попа е модерен икономически въпрос.
чингис. Чета Вашите коментари. Вие сте много умен човек. Понякога долавям някакъв трагизъм у Вас и самотност. Казвате верни неща, но всичко сякаш увисва във въздуха….белязано със знака на някаква невъзможност
Молиер,
Благодаря за оценката, но според Дон Кихот, аз съм пълен глупак – не знам кое да приема. Верно е, че в живота ми има трагизъм и самота, но не мисля, че казаното от мен ще увисне във въздуха – старая се със скромните си познания да отстоявам православието, което не разбирам като идеология, елемент на „националната“ идентичност и конспиративна бизнес комбинация за благополучие и престиж на духовника и висшия йерарх. Може би съм краен и невъзпитан понякога, но човешките възможности на понасяне си имат предел и продължаващия комунизъм в страната, съчетан с липсата на хуманен ангажимент от страна на БПЦ ме правят язвителен. Правил съм много грешки и съм допускал много проблеми да бележат живота ми – но милостивия Бог и добрите българи все още ме държат на някакво ниво на осмисляне на заниманията ми. И добре, че има интернет портали като православие.бг за да мога да казвам мнението си, макар да съзнавам, че прекалявам. Но не мога да стоя в исихия – нещо ме кара да говоря.