Православна мисия
Някои ориентири на православната мисия в инославния (неправославен християнски) свят
Когато в Никео-Цариградския символ изповядваме своята вяра в Апостолската църква, ние поемаме и отговорността, и задължението да свидетелстваме за Христовата Истина пред целия заобикалящ ни свят. Темата за православното свидетелство е твърде обширна, но като цяло може да бъде сведена до два основни аспекта: 1) свидетелство пред инославния, т.е. неправославния християнски свят и 2) мисия сред нехристиянския свят. От тези два аспекта аз избрах темата за мисията сред инославните. Бих искал да запозная участниците в този конгрес с един, според мен достатъчно важен, документ, който беше приет през изминалата година от Юбилейния събор на Руската православна църква и беше озаглавен: “Основни принципи на отношение на Руската православна църква към инославието”.
Падането на тоталитарния съветски режим на територията на републиките от бившия Съветски съюз доведе, както е известно, не само до нови политически, социални и икономически проблеми, но постави и редица религиозни въпроси. Сред най-острите от тях е проблемът с прозелитизма, който и доведе до преразглеждане на отношението към неправославните християнски изповедания.
Ако в периода на съветския атеистичен режим всяка религиозна дейност на което и да било изповедание се преследваше от властта, то сега, в редицата на провъзгласените свободи, едно от първите места зае свободата на съвестта (на вероизповеданието). Това изцяло преобърна взаимоотношенията между различните изповедания. Докато в съветско време християнските изповедания се сплотяваха в противопоставянето си на атеизма, то сега всяко, включително и най-новото и неизвестно на никого изповедание, смята че е в пълното си право да обяви за своя мисионерска територия страните от бившия Съюз. Наистина в тежките времена на богоборството, когато пред очите на всички се разрушаваха православни храмове, когато хиляди православни вярващи – епископи, свещеници и миряни – бяха репресирани, много протестантски общини полагаха усилия да помагат на Руската православна църква. Тайно – на практика по пътя на контрабандата – те доставяха в нашата страна Библии, Нови Завети и друга религиозна книжнина, издавана на руски език в чужбина. След 1990 г. ситуацията коренно се измени. Западни секти, католически мисионери и учители от източните религии нахълтаха в нашата страна. Възползвайки се от икономическата криза, те поискаха да “откупят” душите на слабите във вярата. А такива се оказаха немалко след 70 години на войнстващ атеизъм.
По това време положението на Руската православна църква беше изключително тежко. На нея също бе предоставена свободата да открива нови храмове, неделни училища, да издава литература и т.н., но за това пречеше икономическата криза, която се стовари над нея с пълна сила. Неправославните мисионери, които се радваха на съществена поддръжка от Запад, се оказаха в по-добро положение. Оценявайки така създалата се ситуация, нашата Църква през цялото време напомняше непреходната истина за единството на Църквата и за греха на разделението. Своята официална позиция по този въпрос тя изрази в “Основните принципи на отношение към инославието”.
Документът започва с въпроса за единството на Църквата – за това, че Православната църква винаги е съзнавала себе си като една, свята, съборна и апостолска – тази Църква, която пази и преподава светите Тайнства на целия свят, Църквата, която е “стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Като изхожда от това си самосъзнание, “тя носи изцяло отговорността за разпространението на истината на Христовото евангелие и пълнотата на властта да свидетелства за ’вярата, веднъж завинаги предадена на светиите’ (Иуда 3)” (1.1). Доколкото “Църквата е единство на ’новия човек в Христос’ (1.3), в нея биват преодолявани всички бариери и граници” (1.4). Това се проявява в “единството на благодатния живот”. Още св. Ириней Лионски казвал, че “където е Църквата, там е и Духът Божи и където е Духът Божи, там е Църквата и всяка благодат” (1.6).
Най-реално и осезаемо това единство на благодатния живот се проявява в тайнството Евхаристия. Безусловно обаче причастяването с евхаристийното Тяло Христово е възможно само в общение с Тялото Христово, което е Църквата. Вън от това Тяло (т.е. вън от Църквата) Евхаристията е невъзможна.
За съжаление историята на Църквата изобилства от примери за нарушаване на Христовата заповед “да бъдат всички едно” (Иоан 17:21). Тази заповед е била нарушавана както от отделни личности, така и от цели християнски общности. Независимо от конкретните причини обаче, всички “заблуждения и ереси са следствие от егоистичното себеутвърждаване и самообособяване (…) Разделението (…) е нарушаване на учението за Църквата и като краен резултат води до изопачаване на вярата” (1.14).
Светите отци на нашата Църква достатъчно строго твърдят, че спасението е възможно само в Православната църква. Същото казва и един свещеномъченик от ХХ в. – архиепископ Иларион (Троицки), който със своята мъченическа кончина засвидетелства истинността на думите: “Без Църквата няма спасение”. В същото време обаче онези общини, които са се отделили от единството на Православната църква “никога не са били смятани за напълно лишени от Божията благодат. Разривът на църковното общение неизбежно води до повреждане на благодатния живот, но не винаги – до неговото пълно изчезване в отделилите се общини”. И това служи като “залог за тяхното възможно възвръщане към единството на Църквата – в нейната католическа пълнота и единство” (1.15).
Наистина изключително трудно е еднозначното характеризиране на положението на отделилите се от Църквата християни. Все пак, сред тях намираме някои признаци, които ги обединяват с Православната църква. Такива са например:
– Словото Божие;
– Вярата в Христа като дошъл в плът Бог и Спасител (1 Иоан 1:1-2; 4:2,9);
– Искреното благочестие (1.16).
При това “Православната църква не е съдник по отношение на мярката (степента) на съхраненост или повреденост на благодатния живот в инославието, смятайки това за тайна на Божия промисъл и съд”. Въпреки това обаче, тя строи отношенията си с неправославните общини върху принципа на разграничаването (1.17).
Днес в републиките от бившия Съветски съюз все по-често могат да се чуят упреци по адрес на църковната йерархия за участието на нейни представители в диалози с инославните. Това е напълно обяснимо. Вярващите хора са уморени от грубия и вероломен прозелитизъм не само на новите секти, но и на по-традиционните изповедания. И тук се открива още един проблем – проблемът за богословското образование на миряните. Защото най-важната задача на тези диалози е “възстановяването на богозаповяданото единство на християните (Иоан 17:21), което влиза в Божествения замисъл и е част от самата същност на християнството” (2.1). Освен това “безразличието към тази задача или нейното отхвърляне е грях против Божията заповед за единство” (2.2). Тези твърдения са в пълно съгласие с думите на св. Василий Велики: “Искрено и истински работещият за Господа трябва да полага старание за възвръщане на разделените към единството на Църквата”. Само по себе си се разбира, че “за Православната църква истинското единство е възможно само в лоното на едната, свята, съборна и апостолска църква. Всички други ’модели’ на единство са неприемливи” (2.3). За разлика от много други, Православната църква не приема популярната теза, че “единството на християнския свят може да бъде възстановено само по пътя на съвместното християнско служение в света” (2.9). Толкова желаното единство на християните “във вярата и любовта може да дойде само свише, като дар от Всемогъщия Бог” (2.13).
Православната църква настоява именно върху вярата във възможността за получаването на този дар. Своята главна задача по отношение на инославните тя вижда “в постоянното и настойчиво свидетелство” (3.1). От друга страна, съвсем очевидно е, че всяко свидетелство не може да бъде монолог; то предполага диалог.
При това православното свидетелство следва да се осъществява в богословски диалози, които да съчетават в себе си догматическа принципност и братска любов (4.1). Тяхната задача е “да обяснят на инославните партньори еклисиологическото самосъзнание на Православната църква, основите на нейното вероучение, на нейния канонически строй и на нейната духовна традиция, да разсеят недоуменията и съществуващите стереотипи” (4.2). Страхът от този вид свидетелство трябва да бъде отхвърлен, тъй като “никакви документи и материали от богословските диалози и преговори нямат задължителна сила за Православните църкви до окончателното им утвърждаване от цялата пълнота на съборното православие” (4.3).
Без да поставя междухристиянските диалози като самоцел, Руската църква определя за себе си известен предел за участие в такъв род дискусии. Така например нашата Църква решава за себе си, че тя “не може да участва в международни християнски организации: 1) в които уставът, правилата или процедурата изискват отказ от вероучението или традицията на Православната църква, 2) в които Православната църква няма възможност да свидетелства за себе си като за едната, свята, съборна и апостолска църква, 3) където начинът за вземане на решение не отчита еклисиологическото самосъзнание на Православната църква и 4) чиито правила и процедури предполагат задължителност на “мнението на мнозинството” (5.2). Обемът и мярката на такова участие “се определя от свещеноначалието, като се изхожда от съображението за общоцърковната полза” (5.4).
Като приоритетни направления за външното свидетелство както на православните, така и на традиционните християнски изповедания, Руската църква определя съвместното отстояване на християнските нравствени ценности, служение за обществено съгласие, прекратяване на прозелитизма и др. (6.1).
За разрешаването на тези и много други задачи, поставени пред православното свидетелство, Руската православна църква смята за необходимо и активното участие на своите богословски школи. Немаловажно значение за това би имало “изпращането на богослови (…) във водещи центрове на инославната богословска наука. Също така е необходимо в духовните школи и учебни заведения на Руската православна църква да бъдат канени инославни богослови, които да изучават православно богословие. В програмите на духовните школи на Руската православна църква трябва да бъде отделено по-голямо внимание на изследването на хода и резултатите от богословските диалози, а така също и на изучаването на инославието” (4.9). Особено внимание заслужава и проблемът за съвременната православна информационна мрежа: необходимостта от “достоверно и квалифицирано информиране на църковната общественост за хода, задачите и перспективите на контактите и диалога на Руската православна църква с инославието” (7.2).
В заключение бих искал да изразя надеждата, че и настоящият Шести международен конгрес ще даде своя сериозен и важен принос в развитието на православната мисия по пътя към богозаповяданото единство в новото хилядолетие и с “едните уста и едните сърца” на своите участници ще свидетелства пред разделения свят непреходната богословска истина, че “Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8).
Превод от руски: Борис МАРИНОВ
Православието и светът днес, ИК Омофор, Университетско издателство
