Рибарят и фарисеят
В края на месец юни Църквата чества светите първовърховни апостоли Петър и Павел, а на следващия ден – всички Христови апостоли, които най-цялостно и достойно изпълниха изискванията на своя Спасител към човеците. Това са духовните колоси първи потрудили се за разпространението на Христовото благовестие по земята. Огромната почит, на която се радват в Христовата църква първоапостолите личи и в тропара на деня: „Първопрестолни между апостолите и учители на вселената, молете Владиката на всички да дарува мир на света и на душите ни – велика милост“.
Простият рибар от Витсаида Галилейска – Петър и фарисеят, гонител на Христос – Павел, толкова различни по произход и обществено положение, са обединени в честването на 29 юни заради ревностното им следване на Сина Божи до последния си дъх.
Очевидец на дейността на Спасителя, изповядал го като Син на Живия Бог, Петър на три пъти се отрича от Него, но благодарение на искреното си разкаяние получава от Христос трикратно опрощение и право в продължение на 30 години да проповядва по света Неговото благовестие. През 67 г. загива в Рим, разпнат надолу с главата, смятащ себе си недостоен да умре като Учителя си.
Един от най-ревностните гонители на последователите Христови – Павел, с еврейско име Савел, удостоен да се докосне до славата Божия се превръща в най-вдъхновения разпространител на Христовото благовестие. Неговите послания до поместните църкви са първи образец за защита на вярата, не загубили силата си и до днес. Като римски гражданин е посечен с меч в същата година, в която е убит св. ап. Петър. Тези първовърховни апостоли са надежда и упование и на днешните свещенослужители, защото Св. Писание не е прикрило и техните слабости.
Свещенослужението е не просто професия, а призвание. То съществува в Стария Завет и е установено още от Самия Господ Саваот на Синайската планина. През земния си живот Христос избира и подготвя дванадесетте Си апостола, за да бъдат върховни пастири на новооснованата Църква. Те са призвани да разпространяват истинската вяра, да ръкополагат в разни градове епископи и презвитери и да извършват останалите свещенодейства. С думите: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; каквото развържете на земята, ще бъде развързано и на небето“ и още „Идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“, Христос установява едно от седемте тайнства в църквата – свещенството. Апостолите приели благодатта на Св. Дух я предават на своите приемници от поколение на поколение.
Мнозина днес, водени от най-чисти пориви, изискват от свещенослужителя да бъде съвършен, понякога до святост. Народът, този източник на житейска мъдрост, не случайно е казал: „Заради наш Илия, намрази свети Илия“. Никой не отрича, че съществуват и не дотам достойни Божи служители. Нима няма лекари–чиновници, служители-бюрократи, художници–цапачи, историци–нагаждачи, така се случва да има и свещеници-требничари. Науката се развива независимо от недостойните, некадърните и мързеливите. Всички се възхищават от талантливите архитекти, захласват се пред картините на великите майстори на четката, забравят сън и умора, увлечени от магьосниците на перото, откъсват се от ежедневието си, заслушани в неповторимата музика на големите композитори, гледат с надежда и упование към лекуващия лекар и търсят успокоение на болката.
Всичко това трябва, но не може да бъде свещеникът. Той обаче следва да познава Св. Писание, правилно да го проповядва, да намира пътя, както към вярващи, така и към невярващи, да служи за образец за подражание. Запознат с проблемите на времето, да посочва на вярващите истинските нравствени ценности.
Връщайки се назад в историята, не може да не признаем заслугите на българското духовенство и неговата роля за съхраняването на народа ни като етнос и самосъзнание. Смело може да се каже, че и днес свещенослужителите имат място в осъществяването на надеждата ни за духовен растеж. Това дело може да бъде приведено в действие от истинските проповедници, достойните свещенослужители, ревностните пастири духовни. Те са между нас и също се нуждаят от нашата помощ и разбиране, а дали ще ги подкрепим е право на избор и всеки сам трябва да реши. Самите свещенослужители следва да знаят и никога да не забравят за какво са призвани, помнейки примера на светите апостоли. Нека не убягва от съзнанието им и мисълта, че днешните християни гледат внимателно какво вършат, още повече какво не вършат, отдадени на своето призвание.
Из книгата на Ана-Мария Кръстева „От Рождество до Възкресение“, ИК „Омофор“ 2010 г.
