Църква, литургия, образование

Във връзка с публикуван наскоро материал по темата за религиозното образование в училищата, предлагаме ви този текст на Негово Високопреосвещенство Амфилохие, митрополит на Черна Гора. Това е пълният доклад, прочетен пред участниците в конференцията “Проблемите на катехизацията в църквите на Балканите”, организирана от Балканския православен младежки съюз в Гърция през 1997 г. Беше публикуван в бр.12 на списание Мирна, заедно с още няколсо сериозни анализа на проблема за религиозното образование от гледна точка на мисията на Православната църква, които предстои да ви предложим  на страниците на Православие България.

Църквата, като Богочовешко Тяло и “работилница на вечния живот” (о. Юстин Попович), e вместилището и излиянието на “неизследимото богатство Христово” (Еф. 3:8). Църквата разкрива и преподава като дар “тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа” (Еф. 3:9). Чрез Църквата е откровена (прогласена) “многоразличната премъдрост Божия” (Еф. 3:10) – не само на земните, но и на небесните създания. Тази премъдрост Божия, която се открива в Църквата, превръща Църквата в училище. Църквата по своята природа и дейност не само разпространява определено знание, но и притежава пътищата за придобиване на това знание. Всичко, което тя е и всичко, което тя има като цел, според думите на апостола, е да могат верните да “проумеят с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаят Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълнят във всичката пълнота Божия” (Еф. 3:18,19).

“Изпълнени с пълнотата Божия” в Църквата, чрез силата на Духа Свети, не означава просто натрупване на знание за Бога, човека и света. То означава и придобиването на добродетели; означава оздравяване на душата и тялото; истинно просветление и вечен живот. Библейските изрази “да се облечеш в Христа” (Гал. 3:27), “да се изобрази Христос” в тебе (Гал. 4:19), “да се всели Христос” в сърцето ти (Еф. 3:17), “да се утвърдиш чрез Духа” Христов (Еф. 3:16); определянето на човека като “храм Божий” (1 Кор. 3:16) и подчертаването на факта, че “Духът Божий живее” в нас (пак там) – всичко потвърждава, че битието е “изпълнено с пълнотата Божия”, при това в един много по-дълбок, органичен смисъл. И така, по същата причина, можем да видим и по-дълбокия смисъл на образованието и педагогиката в Църквата.

Възпитанието не означава простото натрупване на знания, но и “да бъдеш нахранен” и “попитан”, “изпитан” (в някои славянски езици има семантична връзка между “храня” – питати – и “изпитвам”) с Хляба на Живота. Или, по думите на св. Серафим Саровски, “натрупването (стяжанието) на Духа Свети. Тази тайна на Църквата, в която светът и човекът получават своята пълнота (изпълнение), ние припознаваме и приемаме в общението (в конкретиката на времето и пространството, тук и сега) – именно в светата Литургия. Не са преувеличени думите на великия Хомяков: “Който познава Литургията, познава Църквата, знае какво е Църквата”.

И наистина, в Литургията ние получаваме като дар цялата истина и пълнотата на живота на Църквата, като все-тайнство на Живота. Литургията позволява на Църквата да стане видима и осезаема като истинското Тяло Христово.

А. В Литургията човекът е представен такъв, какъвто е и такъв, какъвто трябва да бъде.

Б. В предложението на даровете и в начина, по който извършваме предложението, присъства пълнотата на Божието творение, като средоточие на откровението и явлението Божие.

В. Литургията е живо възпоминание на Господа, Бога и наш Спасител Иисус Христос.

Тя представя цялата драма на нашето спасение, цялото му домостроителство. Цялото Божествено откровение на Стария и Новия Завет живее в нея като възпомeнание, но също и като реалност, чрез действието на Духа Свети. Литургията е неповторимо реална – подобно на двамата ученици на възкръсналия Христос, които по пътя към Емаус преломили хляба (Лук. 24:13-33), така и ние Го разпознаваме в Литургията, където Той – според думите на молитвата – “вечно преломяван и никога не свършва, но освещава ония, които са Негови причастници”. И така, Литургията е мястото, където припознаваме Христа, или по-скоро, където Той ни припознава и приема като Негови (Гал. 4:9). Както пеем след Светото Причастие с Неговите Тяло и Кръв, “видяхме истинската светлина, приехме Духа Свети”. Гледайки към истинската светлина и приемайки Светия Дух, в същото време се молим Христос да ни направи “достойни причастници в Царството Си”, което няма да има край.

Следователно, Литургията ни се представя не само като “възпоминание на миналото, но и като възпоминание на бъдещето” – не само като знание за това какво е станало и какво се случва, но и знание за това, което ще дойде, знание за бъдещето, тоест, за вечността.

Нека да разгледаме връзката между Църквата и Литургията. Литургията разкрива какво е Църквата в своята същина, но също така проявява църковната историчност, чрез йерархията и структурата. Ако Вселенската Църква е там, където е епископа, чрез своите презвитери, дякони и верни, то именно в Литургията тази истина е откровена, и тази структура става видима.

В Литургита откриваме в чист вид етоса на Църквата. Този етос се състои в покаяние, добродетелен живот и славене на Бога (“Затова прекланям колене пред Отеца на Господа нашето Иисуса Христа”, Еф. 3:14). В Литургията намираме и молитвения етос, и цялата и наситено-изобилна божествена служба (богослужение) като неин център и огледало. В нея придобиваме знание и ставаме съпричастни на небесните ангелски сили; в нея се научаваме да живеем и мислим “с всички светии” (Еф. 3:18). Като си припомняме “всички, които са свети” в Литургията, ние започваме да мислим собствения си житейски път по отношение на “пътя на светиите”. Това възпоминание ни води към житията на светиите. Светото Писание като живота (житието) на Христа и като житията на пророците и апостолите, има своето продължение в житията на светиите. По тази причина, Светото Писание и житията на светиите, в историята на Църквата са били изворът на всяко знание и мъдрост – основата на истинната църковна педагогика (възпитание) и образование.

Независимо дали Светото Писание и житията на светиите са четени и обяснявани като текст, или пък са преобразувани в молитвено правило (какво друго са текстовете на Осмогласа, Минея и другите богослужебни книги, освен поетичен преразказ на Светото Писание и житията?) – те са останали основата на цялостния опит на Църквата, както и на нейната методика. Цялата вяра, тоест истината на вярата, йерархията и жвота на Църквата, цялата й Богочовешка история, е развита под знака на онова “следвайки светите отци”. Започвайки от първия апостолски събор (“Угодно бе на Светаго Духа и нам”, Деян. 15:28), през Вселенските събори, които са определили истините на вярата и устройството на Църквата – всичко, което пребъдва в Църквата се случва в дух на смирено и внимателно заслушване в гласовете на пророците, апостолите и светите мъже и жени Божии, в духа на съборния живот “с всички светии”. Всичко е основано на споделената любов и единомислието. Затова думите на Литургията “да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме Отца, Сина и Светия Дух”, имат дълбок еклесиологичен и гносеологичен, а поради това – и педагогически, образователен смисъл.

Казахме, че Църквата, по своята природа и във всичките проявления на живота си е непрестанно училище, което – чрез всичко, което Църквата е, има и прави – преподава и образова, тоест “облича новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината” (Еф. 4:24). Целта на такова образование е, отново според апостол Павел: “да растем по всичко в Оногова, Който е глава – Христос” (Еф. 4:15).

2

Сега бих желал да обясня мнението си за съвременното православно училище, образование и педагогика, особено в светлината на идеята за обнова. Нашето съвременно църковно образование и педагогика ще постигнат целта си – “обличането на вечно новия човек” – само ако бъдат еклесиологично и литургично обосновани. Какво означава това на практика? Светът, елементите на този свят и неговите новости, не са двигателите, които ще обновят Църквата и нейната катехетика. Църквата и нейната дейност биват обновявани отвътре, от онези вътрешноприсъщи божествени сили, които вечно обновяват всичко. Всичко ново в света става истински ново, само ако се докосне до вечно новото, тоест до Христос Богочовека и до Неговия животворящ Дух. Когато тленното и преходното се облече в нетленното и безкрайното, само тогава то става живо и вечно. Това се отнася до всичко, което съществува и се развива в света и в човека. Това се отнася и до образованието и педагогиката, и до училищата. От еклесиологична гледна точка, училището е само една от институциите на Църквата, която се занимава с образование и възпитание.

Но ако тази институция се отдалечи от Църквата или започне да функционира като паралелна на Църквата, или, в най-лошия случай – бъде поставена над Църквата, тогава училището загубва истинската си функция и става безплодно. То ще започне да предлага знание, изпразнено от божествена сила и истинно просветление, преображение и спасение. Знайно е, че първите наченки на разрива между Училище и Църква се появяват в средновековния римокатолицизъм, чрез отделянето на ecclesiae docens и ecclesiae docendi, тоест на “църквата, която преподава” и “църквата, на която се преподава”.

Този разрив се задълбочава в протестантизма, в отделянето и превъзнасянето на Библията над Църквата и Евхаристията. Библията, взета като единствен и изключителен източник на знание, дава на отделния учен човек статут, който по право принадлежи само на самата Църква, като съборно Тяло на Христос (тоест, Евхаристия). Така училището е превъзнесено над Църквата. Този протестантски принцип, с времето съвсем секуларизиран, утвърждава хуманистичната автономна училищна система, която вече не се основава дори и на Библията, а на хуманитарните и емпиричните науки. Ученият човек, получаващ знание по силата на природния си ум, става абсолютен критерий за всяко знание и дори за самата истина. Училището, ученият, науката, изкуствата, технологиите, стават заместители на Църквата. Те се превръщат в най-важното средоточие на живота, с техни собствени божества и божественост. Центърът на новия култ е човекът, мислен като мяра за всички неща, заедно с обожествената му наука и практическите му умения.

Тази нова псевдо-църква, на която днес хората отдават поклонение, все повече напомня красива болница без лекарства, украсена морга без живот, институция, която отглежда “философия според човека”, разпространяваща смърт и обожествяваща нищото.

Нашите православни училища през последните два века са били формирани в голяма степен върху принципите на хуманистичната западна образователна система. Те също са подвластни на опасността на заработят самостоятелно, като отделен организъм, или да се въздигнат над самата Църква като свой критерий и норма. В Църквата това донесе нарушеното единство между знание и вяра, образование и практическа житейска философия, разум и сърце, наука и благочестие. Не е за чудене, че в православния свят, през последните два века забелязваме вътрешен сблъсък между “знанието, което покварява” и благочестието, което смята, че няма нужда от знание.

Живеем в свят, белязан от огромна криза на хуманизма и хуманистичната образователна система. Тази радикална криза представлява неимоверно предизвикателство за православното училище и за съвременните катехизаторски усилия на Православието изобщо. Като не забравяме, че Православната Църква, въпреки всички исторически изкушения и превратности, никога по същество не е изоставяла своята еклесиологична и литургична визия за реалността, тя (Църквата) и нейната образователна система имат всички предпоставки за автентична обнова на живота си, включително и на училището. Нещо повече, тази обнова днес е жизнено необходима. Без нея свидетелството на Църквата в съвременния свят не може да бъде истинно в евангелски смисъл и ефикасно в апостолски смисъл.

Обновата, както винаги в историята, ще се случи и изпълни само чрез обнова на опита от онзи същия Дух Свети в нас самите, тоест, чрез обнова на общението с Духа на Църквата в нас, и чрез Литургията която ни дарява Хляба на Живота. Завръщането към единия Хляб и едната Чаша Христови (като извор и смисъл на всичко съществуващо и пределен критерий за всичко в Църквата, във времето и във вечността) е първото условие за всяка истинска обнова, в това число обнова на функцията училище в Православната Църква.

Но тази обнова изисква лично, както и все-православно усилие и героични дела. То предпоставя сътрудничество – първо с Христос, а после и един с друг. Както винаги е било, от апостолско време насам, обновата на живота и всяко добро дело в Църквата става със силата на Светия Дух и в съработничество “с всички светии”.