Църквата: нейната природа и задача*
Да се започне с едно формално определение за Църквата е невъзможно. Защото, строго погледнато, не съществува такова определение, което да претендира за някаква догматическа тежест.
В наше време, струва ми се, човек трябва да се освободи от влиянието на съвременните богословски полемики, за да възстанови една по-широка историческа перспектива, да преоткрие истинското “съборно съзнание”, чрез което да обгърне цялостния исторически опит на Църквата в нейното пътуване през вековете. Той трябва да се върне от класната стая към богослужението на Църквата и може би да замени школския диалект на богословието с образния и метафоричен език на Св. Писание. Самата природа на Църквата може по-скоро да се обрисува и опише, отколкото правилно да се формулира. И със сигурност това може да стане само вътре в Църквата. Навярно дори това описание ще бъде убедително само за тези, които са в Църквата. Тайнството се схваща само чрез вяра.
Новата реалност
Гръцкото название ekklesia, възприето от първите християни, за да обозначи Новата Реалност, в която те съзнават, че участват, предполага и подсказва самото определено понятие за това, какво всъщност представлява Църквата. Възприета под очевидното влияние на употребата на Септуагинта, тази дума подчертава преди всичко органичната цялост на двата Завета. Християнското съществуване се схваща в свещената перспектива на Месианската подготовка и изпълнение (Евр. 1:1-2). По този начин се предпоставя самото богословие на историята. Църквата е истинският Израил, новият Избран Божи народ, “род избран,…народ свят, люде придобити” (1Петр. 2:9). Или по-точно, тя е верният Остатък, избран от неотзовалия се стар Народ (в Лука 12:32 “малко стадо” изглежда означава именно “остатък”, преустроен и изкупен, преосветен). И всички народи по земята, елини и варвари, се съединяват и посаждат в този нов Божи Народ чрез Божия призив (това е основната тема на посланията на св. ап. Павел до Римляни и Галатяни, ср. Ефесяни, гл. 2).
Преди, в Стария Завет, думата ekklesia (гръцки превод на еврейската Qahal) поставя особено ударение на основното единство на Избрания Народ, разбиран като свещено цяло и това единство се корени повече в тайната на богоизбраничеството, отколкото в някакви “естествени” свойства. Това наблягане може да се потвърди само от допълващото влияние на елинистичната употреба на думата ekklesia, обикновено означаваща събрание на суверенното население на един град, всеобщ сбор на всички постоянни граждани. Приложена към новото християнско съществуване, думата запазва своето традиционно значение. Църквата е и Народ и Град. Особено се набляга върху органичното единство на християните.
От самото начало християнството съществува като една обща реалност, като общност. Да си християнин просто означава да си член на общността. Никой не може да бъде християнин сам по себе си, като изолиран индивид, а само заедно с “братята”, в “сплотеност” с тях. Unus Christianus – nullus Christianus. Личните убеждения или дори един определен начин на живот не прави някого християнин. Християнското съществуване предполага и означава съединяване, членство в общността. Тя трябва веднага и точно да се определи: в апостолската общност, т.е в общение с дванадесетте апостоли и тяхното послание. Християнската “общност” се събира и основава от Самия Иисус “в дните на плътта Му” и от Него й се дава поне условно основаване чрез избора и назначението на дванадесетте апостоли, на които Той дава името (или по-точно титлата) на Негови “пратеници” или “вестители” (вж. Лука 6:13: “които нарече апостоли”). Защото “изпращането” им е не само мисия, но именно и упълномощаване, за което те са облечени с “власт” (ср. Марк 3:15; Мат. 10:1; Лука 9:1). Във всеки случай, само на дванадесетте апостоли, като определени “свидетели” Господни (ср. Лука 24:48; Деян. 1:8), е дадено правото да опазят непрекъсваемостта и на християнското послание и на общностния живот. Затова общението с апостолите е основен белег на първоначалната “Божия Църква” в Йерусалим (Деян. 2:42: koinonia).
Християнство означава “общ живот”, живот заедно. Християните трябва да гледат на себе си като на “братя” (всъщност това е едно от първите им названия), като членове на една общност, здраво свързани един с друг. И затова милосърдието трябва да бъде първият белег и първото доказателство, както и символ на това братство. Имаме право да кажем: християнството е общност, община, братство, “общество”, coetus fideliuim. И наистина, като първо приблизително определение, подобно описание би било от помощ. Но очевидно то изисква допълнително определяне, тъй като в него липсва нещо съществено. Човек може да запита: на какво точно се основава и в какво се корени това единство и сплотеност на мнозина? Коя е силата, която ги обединява и ги свързва един с друг? Дали това е само социален инстинкт, някаква сила на социалната връзка, стремеж към взаимна привързаност или някаква друго естествено привличане? Дали това единство се основава просто на единодушие или еднаквост на възгледите и убежденията? Накратко, християнската общност, Църквата, само човешко общество, общество от хора ли е? Със сигурност, ясното свидетелство на Новия Завет ни отвежда далеч отвъд това чисто човешко равнище. Християните са съединени не само помежду си, но преди всичко те са едно в Христа и само това общение с Христос прави възможно човешкото общение – в Него. Центърът на единството е Господ Иисус Христос, а силата, която осъществява и извършва единството е Светият Дух. Християните се вграждат в това единство по божествен промисъл; чрез волята и могъществото Божии. Тяхното единство идва от горе. Те са едно само в Христос, като родени отново в Него, “вкоренени и утвърдени в Него” (Кол. 2:7), като такива, които от Един Дух са “кръстени в едно тяло” (1Кор. 12:13). Църквата Божия е основана и изградена от Бога чрез Иисус Христос, нашия Господ: “тя е Негово собствено творение от вода и слово”. Затова тя не е човешко общество, а по-точно “Божествено Общество”; не светска общност, която би била все още “от този свят”, съизмерима с други човешки групи, а свещена общност, която в същността си “не е от този свят”, дори не от “този век”, а от “бъдещия век”.
При това, Самият Христос принадлежи на тази общност не само като неин Господ и Учител, но и като неин Глава. Христос не е над или извън Църквата. Църквата е в Него. Църквата е не само общност от хора, които вярват в Христос, вървят след Него и изпълняват заповедите Му. Тя е общност от тези, които пребъдват и живеят в Него и в които Той Сам пребъдва и живее чрез Духа. Християните са отделени, “родени отново” и претворени, дава им се не само нов начин на живот, но по-скоро нов първоизточник: новият живот в Господа чрез Духа. Те са “богоизбран Народ”, “притежаван от Бога народ”. Въпросът е, че християнската общност, ekklesia, е светотайнска общност: communio in sacris, “единство в светите дарове”, т.е. в Светия Дух или дори communio sanctorum (sanctorum в среден род, а не в мъжки – вероятно това е автентичното значение на фразата). Единството на Църквата се постига чрез тайнствата: Кръщението и Евхаристията са двете “обществени тайнства” на Църквата и в тях непрестанно се разкрива и подпечатва истинското значение на християнската “сплотеност”. Или казано дори по-категорично, тайнствата съставляват Църквата. Само в тайнствата християнската общност преминава отвъд чисто човешката мярка и става Църква. Затова “правилното извършване на тайнствата” принадлежи на същността на Църквата (на нейната esse). Тайнствата трябва наистина да се приемат “достойно” и поради това те не могат да се изолират и отделят от вътрешния опит и духовното отношение на вярващите. Кръщението се предхожда от покаяние и вяра. Личната връзка между един кандидат (оглашен) и неговия Господ първо трябва да се установи чрез слушане и приемане на Словото, на посланието за спасението. И отново предпоставящо и необходимо условие за извършване на тайнството е клетва за вярност на Бога и Неговия Христос. Оглашеният вече е “приет” сред братята въз основа на неговата вяра. И кръщелният дар се усвоява, възприема и запазва чрез вяра и преданост, чрез твърдото стоене във вярата и обещанията. И все пак тайнствата не са само знаци на изповяданата вяра, но по-скоро действени знаци на спасяващата благодат – не само символи на човешки стремеж и преданост, но видими символи на божественото действие. В тях нашето човешко съществуване се свързва, или по-скоро се въздига до Божествения Живот, чрез Духа – Подателят на благодатта.
Църквата в своята цялост е свещена (или осветена) общност и по този начин тя се отличава от “(мирския) свят”. Тя е Свята Църква. Св. ап. Павел очевидно използва понятията “Църква” и “светци” като еднозначни. Забележително е, че в Новия Завет названието “свят” се употребява почти изключително в множествено число, в своя същностен смисъл светостта е общо достояние. Защото названието се отнася не към някакви човешки постижения, а означава дар, очистване и освещаване. Светостта идва от Светия, т.е. само от Бога. Да бъде свят за човека означава да участва в Божествения Живот. Светостта е достъпна за отделните човеци само в общността, или по-точно в “общението на Светия Дух”. “Общение на светии” е плеоназъм. Човекът може да бъде “свят” само в общението.
По-точно казано, Месианската общност, събрана от Иисус Христос все още не е Църква преди Неговите страдания и Възкресение, преди изпращането на “обещанието на Отца” и “обличането със сила отгоре”, “кръщението с Дух Свети” (ср. Лука 24:49 и Деян. 1:4-5), в тайнството на Петдесетница. Преди победата на Кръста, разкрита в славното Възкресение, Църквата е все още sub umbraculo legis. Тя все още е в навечерието на изпълнението. И Петдесетница се случва, за да засвидетелства и да запечата Христовата победа. “Силата отгоре” влиза в историята. “Новият еон” истински се разкрива и започва. А сакраменталният живот на Църквата е продължението на Петдесетница.
Слизането на Духа е върховно откровение. Веднъж и завинаги, в “страшното и необяснимо тайнство” на Петдесетница, Духът Утешител влиза в света, където досега не е присъствал по начина, по който оттук насетне започва да живее и пребивава. Изобилен извор на жива вода се открива в този ден, тук на земята, в света, който вече е изкупен и възсъединен с Бога чрез Разпнатия и Възкръснал Господ. Царството идва, защото Светият Дух е Царството. Но “идването” на Духа зависи от “заминаването” на Сина (ср. Йоан 16:7). “Друг Утешител” слиза, за да свидетелства за Сина, за да открие Неговата слава и да запечата Неговата победа (ср. Йоан 15:26, 16:7, 14). Наистина в Светия Дух Сам Прославеният Господ се връща при Своето стадо, за да бъде винаги с тях (ср. Йоан 14:18, 28)… Петдесетница е тайнственото посвещаване, кръщението на цялата Църква (ср. Деян. 1:5). Това огнено кръщение се извършва от Господа: защото Той кръщава “с Дух Свети и с огън” (Лука 3:16; Мат. 3:3). Той изпраща Светия Дух от Отца, като залог в нашите сърца. Светият Дух е дух на осиновение в Христа Иисуса, “в силата Христова” (2Кор. 12:9). Чрез Духа ние признаваме и приемаме, че Иисус е Господ (1Кор. 12:3). Делото на Духа във вярващите е именно тяхното единение в Христа, тяхно кръщение в едно тяло (1Кор. 12:13), тялото Христово. Както казва св. Атанасий: “…даде ни се да пием от Духа, ние пием Христос. Защото пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос”.
Чрез Духа християните са съединени с Христа, съединени са в Него, в Неговото Тяло. Едно Тяло, това на Христа: тази превъзходна аналогия използвана от св. ап. Павел в различни контексти, описвайки тайната на християнското съществуване, в същото време е най-доброто свидетелство за съкровения опит на Апостолската Църква. По никакъв начин това не е случаен образ: по-скоро това е изложение на вяра и опит. При св. ап. Павел основното ударение пада винаги върху вътрешното единство на вярващите с Господа, върху тяхното участие в Неговата пълнота. Както подчертава св. Йоан Златоуст в коментара си върху Посланието до Колосяни 3:4, във всички свои писания св. Павел полага усилия да докаже, че вярващите “са в общение с Него във всички неща” и “именно, за да покаже това единство той говори за Главата и тялото”. Твърде вероятно е терминът “тяло” да извира от евхаристийния опит (ср. 1Кор. 10:17) и преднамерено да внушава своето сакраментално значение. Църквата Христова е едно в Евхаристията, защото Евхаристията е Самият Христос и Той сакраментално (тайнствено) пребъдва в Църквата, която е Негово тяло. Наистина Църквата е тяло, един организъм, тя е много повече от общество или корпорация. И вероятно “организъм” е най-добрият съвременен превод на термина to soma, употребен от св. Павел.
Още повече, Църквата е тяло Христово и Негова “пълнота”. Тяло и пълнота (to soma и to pleroma) – тези две понятия са съотносителни и тясно свързани едно с друго в мисълта на св. Павел, едното обяснява другото: “която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълва всичко във всичко” (Еф. 1:23). Църквата е Тяло Христово защото тя е Негово изпълнение. Св. Йоан Златоуст предава св. Павловата идея точно в този смисъл. “Църквата е изпълнението на Христос по същия начин, както главата завършва тялото и тялото се завършва от главата”. Христос не е сам. “ Той приготви целият род заедно да Го последва, да се прилепи до Него, да съпътства Неговата свита”. Златоуст подчертава: “Забележете как той (т.е. ап. Павел) Го представя като нуждаещ се от всички членове. Това означава, че Главата ще се изпълни само тогава, когато Тялото се усъвършенства, когато всички ние сме заедно, съ-единени и свързани”. С други думи, Църквата е разширението и “пълнотата” на св. Въплъщение, или по-скоро на въплътения живот на Словото, “и вся яже о насъ бывшая: Крестъ, Гробъ, тридневное Воскресение, на небеса восхождение, одесную седение…”.
Въплъщението се завършва в Църквата. И в известен смисъл, Църквата е Самият Христос, в Неговата всеобхващаща пълнота (ср. 1Кор. 12:12). Това отъждествяване изразено и защитено от св. Августин: "Non solum nor Christianos factos esse, sed Christum". Защото ако Той е Главата, ние сме членовете: целият човек, Той и ние – Христос и Църквата – totus homo, ille et nos – Christus et Ecclesia. И отново: “Защото Христос не е само в главата или само в тялото, но Христос е целият в главата и тялото” – "non enim Christus in capite et non in corpore, sed Christus totus in capite et in corpore". Този термин totus Christus се среща отново и отново у св. Августин, това е неговата основна и любима мисъл, внушена очевидно от св. Павел. “Когато говоря за християните в множествено число, аз разбирам едно в Единия Христос. Вие затова сте много, но при все това сте едно: ние сме много и сме едно” – "cum plures Christianos appello, in uno Christo unum intelligo". “Защото нашият Господ Иисус не е само в Себе Си, но също и в нас” – "Dominus enim Jesus non solum in se, sed et in nobis". “Един Човек до края на вековете” – "Unus homo usque ad finem saeculi extenditur".
Основното твърдение на тези изрази е очевидно. Християните са обединени в Христос и Той пребъдва в тях – това вътрешно единство представлява тайнството на Църквата. Тя е, така да се каже, мястото и формата на изкупителното присъствие на Възкръсналия Господ в изкупения свят. “Тялото Христово е Самият Христос. Църквата е Христос, тъй като след Своето Възкресение Той присъства при нас и ни среща тук, на земята.” И в този смисъл може да се каже: Христос е Църквата. "Ipse enim est Ecclesia, per sacramentum corporis sui in se … eam continens" Или по думите на Karl Adam : “Христос Господ е същинското Аз на Църквата”.
Църквата е единство на благодатния живот. Изворът на това единство се крие в тайнството на Господнята Вечеря и в тайнството на Петдесетница. И Петдесетница продължава постоянно в Църквата чрез апостолското приемство. То не е само, така да се каже, каноничния скелет на Църквата. Преди всичко, Свещенството (или “йерархията”) е благодатен принцип, “служение на тайнствата” или “божествена oikonomia”. Свещенството не е само каноническа длъжност, която принадлежи единствено на институционалното здание на Църквата – по-скоро то е необходимо органично или структурно свойство, дотолкова доколкото Църквата сама по себе си е тяло, организъм. Свещениците не са, така да се каже, “упълномощени длъжностни лица” на общността, не само водачи или делегати на “множеството”, на “народа” или на “паството” – те действат не само in persona ecclesiae. Преди всичко, те действат in persona Christi. Те са “представители” на Самия Христос, не на вярващите; и в тях и чрез тях Главата на Тялото, единственият Първосвещеник на Новия Завет изпълнява, продължава и завършва Своето пастирско и свещеническо служение. Той Самият е единственият истински Свещеник на Църквата. Всички останали не са нищо друго освен служители на Неговите тайнства. Те стоят вместо Него пред общността – и тъкмо защото Тялото е едно само в Главата, събрано и в единство чрез Него и в Него, Свещенството в Църквата е преди всичко Свещенство на единството. В Свещенството органичното единство на Тялото не само е проявено и показано, но по-скоро е вкоренено, без никакво предубеждение спрямо “равенството” на вярващите, както “равенството” на клетките в един организъм не се разрушава от тяхното структурно разграничаване: всички клетки са равни сами по себе си, и все пак различаващи се по своите функции, но това различие служи на единството, прави възможно това единство да стане по-обширно и по-съкровено. Единството на всяка местна община извира от единството на евхаристийната храна. И точно като извършващ Евхаристията свещеникът е служител и строител на църковното единство. Но има и друго, по-високо служение: да осигури вселенското и съборното единство на цялата Църква в пространството и времето. Това е служението и функцията на епископа. От една страна, епископът има властта да ръкополага, и отново това не е само юрисдикционна привилегия, а именно власт на сакраментално действие, която надвишава властта, притежавана от свещеника. Така епископът като “ръкополагащ” е строител на църковното единство в един по-широк план. Тайната Вечеря и Петдесетница са събития, неразривно свързани едно с друго. Духът Утешител слиза когато Синът е прославен в Своята смърт и Възкресение. Но все пак те са две тайнства, които не трябва да се сливат едно с друго. По същия начин свещениците и епископите се отличават един от друг. В епископството Петдесетница става всеобхватна и неспирна, в неразделния епископат на Църквата (episcopatus unus на св. Киприян) се осигурява единството в пространството. От друга страна, чрез своя епископ или по-скоро в своя епископ всяка отделна или местна църква се включва в съборната пълнота на Църквата, свързва се с миналото и с всички времена. В своя епископ всяка отделна църква надраства и надминава своите собствени граници и органически се свързва с останалите. Апостолското приемство е не толкова каноническа, колкото мистическа основа на църковното единство. То е нещо различно от гарант на историческата непрекъснатост или на административната зависимост. Апостолското приемство е основно средство за запазване на мистичната идентичност на Тялото през вековете. Но, разбира се, Свещенството никога не е отделено от Тялото. То е в Тялото, принадлежи на неговата структура. И даровете на това служение се дават вътре в Църквата (ср. 1Кор. 12 гл.).
Ап. Павловото понятие за Тялото Христово се възприема и тълкува разнообразно от св. отци, както на Изток, така и на Запад, а след това до известна степен е забравено. Крайно време е днес да се върнем към този опит на ранната Църква, който може да ни осигури стабилна основа за съвременен богословски синтез. У св. ап. Павел и на други места в Новия Завет се използват и други сравнения и метафори, но отново със същата цел и смисъл: да се подчертае вътрешното и органично единство между Христос и тези, които са Негови. Но сред тези различни образи, този на Тялото е най-обхватен и внушителен, той е най-категоричният израз на основната идея. Разбира се, нито една аналогия не бива да се абсолютизира. Понятието за организъм, отнесено към Църквата, има своите граници. От една страна, Църквата се състои от човешки личности, които никога не могат да се считат само за елементи или клетки на цялото, защото всяка е в пряко и непосредствено единение с Христос и Неговия Отец – личността не е пожертвана или разтворена в общото; християнската “сплотеност” не бива да се изражда в имперсонализъм. Понятието за организма трябва да се допълни от понятието за симфония на личностите, в която се отразява тайната на Светата Троица (ср. Йоан 17:21, 23); и това е сърцевината на термина “съборност”. Това е основната причина за предпочитане на христологическата ориентация в богословието на Църквата пред пневматологическата. Защото, от друга страна, Църквата като цялост има свой личностен център само в Христос, тя не е въплъщение на Светия Дух, нито е само общност на Духа, а е именно Тяло на Христа, Въплътения Господ. Това ни предпазва от имперсонализъм без да се въвличаме в някаква хуманистична персонификация. Христос Господ е единственият Глава и единственият Учител на Църквата, “върху Който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху Който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа” (Еф. 2:21, 22).
Христологията на Църквата не ни води към мъгливи и безплодни спекулации или мечтателен мистицизъм. Напротив, тя осигурява единствената здрава и твърда основа за истинско богословско изследване. По този начин учението на Църквата намира своето истинско и органично място в общата схема на Божественото Домостроителство на спасението. Защото наистина ние трябва все още да търсим един изчерпателен поглед към тайната на нашето спасение, на спасението на света.
Трябва да се направи едно последно различаване. Църквата все още е in statu viae (на път), и все пак вече е in statu patriae (в отечеството). Тя има, така да се каже, двоен живот, “и на небето и на земята”. Църквата е видимо историческо общество и също така е Тяло Христово. Тя едновременно е Църква на изкупените и Църква на окаяните грешници. На историческото ниво все още не е достигната последната цел. Но най-последната реалност е открита и проявена. Тя е налице, на разположение, въпреки историческото несъвършенство и макар да е във временни форми. Защото Църквата е сакраментално общество. Сакраментално означава ни повече, ни по-малко “есхатологично”. To eschaton не означава главно последно във времевата серия от събития; по-скоро означава най-последно (решително); и най-последното се е разкрило в напрежението на историческите случки и събития. Това, което “не е от този свят” е тук “в този свят”, не премахвайки този свят, а давайки му нов смисъл и нова ценност, така да се каже, “преоценявайки” света. Наистина, това е само предвкусване, “символ” на крайното съвършенство. Духът пребивава в Църквата. Това представлява тайнството на Църквата: видимо “общество” от немощни човеци е организъм на Божествената благодат.
Новата твар
Основна задача на историческата Църква е проповедта за “бъдещия” век. Църквата свидетелства за Новия Живот, открит и проявен в Христос Иисус, Господ и Спасител. Това тя прави и на думи и на дело. Истинското проповядване на Евангелието ще бъде именно приложението на този Нов Живот: да се покаже вярата чрез делата (ср. Мат. 5:16).
Църквата е нещо повече от общество на проповедници, учително общество или мисионерски комитет. Тя не само трябва да прикани човеците, но също и да ги въведе в този Нов Живот, за който свидетелства. Наистина тя е мисионерско тяло (организация) и нейното мисионерско поле е целия свят. Но целта на тази мисионерска дейност не е само да преподаде на човеците определени убеждения и идеи, дори не да им наложи определена дисциплина или ръководство за живот, но преди всичко да ги въведе в Новата Реалност, да ги обърне, да ги доведе чрез тяхната вяра и покаяние до Самия Христос; те трябва да се родят отново в Него от вода и Дух. Така служението на Словото се завършва в служението на Тайнствата.
“Обръщането” е ново начало, но то е само начало, което трябва да се последва от дълъг процес на израстване. Църквата трябва да устрои новия живот на обърналите се. Тя трябва, така да се каже, да прояви новия модел на съществуване, новия начин на живот, живот от “бъдещия век”. Църквата е тук, в този свят, за негово спасение. Но точно поради тази причина тя трябва да се противопостави и опълчи срещу “този” свят. Бог изисква целия човек и Църквата свидетелства за това “тоталитарно” (неограничено) Божие изискване, открило се в Христос. Християнинът трябва да бъде “нова твар”. Затова той не може да намери за себе си постоянно място в границите на “стария свят”. В този смисъл християнското поведение винаги е, тъй да се каже, революционно, що се отнася до “стария ред” на “този свят”. Бидейки “не от този свят” Христовата Църква “в този свят” може да бъде само в постоянно противостоене, дори ако само изисква реформиране на съществуващия ред. Във всеки случай, промяната трябва да бъде радикална и пълна.
Исторически антиномии
Историческите неуспехи на Църквата не затъмняват безусловния и решителен характер на нейното предизвикателство, с което тя е обвързана чрез самата си есхатологична природа, постоянно предизвикваща себе си. Историческите живот и задача на Църквата са антиномия и тази антиномия никога не може да се реши или да се преодолее на историческо ниво. Тя по-скоро е намек за онова, което “ще дойде” в бъдеще. Антиномията се корени в практическата алтернатива, с която Църквата се сблъсква от самото начало на своето историческо пътуване. Или Църквата е основана като едно затворено и “тоталитарно” общество, стремящо се да удовлетвори всички нужди на вярващите, и “временни” и “духовни”, без да обръща внимание на съществуващия ред и без да дава нищо на външния свят – това би било цялостно отделяне от света, крайно изолиране от него и радикално отричане на всеки външен авторитет. Или Църквата може да опита една всеобхватна християнизация на света, подчинявайки целия живот на християнските правила и власт, да реформира и реорганизира светския живот на християнски принципи, да построи Християнска Държава. В историята на Църквата можем да проследим и двете решения: оттегляне в пустинята и изграждане на Християнската Империя. Първото се прилага не само в монашеството от различни направления, но и в много други християнски групи и деноминации. Второто е основната насока, поета от християните и на Изток и на Запад, довела до въздигането на войнствения секуларизъм, но дори и в наши дни това решение не губи влиянието си сред мнозина. Но като цяло и двете се оказаха неуспешни. Обаче човек трябва да осъзнае реалността на техния общ проблем и истинността на тяхната обща цел. Християнството не е индивидуалистична религия и не е загрижено само за “спасението на душата”. Християнството е Църква, т.е Общност, Новият Божи народ, който основава общия си живот върху своите специфични принципи. И този живот не може да се разделя на отдели, някои от които да се ръководят от други, разнородни принципи. Духовното ръководство на Църквата може грубо да се ограничи от случайното ръководство, дадено на отделни личности или на групи, живеещи в крайно несъответни на Църквата условия. Преди всичко трябва да се постави под въпрос законността на тези условия. Задачата на пълното претворяване и преоформяне на цялата тъкан на човешкия живот не може и не трябва да се отменя или отклонява. Човек не може да служи на двама господари и двойнствената преданост е слабо решение. Тук гореспоменатата алтернативност неизбежно влиза в употреба – всичко друго би било само открит компромис или ограничаване на крайните и затова цялостни изисквания. Или християните трябва да излязат от света, където съществува и друг господар освен Христос (независимо какво име носи този господар: Кесар или Мамон или някое друго) и където ръководството и целта на живота са различни от тези, посочени в Евангелието – да излязат и да поставят начало на едно отделно общество. Или, отново, християните трябва да преобразят външния свят, да го направят също и Божие Царство, да въведат евангелските принципи в светското законодателство.
Съществува вътрешна последователност и в двете програми. И затова разделянето на двата пътя става неизбежно. Християните изглежда са заставени да поемат по различни пътища. Единството на християнската задача е разрушено. В Църквата се въздига една вътрешна схизма: противоестествено разделение между монасите (или елита на посветените) и християните в света (включително и клира), което е далеч по-опасно от набедената “клерикализация” на Църквата. В краен случай, обаче, то е само симптом на една основна антиномия. Просто проблемът няма историческо разрешение. Истинското решение ще надхвърли историята, то принадлежи на “бъдещия век”. В този век, в исторически план, не може да се даде никакъв органически принцип, а само направляващ такъв: принципа на разграничаването, а не на изграждането.
Защото, от друга страна, всяка от двете програми е вътрешно противоречива. Съществува присъщо сектантско изкушение в първата: “съборният” и вселенски характер на християнското послание и цел тук най-малко се затъмнява, а често и преднамерено отрича, светът просто е вън от зрителното поле. И всички опити за пряка християнизация на света, под маската на християнска държава или Империя, водят само до повече или по-малко остра секуларизация на самото християнство.
Днес никой не счита за възможно всички да се обърнат в едно всеобхватно монашество, нито да се постигне една истински християнска, вселенска Държава. Църквата остава “в света” като разнородно тяло и напрежението е по-силно откогато и да било; сложността на ситуацията по болезнен начин се поставя пред всекиго в Църквата. Практическа програма за настоящия век може да се извлече само от възстановеното разбиране за природата и същността на Църквата. И провалът на всички утопични очаквания не може да затъмни християнската надежда: Царят дойде – Господ Иисус, и Царството Му се приближи.
* Текстът е част от публикувания неотдавна І том от събраните съчинения на о. Г. Флоровски Библия, Църква, Предание. Православно гледище. София, 2003.
Това е истинско лекарство против маловерие! Засилва защитните сили на душата и води към истинско осъзнаване на Божието присъствие в живота ни! Прекрасна творба!