Две земетресения с епицентър в рая
Христовата църква е отредила в един и същи ден да честваме светите първовърховни апостоли Петър и Павел заедно. Това са две напълно различни личности, които обаче са единомишленици заради славата Божия.
Петър е бил рибар, женен, без образование, трудил се е цял живот по бреговете на Тивериада, с изцедени сили от тежките, но и понякога празни мрежи. Човек, преминал през много трудности, лишен от особено изискани обноски, с изранени от въжетата ръце, удрян отвсякъде от вълните на живота.
При призива на Господа той оставя всичко и тръгва след Него, отказва се от рибарския си занаят, неотлъчно следвайки Спасителя. Жаден за словото Христово, с широко отворени очи се диви на чудесата Му, напряга ума си да разбере Христовата светлина, с която Той възкресява мъртви, кара неми да проговарят и да говорят за Словото, слепи да проглеждат за Светлината на света, учи се на жертвената и лечителна любов на Спасителя. Следва Господа с безгранична вяра; вяра в Този, Който напълно променя живота му.
Петър е импулсивен, нерешителен, нервен, понякога избухлив, но любовта му към Учителя взима превес над всичките му недостатъци. Навсякъде придружава своя Господ, става свидетел на възкресяването на дъщерята на Иаир, пада на колене пред Светлината на Тавор и, макар и сънен, вижда кървавите сълзи на Господа в Гетсиманската градина. Обещава, че ще следва Христос до смъртта си. Съветва го да направи така, че да избегне Кръста заради земния си живот. Скача да се бие и отрязва ухото на слугата на първосвещеника.
Залавянето на Иисуса за него е краят на надеждите му. През същата тази нощ Петър е хулен и удрян от хората, и попада в мрежите на страха и на безнадеждните си мисли, отрича се от Своя Господ и се кълне, че не Го познава. В следващия момент пропяването на петела пронизва душата му, то е като разтърсващ дълбините на съзнанието му земетръс, припомнящ му за безкрайната Христова любов.Той плаче горчиво в усамотение за отричането си от Господа. Страда ужасно за раните на бития Христос, душата му кърви от болка за Разпнатия. Егото му отстъпва място на Този, Който е помилвал цялата вселена. Целият се превръща в плач за Този, Който изтрива сълзите на всички плачещи…
Старият Петър умира напълно и апостолът започва нов живот, в който смъртта е нещо незначително от перспективата на вечността. Тройното му засвидетелстване на любовта изтрива отричането и той става съсъд на Светия Дух на Петдесетница. Петровите думи на Петдесетница карат хиляди да се кръстят в името на Светата Троица. През целия си живот той ще таи болката от отричането си от Създателя и умира на кръста, провесен с главата надолу, за да гледа небето, което очаква цял живот, и за да покаже колко е недостоен да умре като Своя Господ.
Павел е пълната противоположност на Петър. Той е високо образован и яростен защитник на юдейската вяра. Водил е 
християните на смърт, за когото те били секта, претендираща, че изпълнява словото на пророците. Бил е свидетел на убийството на св. Стефан, безмилостен в защитата на своите богословски разбирания, заради твърдото си убеждение, че трябва да изтръгне из основни измамното християнско учение. Но чрез Божие чудо, чувайки глас от небето и виждайки светлина, която го ослепява, с цялото си същество той усеща силата на Живия Господ, за Която до този момент само е чел и е слушал. Небесният глас говори за Църквата чрез евангелските думи към бъдещия апостол: „Павле, Павле, защо Ме гониш?“. Защото за всяка болка на Църквата Господ изпитва безкрайна мъка, всяка рана, нанесена на християните, е рана за Самия Христос; всяка сълза на християнин изтича през Божиите очи. И така, от най-яростен гонител, Павел се превръща в апостол и богослов на Божиите тайни. Той е трън, забит в безбожните сърца на фарисеите, и с харизмата и познанията си тръгва на мисия и „изорава” цяла Европа „със собствените си ръце”, за да посади евангелското слово. Нищо не може да го спре по пътя на неговата жертвоготовна апостолска дейност – нито гонения, нито нетърпима болка, страдание или смърт. „Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ“ (Рим. 8:38-39).
Със словото си той прави така, че от само себе си идолите на цяла Европа да рухнат, като я подготвя да коленичи за Литургия. Слаб е като тръстика, но в него е стаена великата сила Божия. Малък е на ръст, но вижда висините на рая. Има тих глас, но целият свят замлъква, дори и ангелите небесни, когато той започва да говори. Страданията му са многобройни, но носи вечна радост на стотици хиляди хора.
Две напълно различни личности с еднакви съдби – натрупали тежки грехове, в началото лутащи се, които обаче със сълзите на покаянието раздират завесата на тъмнината в себе си, но и за света. Те са ловците на човеци, които извеждат душите от робството на смъртта и ги повеждат към брега на обещаното спасение. I www.doxologia.ro
Статията е публикувана със съкращения
Превод: Сандра Керелезова
