Евхаристията и единството на Църквата – дар на Духа

 

Увод

По Божията милост тази  лекция за Евхаристията и единството на Църквата е адресирана към вярващите хора, които са се посветили да работят за примирението между християните. Не само защото те често пъти по-добре от останалите християни осъзнават какво действително заплашва християнския живот, но и защото със своята молитва и аскеза те приближават примирението, стремейки се постоянно към придобиване на пълнотата на Светия Дух, дара на всеединството в Христа, изхождащ от Отца.

 

Според отците на Църквата монах е онзи, който с цялото си същество отговаря на на призива към съвършенство, който Христос обръща към Своите ученици, към съвършенство, което не е нищо друго, освен реализация на светото Кръщение. Преданието на Църквата не прави никакви реални разлики между кръстените. Те  сами се различават според ревността или безразличието, с които отвръщат на  призива на Христос. А призивът на Христос е призив за единение с Бога и с хората.

 

В началото ще разгледаме как ранната Църква е отвръщала на този призив, а след това ще си спомним защо това единство е единство на вярата в Евхаристията, където непоколебимо се утвърждава единствената Църква Божия.

 

Единството в ранната Църква е евхаристийно единство

Подтиквани от благодатта на Светия Дух, първите християни отвръщали на  изхождащия от Христа призив за единство чрез съзиждането на Църквата, която, както се вижда от Деяния Апостолски, е евхаристийно събрание. Самата дума “еклисиа“ означава “събрание в отговор на призив”.

Историческият аспект на единството на Църквата в наше време е достатъчно добре познат благодарение на разнообразието на наличните извори, особенно на светоотеческите.

Ние знаем, че фундаментален еклисиологичен принцип било да се служи една Евхаристия в границите на всеки голям град на Римската империя. Пътувайки, апостолите възлагали ръце върху стареите (“презвитерите”), които скоро започнали да се наричат “епископи”, тоест “надзорници” на общината на верните. Посланията до Тимотей и Тит ни показват отношенията между апостола и епископа, от една страна, и между епископа и паството, от друга. Апостолът бил в постоянно движение. Епископът постоянно се намирал на мястото си и е можело да бъде разглеждан като упълномощен, отговорен за Църквата в даден град.

 

По такъв начин се появило това, което е прието да се нарича “монархически епископат”: в един град един епископ председателствал една евхаристийна община. Така като цяло събранието состояло от епископ, колегиум на презвитерите, колегиум на дяконите и събрание на миряните, а всички заедно   съставлявали поместната църква. Следвайки конкретния “териториален” принцип, тогава е можело да се говори, например, за Коринтска църква, което е означавало Църква Божия, намираща се в Коринт, точно както тя се е намирала в Иерусалим или Рим.

Протоиерей Николай Афанасиев добре е показал (виж “Церковь Духа Святого”, Париж, 1971), че епископалната структура е присъствала в Църквата от апостолско време, че евхаристийното събрание никога не е съществувало без служението  на председателя. “Църковната традиция с необычайно единодушие твърди, че произходът на епископата пада върху апостолското време” (с. 182-183).

 

В следапостолско време, както пише същият автор, “имало само един епископ в местната църква” (с. 183). Той бил заобиколен от свещеници (“презвитери”), чието служение не се различавало от неговото служение. Св. Игнатий Антиохийски свидетелства в своите Послания, че епископът на всеки град бил заобиколен  от “презвитериум” и колегиум на дяконите. Връзката между епископа и всеки от свещениците по времето на началната Църква била много тясна. Когато пък започнали да се появяват енории и манастири, Евхаристията се извършвала в тях от името на епископа, ако последният отсъствал.

През онези ранни времена епископът обикновено изпращал на всеки презвитер частица от Хляба (fermentum), осветен на божествената Литургия, председателствана от самия него, за да може презвитерът да я съедини с приношението, предлагано в неговата енория. След това, винаги като символ на единството, епископът изпращал на всеки презвитер изтъкан от платно “антиминс” (corporal) c подписа на епископа и частица от свети мощи, защита в него. Тази практика се е запазила и до ден днешен: енорийската община винаги извършва не само Евхаристията, но и всички тайнства от името на епископа.

По този начин целият сакраментален живот на Църквата, тоест целият живот на Тялото Христово протичал в единство, за което свидетелствало епископското служение. Така било от самото начало, така е и днес. И все пак не епископатът е извор на единството на живота в Христос. Небесният Отец, от Когото слиза всеки дар съвършен, ни дарява единство в Светия Дух, в “общението на Светия Дух“, според израза на апостол Павел. Но Той ни дарява тази благодат на единството в рамките на епископално устроеното църковно Тяло на Неговия Син.

По тази причина не може да има Евхаристия без епископ и събрание на вярващите, в което той председателства. Самото събрание на верните се свиква от Светия Дух. И епископското служение е дадено на Църквата от Отеца в Светия Дух, така че то може да се осъществява в служението на това харизматическо единство. Св. Игнатий подчертавал, че никой не трябва да предприема нещо важно без епископ. И това не е въпрос на юридическа власт. Това е сакраментален въпрос: епископът е  баща на общината. Той предстоятелства всяка литургия и всеки църковен акт като жива икона на Христа.

 

Единствеността на Църквата е историческа реалност. Развивайки казаното по-горе, ще отбележим, че през всички времена е имало само една Църква. “Една Църква” означава не само “обединена църква”. Това означава също и “единствена Църква”. Такова е значението на гръцката дума mia, употребена в Символа на вярата. Известно е, что думата “Църква“ е била употребявана в единствено число от самото начало и от Самия Христос. Това е валидно и за единствената Църква Божия, която е и в Коринт, и в Ефес, и в Рим. В Апокалипсиса множественото число се отнася към многобройността на поместните църкви и не противоречи на уникалността и единствеността на Църквата. Също и многобройността на епископите, пръснати из множество градове, не противоречи на единствеността на председателството на Самия Христос, на Когото епископите в тяхното служение са само икони.

 

На иконата на Петдесетница сред събранието на апостолите стои празен престол, на който, невидим и единствен, председателства Христос, изпълнен с Духа на Отца. И никакви разколи не поменят нищо в основанието на единството и единствеността на Църквата. Същото е и с ересите. Църквата е неделима, както е неделим Христос. Тези или онези християни и християнски общини обаче са включени в това уникално единство повече или по-малко – в зависимост от тяхната вяра, вероучение и начин на живот.

По тези причини поместната църква, тоест първоначално църквата на града, а впоследствие диоцезът, представлява цялата Църква, Църквата в нейната цялост,  “католичност”. Думата “католичен” означава пълнотата на вярата, учението и живота на Самия Христос, Неговата Църква и всеки християнин. Всяка община и всеки кръстен човек се включват в тази католичност, когато се приобщават към пълнотата на даровете на Отца, подавани от Светия Дух на евхаристийното събрание под председателството на епископа: дара на вярата, дара на живота според Божиите заповеди, дара на молитвата, дара на братската любов, дара на любовта към бедните, дара на църковното единомислие. Католичната Църква не е сума на множество църкви. Тя е пълнота на “Онзи, Който е всичко във всички”. И тъкмо за тази пълнота, пълнотата на Края на времето и осъществяването на всичко  в Христос, е свидетел, гарант и израз законният епископ.

 

Единството на единствената Църква Христова е единство на образа на Светата Троица, към чиято жива същност се приобщаваме в светото Кръщение. Точно както всяко божествено Лице е Бог в пълнота, така и всяка епархия е Църквата в нейната пълнота. Всяко божествено Лице е в пълно единство с всяко друго Лице в Троицата, съдържайки се в Него без смешение с Него – нещо, което отците  наричат “перихоресис” (реrichoresis). По същия начин и всеки диоцез, бидейки сам по себе си изцяло католичен, не страда от никакъв дефект, който да му пречи  да бъде поместен или териториален израз на цялата Църква, и е в пълно единство с всеки друг диоцез, без да се прибавя към него и да се смесва с него. Диоцезите се обединяват в архиепископии, митрополии и патриаршии според същия троичен образ на абсолютната различеност в рамките на абсолютното единство.

Истински родена по времето на Петдесетница, Църквата получава от Отца в Светия Дух благодат да бъде бъде под единното върховенство на Христос, чиято тайнствена икона, а не просто представител е всеки епископ. И Христос, “Един от Светата Троица”, дава на Своето Тяло, Църквата, достъп към троичния живот. Той, Който никога не се отделя от Отца и Духа, в домостроителен план “роден от Светия Дух”, дарява благодатта на троичния живот, “consensuellement” (фр. съгласуваност), не само на епископа, но и на всеки кръстен в общение с всички останали епископи и всички останали кръстени. Тъкмо това е тайнството на Евхаристията, което привнася в Църквата този непреходен живот на Бога.

Богословският аспект на единството на Църквата проличава във взаимодействието на Църквата и тайнствата.

 

Евхаристийното и еклисиологичното измерение на проблема е било особено интензивно разработвано в наше време. Става дума за това, което казахме по-горе за ролята на епископа, председателстващ чрез любов събранието на верните заради единството на Църквата – не толкова като администратор на църковната институция, управляващ Божието стопанство, а като пастир, който води своя диоцез, поместната църква, към единството и го пази в нея.

Действително, “Евхаристията е израз… на тайнството на Църквата par excellence, тайнство, в което Църквата разпознава и увековечава себе си като място и време за събиране на Божия народ, като дар и посвещение на Божия народ в Тяло Христово чрез съшествието на Светия Дух”, пише протопрезвитер Борис Бобрински (Communion du Saint-Esprit, Bellefontaine, 1992, с. 442).

Именно в тайнството Евхаристия Църквата се актуализира, става това, което е. Единствеността на Евхаристията през всички времена — понеже тя никога не се повтаря — прави реално Въплъщението на Словото чрез Духа на Отца и по такъв начин съзижда Тялото, обожено от Христа. Това е “епифанията” на Църквата, защото я показва на преобразените очи такава, каквато тя е — едно и също Тяло, изпълнено с божествена енергия. Евхаристията утвърждава абсолютната включеност на кръстените в нея чрез евхаристийното общение-причастие: те са въцърковени, стават “светии”, обожват се, стават Тяло и Кръв Христови. Както подчертава св. Николай Кавасила, верните стават това, с което се причастяват,  превръщат се в онова божествено нещо, което получават, и по такъв начин образуват Църквата.

 

Затова не можем да мислим Църквата извън Евхаристията. Но и Евхаристията не може да бъде мислена извън Църквата. Всеки, който се приобщава към Тялото и Кръвта Христови, се приобщава към Църквата,  която сама е това Тяло и тази Кръв; Църквата, която е събрана заедно в този ден и на това място под главенството на Христос от името на епископа, съединен с епископския събор на дадена страна и чрез това – с всички епископи на целия свят. Евхаристийният процес, ако  Евхаристията е наистина тайнство на Църквата, е църковен процес. Той отговаря  на образеца, който според св. Максим Исповедник е даден на вярващите в него чрез Христа: образа на троичния живот.

От своя страна и богословието на тайнствата предполага Църквата. Всички тайнства са изначално определени чрез своето църковно измерение. Това е безусловно вярно за тайнството Кръщение, с което започва въцърковяването на човека или по-скоро началото на личността като битие в Църквата, като “църковно същество”, според израза на митрополит Йоан (Зизиулас). Тайнствата са тайнства на Църквата, доколкото са тайнства на Христа. Именно Той и винаги Той предстои в тях в любовта на Светия Дух в Своето собствено Тяло.

Поради тази причина всяко участие в тайнството се опира върху обещанието, върху акта на вярата в Христа и Неговата Църква. Тайнствата не са обекти, които се раздават на индивидите. Те са действия на Христос в Неговото Тяло, чрез Неговото Тяло и за Неговото Тяло. “Живейте в Мен, и Аз ще живея във вас” — ето какво всъщност казва Той. Кръщението, а след него и тайнството на прощаването на греховете откриват за човека възможността да членува в църковното Тяло или се възсъедини с него, така че да може да се храни с пълнотата на живота и истината, които намира там. Но удивителнатаа особеност на тази храна е в това, че нахранвайки се, всеки става това, което е тя, т.е. Тяло и Кръв Христови. Тази храна е сливане: вярващият се влива в Христа и Неговата Църква, които се сливат с него. Без вяра, тоест без пълно доверие към Христа и Неговата Църква, такова сливане е невъзможно.

 

Приемането на Тялото и Кръвта Христови в това приобщаване предполага вяра в това, че Църквата присъства тук в цялата си католичност. Приемането на причастието предполага, че всеки е в общение с епископа, който сакраментално предстои по време на Евхаристията или от името на когото се извършва тя. Когато епископът приема такъв човек в общение, той пряко или косвено се обявява за негов епископ. И този човек пряко или косвено го признава за свой епископ. Ето защо причастяването винаги се съпровожда от произнасяне на кръщелното име на вярващия. Ето защо причастието не може да бъде дадено извън това взаимно признание, защото така би възникнала опасността тайнството да се превърне в нещо, което не е причастие, а просто индивидуална благословия извън Църквата. Ето защо това общение не се придобива без предварителна абсолютна привързаност към живота в Църквата.

Разбира се, в наше време с неговите срещи на представителите на непримирени църкви, в епоха, толкова различна от онази, когато всяка църква е живеела в изолация, се явяват множество пастирски въпроси във връзка с това църковно изискване за единство. От една страна, нито епископът, нито свещеникът, нито мирянинът не могат да се държат с Евхаристията или всяко друго тайнство така, както им падне. Тези тайнства не са предмети или неща, принадлежащи на епископа или на някой друг: това са  тайнства на Църквата, те са животът на самата Църква. Сам Христос се разпорежда с тях чрез Църквата посредством пастирското служение. Това означава, че епископът или свещеникът не могат да правят това, което прави Църквата: например, да възстановява евхаристийното общение – нещо, което зависи от църковното съгласие.

 

От друга страна, евхаристийното общение предполага съгласие във вярата, учението и начина на живот; по същество, благочестивият мирянин прави същото, което прави и Църквата; когато той приема причастие, Църквата е тази, която го причастява. С други думи, тук излиза наяве тайната на Църквата като причастие-общение — това е епифания на Църквата, разкриване на тайната на Църквата като реализация на въплъщението на Словото, изграждане на Църквата и явена икона на Пресветата Троица. Предстоятелят е натоварен с пастирската мисия да помага на верните да живеят в това съгласие и да придобиват църковно съзнание. Той помага на верните да се подготвят за приемането на причастие в истински църковен дух. Отговорен за “връзването и развързването”, той е отговорен и за това дали ще отвори или не дверите на евхаристийната трапеза. В действителност никой не може да каже, че се “отказва от причастие”. На такъв човек предстоятелят трябва да обясни, че по същество той е извън общение с Църквата и да му покаже пътя към възстановяването на църковното общение. В Светия Дух той трябва да му покаже необходимостта да принадлежи към конкретна община, енорийска или манастирска, с която да дели нейните радости и скърби. Всеки християнин е в единство не само с диоцеза си, но също толкова и с енорията.

 

Разбира се, в някои ситуации тези апостолски изисквания могат да бъдат смекчени. В някои ситуации, в ситуациите на истинско мъченичество — в затвора, в изгнание, на смъртния одър, по време на сериозно бедствие — може да се практикува известна “светотайнска икономия”. Но все пак това не може да бъде нито норма, нито право; нещо повече – то само засилва необходимостта епископът или свещеникът да приемат такъв човек в общение чрез пастирска беседа с него, давайки му възможността да потвърди вярата си и доверието на Църквата. Именно в рамките на пастирското общение става явно, че причастието е определящият акт: аз встъпвам в общение с онази Църква, където се причастявам. Всеки трябва да се бори с всичко, което може да накара Евхаристията да изгуби връзката си с Църквата, с нейната вяра, учение, начин на живот, за да не става така, че човекът, както казва св. Симеон Нови Богослов, се е “причастявал, но не се е причастил”.

 

Случаят на смесените бракове действително е особено труден. Да си спомним, че венчавката на православен и неправославна изисква специално разрешение на епархийския архиерей. Такъв брак не е норма. Това е “икономия”. И тя не трябва да води до конфесионална индиферентност. Тя не може да оправдава отслабването на църковното измерение на тайнствата и целия християнски живот. Всеки от встъпващите в подобен брак трябва да знае към коя община принадлежи, коя е неговата църква и кой е неговият епископ. Трябва да сме открити за обновителното движение, характерно днес за християнската вяра, но и да утвърждаваме отново  ценността и действеността на живота в тайнствата в цялата му богословска дълбочина. Причастяването в църква, пред която нямаш задължения, не се съгласува с истинския смисъл на Евхаристията. Но в случаите, когато семейството се състои от хора с различна църковна принадлежност, винаги има място за взаимно уважение, търпение, любов, за общо свидетелство за универсалните евангелски ценности. 

 

Днес срещите между християни от различни конфесии са чести. В този контекст участието в отслужване на Евхаристията без причастяване е акт на аскеза. Тук проявяваме църковно съзнание в истинския смисъл на думата. С това показваме, че искаме да правим това, което прави Църквата. Тук също така откриваме “нива” на причастието-общение – общението в Словото, например. Вдействителност има множество концентрични кръгове около онзи огнен център, където са Агнецът и светата Чаша. С подобно “въздържание” започва взаимното уважение. Учим се да слушаме един друг, да слушаме членовете дори и на собствената си община, без които сме искали да предприемем нещо важно. Опознаваме по-дълбоко смисъла на това, което правим, на вероучението, което изповядваме с целия си ум, а понякога се учим да анализираме и собствения си начин на живот.

 

Евхаристийното общение е свързано с единството на вярата

Ако евхаристийното общение се отъждествява с тайнството на Църквата, това е защото последното е събрание на онези, които имат една вяра, едно вероучение, един начин на живот.

Исторически, богослужението на Църквата винаги, в съответствие с принципа lex orandi est lex credendi (законът на молитвата е закон на вярата), е било свързано с изповедание на вярата. Движени от Светия Дух, християните се събирали заедно само с една цел: да изповядат литургично вярата си във Възкръсналия Христос, вярата си в Отца, Сина и Светия Дух, и в самата Църква, която те образували. Главната цел на християнската литургия е да се прослави Бог в Духа и Истината; другите аспекти на богослужението, такива като intercessio (просителната молитва), произтичат от това прославяне, и цялото християнско богослужение е просто едно велико провъзгласяване на вярата.

 

Служенето на литургията е само по себе си средство за обучение. Според израза на един съвременен богослов, то е богословската плът на Църквата. То е изпълнено със скрито богословие, което става достъпно в тайната на това църковно служение под въздействието на Светия Дух. Уместността на всяка дума, всеки поетичен образ, както и премереността на всеки жест и ритуал, истинността на символите и светите икони се оживотворяват постоянно от нетварни енергии. Светият Дух е “Духът на Истината” или, както би било по-добре да се преведе, “диханието на откровението” (souffle de la revelation). Започвайки от Петдесетница, в постоянно извършващата се Петдесетница, Той почива върху събранието на онези, които с псалми, химни, процесии, тайнствени жестове и почитане на светите икони прославят Твореца на небето и земята, “единородния Син и Слово Божие” и Духа на Живота, съставлявайки по този начин истинската Църква Божия.

Но Светият Дух не просто почива върху събранието на верните християни. Той му дава живот. Той постоянно го извежда от смърт към живот, откривайки ни неизречените бездни на състрадателната премъдрост Божия. Християнският живот оставя съвсем малко място за учене — предвид това, че Самият Отец посредством Светия Дух води онези, които правят първите си стъпки във вярата, към съвършеното познание на Истината, тоест към пълното единение с Неговия Син и Слово.

И затова митрополит Йоан (Зизиулас) казва, че “извършването на тайнствата — и особено на Евхаристията — е по-значимо нещо от проповедта на Словото” (Le Mystere de l’Eglise dans la tradition orthodoxe, Irenikon, 1987. № 3, с. 327). Но и самата проповед, бидейки неразривна част на литургическия акт, трябва да бъде харизматична, вдъхновена от Светия Дух, за да има правилно, отговарящо на апостолското предание изтълкуване на словото, прочетено и възвестено. Във всеки случай проповедта е вторична спрямо Литургията, в която Сам Христос проповядва Себе Си.

Християнското апостолско вероучение едновременно се възвестява, поема, запомня и предава не само по време на божествената Литургия, но и в най-малкото богослужение, най-малката молитва на Църквата. Всяка християнска молитва носи догматичен характер. Най-добър пример за това е молитвата Господня. Нейната първа част е истинско богословие и призовава последвалите Христа да нямат друга основа в живота освен църковното учение за божественото Отечество, прославата на Словото и царственото изливане на Духа на Живота.

Християнската вяра се гради изцяло върху признанието: “Вярвам, че Ти си Син Божи” — така казват в Евангелията изцерените от Христос. Тази вяра е построена върху истината, която Божият Син предава в Светия Дух на онези, чиито страдания и нещастия Той е облекчил. Целта на християнската литургия е усвояването на догматите чрез радостите и тъгите, освещавани в личната молитва, която винаги е молитва на Църквата. Молим се за себе си и за другите с молитвите на великата църковна община, състояща се от светиите на всички времена.

 

Катехизисът в собствения смисъл на думата е пътят, по който се предава вярата, което в ранната Църква е ставало в рамките на литургията. Литургиите на Великия пост и особено на Страстна събота са се появили специално заради обучаването на катехумените. Историците на християнското богослужение ни съобщават, че последните минавали през систематичен курс на обучение, сопровождан от съответните молитви. Проповедта след четенето на светото Евангелие по време на божествената литургия остава и до днес нормално място за християнското обучение.

 

Някои ранни катехизични поучения са стигнали до нас, например това на св. Кирил Йерусалимски. Обикновено в тях е посочено мястото им в богослужението.  В наше время подобен пример намираме при протойерей Сергий Булгаков. Като професор по догматика в института „Св. Сергий“ в Париж той винаги прочитал лекциите си веднага след свършека на Литургията. Литургията, събирането на всички християни заедно за молитва под председателството на епископа, е богословското място за всяко възвестяване и обясняване на вярата.

Всичко това означава, че трябва да си действен член на Църквата, за да бъдеш способен към общение в нейната истина. Според св. Василий Велики первоначалното значение на думата  “догмат” е научаването на истината, придобивано в самото сърце на Църквата. И това ни най-малко не прави относително учението, което в такъв случай не би било истинско “за” християните. Това означава само, че възвестяването и възприемането на учението са свързани с причастност към благодатта на Светия Дух.

Светият Дух в цялата Си пълнота живее в Тялото Христово. По думите на св. отци, там, където е Духът, там е и Църквата, и където е Църквата, там е и Духът на Живота. Точно по същия начин без благодатта на Светия Дух, изливана в литургичното събрание, християнското вероучение рискува да се деформира в метафизични концепции. Това е опасността, съдържаща се във всяко школско богословие. Без присъствието на Светия Дух в Църквата самата вяра може да се превърне във вярване, дори в лековерие, лишено от същностно, богословско съдържание.

 

Всеки член на литургичното събрание, мирянин, извършващ светите тайнства под ръководството на епископа, има достъп към благодатта на Светия Дух и познанието на непознаваемата премъдрост Божия. Апостол Павел казва: ” и едните и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух” (Еф 2: 18), и още: “ тайната … сега се откри на светите Му апостоли и пророци чрез Духа Светаго” (Еф 3: 4-5). Този Дух прониква в неизповедимите дълбини Божии; и този Дух в Своята пълнота обитава в Тялото, образувано от вярващите в Христа и в Неговата Църква.

Това е сложна истина. Трябва да споделяме вярата на Църквата, за да получим  общение в Единия Свети Дух, Който живее в нея; но пак същия Свети Дух трябва да получим, за да изповядаме истинската вяра! Именно по тази причина в древността катехизисът, в частност този на св. Кирил, се състоял от две части: “кръщелен катехизис”, позволяващ на катехумените да встъпят в общение с Църквата; и “тайновъведителен катехизис”, преподаван на новопокръстените, за да могат те да възрастват във вярата. При всички случаи е ясно, че единството на вярата е необходимо основание за единството на Църквата, единството на литургичното събрание и придобиването на Единия Дух Свети.

В такъв случай ние не можем да се молим заедно, и още по-малко – да се причастяваме от една Чаша, докато не сме напълно единни във вероучението… В това отношение на Църквата е свойствен максимализъм. Чрез гласа на своя епископ тя призовава хората към общение в пълнотата на истината, оставяйки настрана всички частни мнения и всяка индивидуалистична форма на познание. Истината, която съзижда Църквата като общение и особено като евхаристийно  общение, е “тринитарна истина”: истина, която всички изповядват заедно. Тъкмо това е, което кара личността да израства, отхвърляйки частните мнения, да върви към Словото Божие, към единомислието в Бога, макар и пребъдващо в множество форми. Личността стига до това в общението, бидейки обърната от самото начало към тази истина и поставяйки я над собствената си правота.

В наше време има една сериозна трудност. Поради известни културологични причини ние често смесваме и бъркаме свободата и индивидуалното мнение. Истинската свобода е в единодушието на Троицата, чието тайнство е  евхаристийното общение. В този случай в него е единството на Църквата, свързано с литургичното и вероучителното единство. В областта на вярата ние трябва да направим преход от индивидуално ниво към общностно. Този преход се извършва тогава, когато преминаваме от вярата с частен характер към вярата на Църквата, в която всеки същностно влиза, като се приобщава към Тялото и Кръвта Христови. И отново отговорността на епископа или свещеника е в това – да  помогне на човека да понесе това обръщане към истината, да се придържа с цялата си душа към апостолското вероучение и следователно да отхвърля погрешните учения, несъвместими със светотайнското, църковно общение и изопачаващи  сериозно молитвения живот.

Мястото на богословието в Църквата може да бъде изведено от богословската функция на християнската литургия и от мястото, което заема катехизисът в църковното богослужение.  

 

Винаги трябва да помним, че именно под натиска на различните ереси, както казва св. Иларий Пиктавийски, епископите били принудени да определят и обясняват учението на Църквата на поместните и вселенските събори. Освен символите на вярата — кратки вероучителни определения, свързани с кръщелния катехизис, ранната Църква не е знаела никакви систематични текстове. Но когато например св. Ириней Лионски пишел през втори век, необходимо било да се опровергае “лъжливият гносис”. По същия начин е трябвало да се брани вярата в божествеността на Божия Син и Светия Дух, в единството на божественото и човешкото в Христа. Отците на вселенските събори трябвало да изработят догматичен изказ, отговарящ на апостолската вяра – например самата дума “Троица”, или името “Богородица”, за да защитят онази вяра, която живеела в общината.

В наше време предназначението на богословието носи отново не спекулативен, а най-вече екзегетичен характер спрямо самите верни, и апологетичен – в отговор   на винаги възможните догматични отклонения и нападките от страна на външните. По такъв начин онова, с което се занимават богословите, които са преди всичко хора на молитвата, членове на Църквата, хора, участващи в молитвата на Църквата,   е не повече от изказ на опита на Църквата. Църквата живее вярата си,  вероучението, догматите в литургията си и обичаите си. От време на време тя трябва да облича в точни формулировки онзи опит на вярата, който получава от Бога, за да осъзнае себе си и да защити своите членове.

Така е станало например през XIV век, когато св. Григорий Палама се изказал в защита на “свещенобезмълвстващите” от Атон, обвинени в месалианство. Развивайки християнското учение за нетварните енергии, учение, което присъства неявно в цялото християнско богослужение и начин на живот, той опровергал обвинението в ерес. Но той не създал никакво ново учение и не защитавал собствената си гледна точка. Той бил глас на Църквата, което било потвърдено впоследствие от Константинополския събор.

 

Връзката между богословието и Църквата се изразява не само в съборното утвърждаване на личното свидетелство на един или друг богослов. Тя се проявява особенно в това, че експлицитното богословие, което при определени обстоятелства възниква за апологетични цели, скоро се включва в богослужението. В Евхаристията, например, това се изразява чрез присъствието на химна „Единородний Сине“ и Никейския Символ на вярата в нейния чин. И двата текста имат явно богословско съдържание. Съвместното пеене на тези догматични химни ни съединява в единно утвърждаване на единната вяра на Църквата и ни дава възможност да се причастяваме от една Чаша. По такъв начин експлицитното богословие става, от своя страна, слово на живота. Ние не отделяме едно от друго богословието, литургията, аскетиката и мистиката, защото всички дарове на Небесния Отец са свързани един с друг чрез Светия Дух в едно-единствено събрание на Тялото Христово.

Литургичното място на експлицитното богословие притежава също значима нагледност. Истинската прослава на Бога предхожда извършването на самите тайнства. Така, изповеданието на вярата предхожда светото Кръщение,  Евхаристията (в края на литургията на оглашените) и пред светотайнското прощаване на греховете. Всеки трябва да бъде способен да каже: “Вярвам”, и да го каже така, както го казва Църквата, за да добие истинската свобода на Божиите деца в Светия Дух, чиито пътища са тайнствата.

Този подход не е само запазване на педагогиката на древния катехизис. Той се съгласува с вътрешните закони на духовното познание, с мистичното богословие; само чрез Светия Дух ние изповядваме, че Иисус Христос е Господ (1 Кор 12:13), и само защото изповядваме, че Христос е Син Божи, Светият Дух ни се дава в Своята пълнота. По такъв начин всеки от нас има достъп към благодатта на Светия Дух в тайнствата, и особено в Евхаристията, в съответствие със своята вяра. Причината е отново в това, че именно чрез вярата си ние се включваме в Тялото Христово, за да станем причастни към това Тяло и тази Кръв, изпълвайки се с невидимия Дух.

 

Всички тези истини намират своето отражение в съвременната богословска мисъл. Например, документът, създаден и единодушно приет от международната комисия за богословски диалог между Римокатолическата и Православната църкви в Бари през юни 1987 г., гласи, че общата вяра е условието за единството и общението в тайнствата: “Общението в тайнствата е невъзможно без общност във вярата, както в широк смисъл, така и като догматични формулировки” (гл. 3) (Виж: “Бари, 1987 г., Нови Валаам, 1988 г., Баламанд, 1993 г. Международна смесена богословска комисия”, с. 21. — Ред.).

Заключение

Пречките за общението в тайнствата са преди всичко не от каноничен вид. Дори в рамките на каноничните граници на Църквата на отците отделният човек може често да има изопачена вяра и фактически да не бъде в общение с Църквата, дори и да се е “родил православен”! Разногласията във вярата между различните християни по въпросите, засягащи общението на светиите и учението на Църквата, са достатъчно многобройни…

Струва ни се, че наистина неотложният проблем е в сферата на катехизацията, може да се каже дори – на евангелизацията на християните. Първото, което трябва да осъществим с нейна помощ, е по-доброто участие в литургичния и сакраментален живот и придобиването на църковно съзнание. Всеки епископ и всеки свещеник иска верните да станат истински съ-служители, съзнателни участници в светите тайнства. Това желание очевидно предполага и желанието верните да бъдат по-добре подготовени за редовно причастяване с Тялото и Кръвта Христови, защото  общението в тайнствата е норма на литургичния живот. В по-широк план, мислейки за всички онези християни, които не общуват помежду си, защото не са “в общение”, и за всички хора, които са лишени от причастие, защото не са повярвали още в Христа и Неговата Църква, ние трябва да търсим не пътищата на прозелитизма, а тези на евангелизацията, което е в съгласие с Господ и отговаря на Неговата последна заповед.

 

 “Горко ми, ако не проповядвам Евангелието”, възкликва апостол Павел.

(със съкращения)

 

Списание Мирна, бр. 30 [поръчай]