Ето рабинята Господня…

Има слова, които са втъкани в основата на мирозданието, на тях се крепи вселената. Такива са думите, казани от благословената Дева Мария: „ето рабинята Господня” (Лк.1:38).

Свети евангелист Лука разказва: „Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. А тя, като го видя, смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поздрав. И рече й Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край. А Мариам рече на Ангела: как ще бъде това, когато аз мъж не познавам? Ангелът й отговори и рече: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий. Ето и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, и тя зачена син в старините си, и е вече в шестия месец; защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума. Тогава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти. И Ангелът си отиде от нея” (Лк. 1: 28-38).

Църквата нарича това събитие Благовещение – възвестяване на блага, радостна вест. Ние можем да си представим какво е лоша вест: например, човек разбира, че е болен от смъртоносна, неизлечима болест и скоро ще умре. Или пък разбира това за някого, когото обича. Или човек научава, че го е предал някой, на когото той се е доверявал или на когото е разчитал. Или пък нещо друго – светът е пълен с лоши новини. Ние знаем как бихме се чувствали в такъв момент: дори физически още нищо да не се е променило, слънцето да свети по същия начин, светът да изглежда както е изглеждал и вчера, но от този миг за нас той вече е напълно променен, потънал в мрак, покрит с тъмна пелена.

Можем обаче да си представим и благата, радостната вест, когато физически нищо не се е изменило, трудностите си остават трудности и болката – болка, но целият свят вече е различен, облян със светлина и каквото и да се случи, то не може да ни сломи и съсипе, защото знаем нещо безкрайно радостно и утешително, нещо, през призмата на което всичките ни скърби придобиват съвсем различен вид и мащаб.

Светът на Юдея през І век се различава от нашия свят само с по-голяма суровост: повечето хора гладуват, конфликтите са ожесточени, властите са крайно безмилостни. Там има предостатъчно лоши вести. Но хората живеят с надежда: те очакват добра, много добра новина. Тя ще е толкова добра, че ще ги накара напълно да забравят всичките си нещастия. Те чакат тази вест дълго, твърде дълго – през всичките векове на тяхната кървава и трагична история. Хората живеят, страдат и умират, биват побеждавани и отвеждани в плен, търпят глад и множество беди; но те помнят истината, провъзгласена от пророците: нашият свят принадлежи на Бога. Не на лъжовните езически богове, на които се покланят могъщите древни империи, но на единия истинен Бог, Който призовава Авраам и сключва завет с него. Пророците предричат, че Бог ще изпрати Спасител, Месия, за да избави и утеши човешкия род.

Хората помнят тайнствените пророчества за Сина Човечески: „Гледах в нощните видения, и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него. И Нему бе дадена власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине, и царството Му не ще се разруши” (Дан. 7:13-14). Те благоговейно препрочитат обещанията за това, че народите ще се обърнат към истинния Бог и даже самата смърт ще бъде унищожена: „И Господ Саваот ще сложи върху тая планина за всички народи трапеза с тлъсти ястия, трапеза с чисти вина, с тлъстина от кости и най-чисти вина; и върху тая планина ще унищожи покривалото, що покрива всички народи, покривалото, що лежи върху всички племена. Смъртта ще бъде погълната навеки, и ще отрие Господ Бог сълзите от всички лица, и ще снеме срама от Своя народ по цяла земя; защото тъй казва Господ. И ще кажат в оня ден: ето, Този е нашият Бог! Нему се уповавахме, и Той ни спаси! Този е Господ; Нему се уповавахме; да се възрадваме и развеселим за спасението от Него!” (Ис. 25:6-9).

Самият Бог ще дойде, за да живее сред хората: „Ето, Аз пращам Ангела Си, и той ще приготви пътя пред Мене, и внезапно ще дойде в храма Си Господ, Когото вие търсите, и Ангелът на завета, Когото вие желаете; ето, Той иде, казва Господ Саваот” (Мал. 3:1).

Всички тези дълги векове на надежда и очакване водят към едно събитие и към един човек – към Девата от Назарет Галилейски – Мария.

Но това важи не само за старозаветната история – цялата история на човечеството е насочена към този момент, когато ще се яви Девата, която ще произнесе от името на целия човешки род „ето рабинята Господня”. В този момент се осъществяват надеждите не само на Божия народ, но и на всички народи. Ние виждаме, че Бог не е изоставил човешкия род и че човешкият род не загива, щом в него се открива Девата, която може да каже тези думи.

Благодарение на тези думи Бог идва в нашия свят – Бог става човек, един от нас, подобен на нас във всичко, освен в греха. Сега ние знаем, че за нас има спасение, че всеки, който живее в покаяние и вяра, го очаква толкова голямо щастие, каквото не бихме и посмели да си представим. Истинският Цар дойде, за да ни приеме в Своето Царство. | www.pravoslavie.ru

Превод: Евгения Николчева