Жените-Мироносици
„Посещение на празния гроб“, Юлия Станкова
В разказа за Христовите страдания, разпятие и смърт, който чуваме през Страстната седмица, неизменно поразява една подробност: докрай верни на Христос остават малцина, най-вече жени, за които почти нищо друго не се споменава в Евангелието. За учениците Му се казва, че всички са Го изоставили и са избягали. Петър три пъти се е отрекъл от Него. Юда Го е предал.
Тълпи народ вървят след Христос по време на неговите проповеди. И всички тези хора очакват по нещо от Него: чакат помощ, чудеса, изцеления, чакат освобождение от ненавистното римско иго, чакат устройване на земните си дела. Всички те разбират неправилно смисъла на Неговото учение – проповедта на себеотрицанието и любовта, проповедта на пълното себеотдаване. Всъщност те едва ли се заслушват много – много в нея. Христос може да помогне, затова и Го следват…
Но ненавистта на народните вождове и властимащите към Него започва да расте. В Христовата проповед за любовта зазвучават предсказания, че Той ще принесе Сам Себе Си в жертва на тази любов. И тълпата постепенно оредява. За последен път земната слава и човешкият успех на Христос избухват с ярък пламък в деня на тържественото влизане в Йерусалим. Но това е само кратък момент. Христос е посрещнат радостно и възторжено, но дали не е заради очакването на земно царство, земна победа, сила и слава?
Всичко това свършва изведнъж. Светлината изгасва и след Връбница настъпва тъмнината, самотата и безизходната мъка на Страстната седмица. И може би най-страшното в тези последни дни е предателството на близките ученици, тези, на които Христос беше отдаден изцяло. В Гетсиманската градина даже тримата най-близки не издържат и заспиват, докато Христос в крайно напрежение с кървава пот се готви за страшната смърт. Знаем, че Петър, който гръмко обещава да умре за Христос, в последния момент се разтреперва, отказва се, отрича се и Го предава… „И тогава – пише евангелистът, – всички ученици Го оставиха и се разбягаха”.
Оказва се обаче, че не всички. При Кръста настъпва часът на земната вярност и земната любов. Тези, които по време на „успеха” бяха сякаш толкова далече, които почти не срещахме на страниците на Евангелието, тези, пред които, според евангелиста, Христос не е говорил за Своето възкресение – така че в нощта при Кръста за тях всичко свършва, всичко загива… – те се оказват верни, изпълнени с непоколебима земна любов.
Евангелистът Йоан пише: „При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина”. А след като Иисус умира „…когато се свечери, дойде един богат човек от Ариматея на име Йосиф, който също тъй беше ученик на Иисуса; той отиде при Пилата и поиска тялото Иисусово. Тогава Пилат заповяда да предадат тялото; а Йосиф като взе тялото, обви го в чиста плащаница и Го положи в новия си гроб, който беше изсякъл в скалата; и като превали голям камък върху вратата гробни, отиде си“.
На разсъмване на третия ден същите жени отиват на гроба, за да помажат мъртвото тяло с аромати, според тогавашния обичай. И именно на тях за пръв път се явява възкръсналият Христос, те първи чуват от Него това „Радвайте се!”, което завинаги става същност на християнската сила.
На тези хора, на тези жени Христос не е откривал както на дванадесетте избрани апостоли тайните на бъдещето; те не са знаели нито смисъла на неговата смърт, нито тайната на идващата победа, на идващото възкресение. За тях смъртта на учителя и приятеля била смърт и край. При това позорна смърт и страшен край и разрив. Те стояли пред Кръста, само защото обичали Иисус и тази любов ги карала да страдат заедно с Него. Те не оставили това бедно и измъчено тяло, но извършили всичко, което извечно върши любовта при последната раздяла. Онези, които Христос помоли да бъдат заедно с Него в часа на страшната борба, когато по думите на Евангелието, Той започна да се „ужасява и да тъгува”– те го захвърлиха и избягаха; отрекоха се от Него. „А Мария стоеше при гроба и плачеше”. Така през всички времена плаче любовта, така и Христос е плакал пред гроба на своя приятел Лазар. И ето че тази любов първа научи за победата; на тази любов, на тази вярност за пръв път беше дадено да разбере, че не трябва повече да се плаче, че „смъртта е погълната от победата” и няма и никога повече няма да има такава безнадеждна раздяла.
Ето какъв е смисълът на неделята на жените-мироносици. Тя напомня, че тогава в безнадеждната тъмнина са светили единствено любовта и верността. Призовава ни да пазим любовта и верността, за да не умрат, да не изчезнат от този свят. Осъжда нашето малодушие, страх и вечното ни робско самооправдание. Тайнствените Йосиф и Никодим или жените, които вървят на разсъмване към гроба, заемат толкова малко място в Евангелието. Обаче тъкмо на това място се решава вечната съдба на всеки от нас.
Мисля си, че точно в наши дни имаме особена нужда да си спомним за тази любов и за простата човешка вярност. Защото дойде време, когато възцарилото се в света мислене за човека и за човешкия живот развенчава дори тях. Макар и слабо, през вековете свети отблясъкът от тази вярност, любов и състрадание, които мълчаливо са присъствали при страданията на отхвърления от всички Човек. И ние като удавници трябва да се хванем за всичко в нашия свят, което все още живее от светлината и топлината на простата, земна човешка любов. Любовта не пита човека за теории и идеологии, тя е обърната към сърцето му, обърната е към неговата душа.
Превод: Илиана Александрова
