Живоносният източник на Пресвета Богородица
Вкусът на водата се разпознава тогава, когато ни мъчи жажда. Всички познават радостта от първите глътки – а после все пиеш и пиеш. Помните ли стиха на Пушкин: „От духовна жажда измъчван…“? Що е духовна жажда и как да я утолим?
„Агиазма“ е гръцка дума, превежда се като „светиня“. Именно така в Православната църква се нарича светената вода. В тази връзка има особен, често срещан вид енориаши. Те посещават Божия храм два-три пъти в годината, единият от които е на Богоявление – за да се запасят със светена вода.
С големи пластмасови туби и бутилки те застават на опашка и строго следят да не ги пререди някой. Приведени под тежестта на своя товар, който, както е известно, не тежи, енориашите, доволни от не напразно прекарания ден, се връщат у дома, разпределят водата в бутилки, буркани, тенджери, и с доволство оглеждат запаса с окото на добра стопанка, преценили, че ще стигне до следващата година. До следващото Богоявление.
Простете ми за ироничния тон. Позволих си го не защото осъждам такива хора. Слава Богу, че поне тогава идват в храма. Но великата агиазма – Богоявленската вода – изисква особено, благоговейно отношение. Светена вода не е само тази, която свещениците освещават по особен чин. Много православни светии са имали особена сила – да извеждат от земята свети източници (извори) по своите молитви към Господа и Неговата Пречиста Майка. Историята е запазила не само имената на тези светии, но и самите източници, чиято благодат и изцеляваща сила и до днес не е намаляла. Да си припомним едно такова събитие – много древно, от пети век.
Чудна чинарова гора украсявала светите порти на великия Константинопол. В гората имало извор, водата от който била изключително приятна за пиене, прохладна и целебна. Минало време, изворът обрасъл с храсталак, зеленикава тиня затлачила водата, той станал почти незабележим за човешкото око. Веднъж край него случайно минавал знатният воин Лъв Маркел, а насреща му вървял един слепец – стар и измъчен, той безпомощно опипвал пътя с тояжката си, протягал ръце, молел за вода. Лъв Маркел взел слепеца за ръка и го отвел под прохладната сянка на големите чинарови листа. „Постой тук“ – казал му, – „ще отида да потърся вода“. Тръгнал. Едва направил няколко крачки и чул женски глас: „Не търси вода далече, тя е тук, близо до тебе“.
Спрял се. Какво става – няма никого, а чува глас… Обръща се на всички страни, чуди се. А гласът повторил: „Царю! Под сянката в гората има извор. Намери го, начерпи вода и дай на жадния. А тинята, затлачила извора, наложи на главата на страдащия. И на това място издигни храм. Велика ще бъде неговата слава“…
Удивлението на Лъв Маркел се сменило със сърдечен трепет. Той разбрал, че Небесната Царица го благославя за това добро дело. Но защо тя го нарекла цар? Той направил всичко, както му било заповядано. Почерпил вода и наложил тинята на очите на слепеца. Чудото не закъсняло: слепецът прогледнал, тръгнал към Константинопол, ликувайки и благодарейки на Божията Майка.
А Маркел скоро след това станал император. Обръщението „царю“ станало обичайно за него. И царят заповядал да очистят извора, да пуснат неговите чисти струи да текат на воля, да построят храм наблизо. Тогава била изписана и иконата, наречена още от древни времена „Живоносен източник“. На иконата е изобразена висока, голяма чаша. Над чашата стои Пресвета Богородица, държаща на ръце Предвечния Младенец. Десницата на Младенеца е благославяща. Сто години по-късно на това място бил построен още един храм – голям и благолепен, а до него – манастир. Много скоро тук започнали да идват хора с молитва за изцеление. И получавали според вярата си. В чинаровата гора постоянно ставали изцеления и славата на живоносния източник достигнала до най-отдалечените краища.
В традицията на Православните църкви е отреден и Ден за почит, свързан с това чудо на Пресвета Богородица – в петъка на Светлата седмица. В началото на осемнадесети век копие от иконата „Живоносен източник“ било донесено в Саровската пустиня. Великият старец Серафим много почитал иконата, мнозина изпращал да се молят пред нея. Има икона „Живоносен източник“ и в Москва, в Царицино Дмитрий Кантемир, съветник на Петър Първи, построил храм, а синът на Кантемир – Антиох, известен руски поет, го преустройвал и обновявал. Повече от двеста години не престанали службите в храма „Живоносен източник“. Малко преди войната храмът бил закрит. И не само бил закрит, но и разграбен. Какво само не правели: скърцали типографски машини, шумоляло ренде в дърводелската работилница. Днес храмът е върнат на православните християни, службите в него са възобновени.
…
Агиазма означава светиня. Живоносният източник е мястото на нашето духовно лечение. Тук трябва да звучат молитви, тук трябва да има тишина. Духовната жажда не се утолява набързо, с пиене на големи глътки от трилитров буркан. Има духовна култура, която е важна за всеки от нас, и тази култура има свои закони. В Русия е имало много икони „Живоносен източник“, защото потребността от утоляване на духовната жажда е живяла и живее у нашия народ. Пред нея са се молели изнурените от скръб хора, пред нея са се молели тези, които внезапно са изгубвали вярата си, вслушвайки се във вражеските клевети, но са се страхували, силно са се страхували да живеят без Бога. Пресвета Богородица, рееща се над чашата и прегръщаща Младенеца, внимателно се вглежда в лицата на молещите се. Тя знае нашите съмнения, умора, страх. Но добре знае и това в какво сме се усъмнили: животът без вяра е като пресъхнал извор, затлачен от тинята. В такъв живот няма бъдеще.
Да си припомним самарянката от евангелския разказ, дошла на кладенеца да почерпи вода. Христос я моли да пие, а тя казва в недоумение: „Господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок…“. А Христос говори на самарянката за другата вода: този, който пие от нея „вовеки няма да ожаднее“. Тя Го моли: „Господине, дай ми тая вода“, още не разбирайки за какво става дума. Христос говори със самарянката при кладенеца. Това бил просто кладенец, а след срещата със Спасителя той станал живоносен източник. Тя била просто самарянка, грешна жена, а станала проповедница на Божието слово. Нейното име било Фотиния (Фотина), тя била хвърлена в кладенец от мъчителите. От евангелските времена до наши дни потребността от жива вода не е престанала. Напротив, преживели богоборческите времена, ние особено мъчително понасяме тази жажда. Ние даже не винаги разбираме каква е тя.
Безпокойство в душата, смущение, безпричинна тъга. Ние търсим да утолим своята жажда встрани от светия живоносен източник. Търсим и не намираме. И се гневим на живота, на неговите пътища, удържащи нашия нетърпелив галоп. Може би ще се вразумим пред иконата „Живоносен източник“?!…
Сега това някак поутихна, но съвсем не отдавна ние като чумави тичахме към сините екрани с тежки като гири буркани с вода – да я „зареждаме“. Срещу нас и нашите буркани пулеше очи поредният телевизионен аферист. Ние пулехме очи срещу него. Тази игра на гледаница беше като болест. Почти епидемия. След това пиехме „заредената“ вода до изнемогване, поемем си дъх – и пак пием. Препълнени стомаси и пикочни мехури, отоци под очите… А нали не сме глупави, образовани сме, поживели сме, видели сме какво ли не. Господ, според песнопението на Богоявление, „дарява на човешкия род очистване с вода“, а ние не се възпротивихме на поругаването над водата. Това е грях. А отецът, когато дойдем на изповед, пита: „Ходили ли сте при екстрасенси? Пили ли сте вода, „заредена“ от телевизора?“ Тогава ще наложи епитимия – и ще бъде прав. Сами сме наизвършили грехове, сами ще се изправяме. А за помощ и утешение ще дойдем при иконата „Живоносен източник“. И след това ще изберем време и ще посетим някой от многобройните свети източници… И ще отмием от себе си в живителните води всичко, което ни пречи и ни препъва в живота. Главата ще се проясни, а душата ще притихне в очакване на необикновеното. Нека очакването ни не бъде напразно. Нека на душата се даде удивителна сила от Живоносния източник. Самарянката силно желаела живата вода и я искала от Господа. Тя не знаела каква е тази вода, но искала. А ние, грешните, знаем, а не искаме… I www.pravmir.ru.
Превод: Татяна Филева
