Задушница е

Любовта, която е “свръзка на съвършенството” (Кол.3:4), любовта, която „никога не отпада” (Кор. 13:8) е нашият постоянен, вложен от Бога стремеж да обгрижваме починалите ни близки, така както е било приживе. Още повече, че имаме уверението на Господ Иисус Христос, че Бог „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи“ (Лук. 20:38). Ето – за тях, вечно живите във вечния живот се молим, за тях четем псалми, в тяхно име раздаваме милостиня, така както повелява Свещеното Писание: „Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост” (Сир. 7:36). А в Товит (4:17) пише „Раздавай хлябовете си при гроба на праведните”. И Иуда Макавей принесе умилостивна жертва за починалите – „..той мислеше, че на умрелите в благочестие е приготвена превъзходна награда – каква света и благочестива мисъл! – затова принесе за умрелите умилостивна жертва, да бъдат освободени от грях.” (2 Мак.12:45). Имаме пред очите си и думите на свети апостол Павел за праведния Онисифор: „Господ да му даде да намери милост у Него в оня ден”( 2 Тим. 1:18). По същество това е кратка заупокойна молитва, насочена към добра отсъда в часа на Съда.

Да запишем имената на кръстените починали за поменаване в заупокойната Литургия днес, както и през цялата година – какво по-добро за душата на починалите. От най-дълбока древност свещеникът-предстоятел на службата е поменавал изписаните върху т. нар. диптиси* имена на живи и починали, като отделял частици от хляба, който Светият Дух ще претворява в Тяло Христово. С поменаването на името на покойния, невидим за телесните очи лъч светлина отива до отишлия си от нашия тварен свят. Молитвата на Църквата, застъпничеството на ангелите, Божията майка и светиите, преклонението на сърцата ни пред Божията отсъда, упованието, че Божието милосърдие побеждава всяка наша немощ, единението с небесния свят и нашите починали сродници – единение реално и конкретно в тайнството на светото Причастие – ето духовния ни път в деня на Задушница.

Житото от помена символизира възкресението, житното зърно умира в почвата, за да възкръсне вече зрял клас, така и починалият от гроба, от мястото на тъма и тление, ще просияе като от лъчезарен чертог за лъчистата пролет на вечния живот. Защото знаем, „сее се в тление – възкръсва в нетление“, както казва свети апостол Павел (1 Кор. 15:42). Подаваме храна и дрехи не защото духа се храни и облича, духът на покойника е нематериален, а заради делото на милостинята, заради призванието да нахраним и обуем някой гладен и немощен в името на починалия. Защото знаем – „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу” (Притч. Сол. 19:17).

Затова с трепет и надежда молим и просим от Този, Който чрез Своя апостол е повелил Църквата да възнася „молби, молитви, прошения, благодарения за всички човеци” (1 Тим.2:1), молим Господ на любовта и на всяка милост да упокои починалия в място злачно, блажено и спокойно, където няма болка, скръб и въздишка.

Вечна памет на починалите. Царство им небесно!

*Диптих – в древност двойна дъсцица с изписани имена за поменаване по време на Литургията.