За блудния син
Покаянието, достигащо своята кулминация в изповедта, е завръщане при Бога, възстановяване на връзката и начало на общението с Него посредством молитвата. Така, когато разбираме, че бащата от притчата за блудния син не е само алегория на духовния отец, на Божия свидетел, в чието присъствие се извършва изповедта, но и на Самия Бог, Небесния Отец, на „човеколюбивия Бог Отец”, по думите на Евтимий Зигабен, тогава осъзнаваме, че изповедта на блудния син – това е и молитва към Бога, диалог с Него. Следователно става дума за истинската лична молитва, която, преди да придобие формата на покаяние, минава през стадия на размишлението, на потопяването в себе си и самокритиката. Тази самокритика, това чувство за вина, както в случая с блудния син, е последица от същностното преображение, водещо до покаяние, и, както вече казахме, до завръщане при Бога и възобновяване на молитвеното общение с Него.
След личната молитва на човешкия „Аз” към Бога („Ти”) следва колективната, обща молитва на „ние”. Според учението на Фридрих Хайлер (неговото класическо произведение, посветено на молитвата, се нарича „Das Gebet” ), колективната молитва представлява най-висшият начин на изразяване на колективното свещено служение (култ).
Основна черта на тази молитва е благодарението. Това е благодарствена молитва, благодарствена (евхаристийна) вечеря, която бащата от притчата устройва за своите приятели и познати, за да отпразнува с музика и танци завръщането на любимия син и да заколи „угоеното теле”, за да ядат и да се веселят всички. Милосърдният баща жертва за своето дете най-доброто от всичко, което има – угоеното теле, за да отпразнува неговото завръщане и покаяние. Покаянието, „изразяващо дух на дълбоко смирение, представлява истинска жертва”.
Вечерята от притчата за блудния син – това е „голямата вечеря” от друга известна притча, в която „един човек покани мнозина”. Става дума за сватбения пир, който царят устроил в чест на своя син. Същият сватбен пир бил устроен и от бащата на блудния син след завръщането на последния. По същата причина той казва да сложат пръстен на ръката му.
Както в притчата за царския сватбен пир, така и в притчата за блудния син, пирът представлява алегория на Божествената литургия, заемаща централно място в общественото богослужение на Църквата като „царство Божие”. Угоеното теле, поднесено на този пир за празнуването на завръщането на блудния син, както и „царският син” на сватбения пир, олицетворяват Сина Божи. Това е утвърдената трактовка на отците на Църквата, отнасяща се до телето и сватбения пир в двете притчи. „Телето – пишат светите отци – това е Синът Божи, пирът – Божествената литургия, събранието и животът на Църквата”. И както казва свети Кирил Александрийски, „угоеното теле” – това е Христос, непорочното жертвено животно, взело на себе си греха на света, принасяно в жертва и изяждано”.
Така заколването на угоеното теле в притчата, според учението на светите отци, олицетворява тайнството на светата Евхаристия – център на Божествената литургия. Кръстната жертва на Богочовека, изкупителната жертва на Сина Божи – това са Светите Тяло и Кръв Христови. По думите на Кирил Александрийски, това е Христовото Тайнство, великата жертва, изцеляваща от греха.
Така тази жертва, като свято Тайнство, носи спасение на грешника, на всеки нечестивец, както и на блудния син от притчата. Участието в пира, в който бащата е „заклал угоеното теле”, във „великия пир” и „великата жертва” – приемането на Светите Тайни, „лекарството на безсмъртието”, символизира духовното възкресение на човека от смъртта на греха. И на всичко това трябва особено да се радваме, подобно на бащата, който казва на по-стария си син: „А трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери”. Но тази радост и ликуване блудният син до голяма степен изпитал, след като се завърнал в бащиния дом и същевременно се завърнал към живота. Това напомня за птицата на щастието, намерена в известната приказка на Садко, който след дълги и упорити търсения решил да се върне в бащината земя, намирайки тук спасение от своето безкрайно пътешествие.
Подобно чувство на избавление заедно със Садко и Парсифал от легендата за Свещения Граал, намерил Свещената Чаша, изпитал и блудният син, след като се завърнал от „далечна страна”, където се скитал в мрака на греха.
С избавлението завършва третият етап от екзистенциалния път на блудния син, който, подобно на първите два етапа, се дели на три фази: молитва, Божествено служение, изкупление и спасение.
Спасението на свой ред е следствие от жертвата на Христос – израз на любовта на Бог, Който „толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан. 3:16).
Любовта е предел на пътя, който блудният син започва от страх пред свободата, която обаче бива помрачена от заплахата от смърт, когато „настана голям глад в оная страна”, та, в края на краищата, да се окаже на пира на любовта и да се насити с „угоеното теле”. Пътят на сина към покаянието започнал със страх от недостиг на храна или на още нещо, като следствие от пълната свобода и бунта. А когато синът осъзнал това, неговият страх се превърнал в трепет, уважение, благочестие и, накрая, в любов, когато милосърдният баща, „се затече, хвърли се на шията му и го обцелува”. Така любовта не оставя място за страха, както казва за нея Евангелистът: „Съвършената любов пропъжда страха (1 Йоан. 4:18). | www.pemptousia.ru
Превод: Татяна Филева
