„За вас винаги ще бъда жив“

 

℘

Винаги разпалван от божествена ревност,
показал си се като стълб на Православието, възсиял в град София,
и с твоето благочестие мнозина си привел към Христос,
добри пастирю: светителю отче Серафиме,
моли Христос Бог да се спасят нашите души.

(Тропар , глас 4)

ЖИТИЕ НА СВЕТИ СЕРАФИМ, ЕПИСКОП БОГУЧАРСКИ, СОФИЙСКИ ЧУДОТВОРЕЦ

Николай Борисович Соболев (бъдещият архиепископ и светител Серафим) е роден в гр. Рязан, Русия, на 1 декември (ст. ст.) 1881 г. в семейството на занаятчията Борис Матвеевич Соболев и жена му Мария Николаевна. Семейство Соболеви имали дванадесет деца, седем от които починали още в детско-юношеска възраст. Николай бил десетото дете. Голямо изпитание за семейство Соболеви станала внезапната болест на Борис Матвеевич. Когато Николай бил на шест години, неговият баща получил инсулт и 14 години, до самата си кончина, той бил прикован към леглото. Цялата обстановка в дома им била пропита от духа на молитвата и дълбокото осъзнаване на Божия промисъл в живота на човека. Още от ранно детство Николай слушал детегледачката си как тя срещнала в гората стадо вълци, паднала на земята и зашепнала молитви към Божията Майка дотогава, докато стадото вълци не се отдалечило.

Безспорно е, че изборът на Николай Соболев да поеме по пътя на духовното служение е бил свързан с майка му, която желаела синът ѝ да стане свещеник. Бъдещият архипастир бил искрено привързан към майка си и се стараел Мария Николаевна винаги да бъде близо до мястото, където той служел. През 1894 г. Николай Соболев бил приет във втори клас на Рязанското духовно училище, а през 1900 г. – в Рязанската духовна семинария, където учил до 1904 г. Духовният син на архиепископ Серафим, архимандрит Пантелеймон (Старицки), пише, че още в семинарията Николай мечтаел за монашество, обаче не искал да огорчава майка си, която желаела иначе да устрои личния живот на сина си. Но опитите на Мария Николаевна да го ожени, се проваляли. След завършване на семинарията Николай Соболев не можел да реши какъв точно път (брачен или монашески, б. р.) да избере. Накрая решили с майка му да отидат в Рязанския катедрален храм, за да се поклонят на чудотворната Боголюбска икона на Божията Майка от село Зимарово, която всяка година за известно време донасяли в Рязан. Но чудотворната икона вече не била в храма – откарали я били обратно в Зимарово. Само че на път за храма те срещнали приятеля на Николай, Михаил Смирнов, с когото споделили своята грижа. „Та ти така добре се учиш и след това какво – да станеш клисар?! Ти трябва да постъпиш в Академията!” – извикал Михаил. Николай отвърнал, че изпитите в духовните академии вече са преминали, а освен това и че съвсем не се е готвил за тях. Миша тогава обяснил, че заради ремонт изпитите на Санкт-Петербургската духовна академия били пренесени за в края на м. август: „Ти си човек дълбоко вярващ – казал Михаил. – Уповавай се на Бога! Самият Спасител ще ти помогне. Заминавай, па макар и без подготовка!”. Николай възприел думите на Михаил Смирнов като отговор на Божията Майка за неговото колебание. Така въпросът за постъпването му в Духовната академия бил решен.

Но да се постъпи в Академията без подготовка, било много сложно. Нужно било да се държат изпити по догматическо богословие, църковна история, Свещено Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет, гръцки и латински език. Затова някои, считайки, че да съхраниш в главата си такъв обем знания е невъзможно, предварително се отказвали от кандидатстване. А Николай имал само десет дни за подготовка. Притежавайки обаче и твърда вяра, бъдещият архипастир заминал за Санкт-Петербург. С постъпването му в Академията са свързани два интересни случая, които подкрепили бъдещия йерарх във вярата и оставили дълбока следа в неговия живот. Като нямал време да се подготвя за изпита по догматическо богословие, Николай научил само по един изпитен въпрос: „История на догмата за Света Троица”, и силно се молел на Бога да му се падне именно този билет. Светителят по-късно разказвал, че в навечерието на изпита седял в таванската стая на Академията и плачел, искрено просейки Божията помощ. Неговата молитва не останала безплодна. Николай изтеглил именно този билет и благополучно издържал изпита.

Подобна била ситуацията и с изпита по църковна история, за който също знаел добре само един въпрос: „История на арианската ерес след Никейския събор”. Николай Соболев отново се молил цяла нощ и неговата молитва била отново чута: желаният билет му се паднал на изпита.

През време на останалите изпити той вече не дръзнал да прибягва до такава молитва, но те също били издържани от бъдещия архипастир напълно успешно, за постъпване в Академията.

Голям приятел на Николай Соболев през годините на обучение в Академията му бил Иван Федченков, студент в по-горния курс. Впоследствие Иван Федченков приел монашество с името Вениамин, станал епископ, а после и митрополит. Митрополит Вениамин си спомня, че в Духовната академия всички наричали Николай Соболев „Колечка”. Митрополитът разказва, че това обръщение било свързано с особената доброта, която Николай проявявал в отношението си към своите съкурсници. Той свидетелства, че всички приятелски обичали Николай. При това мнозина даже злоупотребявали с неговата доброта. „Почти никога – пише архимандрит Пантелеймон – не му оставаха за потребление порционите чай и захар, които другарите му безпрепятствено използваха”. Любимо занимание на Николай било свиренето на рояла в семинарската зала и пеенето на молитви, включително и на собствено съчинени.

През тези години с бъдещия светител се случило нещо, което без съмнение, е повлияло на по-нататъшния му житейски път. След завършването на първи курс Николай, заедно с майка си и по-малкия си брат Михаил, гостувал на по-голямата си сестра Варвара. Тя се била омъжила се за началника на железопътната станция Политово. Веднъж, както Николай си лежал в края на гората и се любувал на небето, при него дотичал брат му. „Варя умира” – изплашено завикал той. Оказало се, че от носа на сестра им рукнала кръв, която по никакъв начин не можели да спрат. Напълнили се почти два таса с кръв. Варвара умирала. „Цялата ни надежда е в твоите молитви! – обърнала се майката към Николай, обляна в сълзи – От тук до града е много далече и е невъзможно скоро да извикаме лекар”. Тогава той, както разказвал архиепископ Серафим по-късно, се приближил до Варвара, помолил се и я прекръстил. Кръвотечението веднага се прекратило и сестра му дошла на себе си. Светителят цял живот си спомнял този случай и не забравял всеки път да благодари на Бог за чудото.

Много често по време на учението си Николай Соболев посещавал праведния протойерей Йоан Кронщадски. Последното му посещение било през пролетта на 1907 г. Той, заедно с приятеля си Виктор Раев, присъствал на богослужение в Андреевския храм в гр. Кронщад. В същия ден студентите се молели в олтара на храма. Архиепископ Серафим по-късно си спомнял как е станало неговото прощаване с кронщадския праведник. „Прощавайки се с нас, о. Йоан отначало благослови Витя Раев, а след това и мен. Витя като заобиколи св. престол и точно вече като се отправяше към арката за изхода от централния олтар, аз се приближих до горното място зад престола на олтара. Изведнъж о. Йоан като мълния се хвърли към мен. Аз се спрях на горното място. Батюшка възложи на главата ми кръстообразно ръце, вдигна очи към небето и с трогателен глас произнесе: „Да почива над Вас благословението Божие”. Веднага почувствах като че ли огнена искра се спусна върху главата ми и стигна до петите ми. Особена огромна радост изпълни моето сърце и цялото ми същество. Аз бях като опиянен и започнах да залитам, страхувайки се да не падна. Целия този ден изпитвах благодатна, особена радост, чувствах се окрилен и сякаш се носех във въздуха”.

През годините на следването Николай Соболев се сприятелил с архимандрит Теофан (Бистров) – инспектор в Санкт-Петербургската духовна академия. Когато архимандрит Теофан създал кръжок за изучаване и тълкуване на светите Отци, Николай веднага се записал в него. Тук се оказали и неговите приятели – Иван Федченков и Виктор Раев. Кръжокът бил наречен в чест на свети Йоан Златоуст и студентите скоро започнали кратко да го наричат „Златоустовски”. Първоначално в кръжока имало само пет човека, но след това броят им се увеличил. Занятията в кръжока се провеждали така: студентите прочитали откъс от някое съчинение на един или друг свети отец, след това се събирали заедно. След прочитането на доклада на някой от студентите, всички останали, заедно с архимандрит Теофан, го обсъждали.

Митрополит Вениамин си спомня, че по това време Николай Соболев се съмнявал дали ще може да издържи тежкия монашески подвиг. Ситуацията се утежнявала от това, че по време на следването архимандрит Теофан поискал от Николай по-бързо да реши като какъв планира да служи на Църквата за в бъдеще. Той не настоявал Николай да поеме по пътя на монашеското служение и не му налагал волята си, но желаел по-скоро да направи своя избор. По това време Соболев написал писмо до известния старец от Оптинската пустиня преподобни Анатолий (Потапов) и до протойерей Йоан Кронщадски. Обаче и този път не получил отговор на своя въпрос. Старецът Анатолий му писал, че не може задочно да даде отговор на този въпрос, а отец Йоан Кронщадски не отговорил на писмото. По съвета на архимандрит Теофан, Николай Соболев посетил един старец, който му отговорил двойствено: „Можеш да приемеш, но можеш и да не приемеш. Искаш да станеш монах, но и добър свещеник също можеш да бъдеш”.

Отговор Николай Соболев получил благодарение на Иван Федченков. Още през 1905 г. Федченков посетил Саровския манастир, за да се поклони на преподобни Серафим Саровски. Той знаел, че Николай отдавна почита този светец и затова му донесъл малка икона с лика на преподобния. По-късно митрополит Вениамин си спомня, че не е предполагал как този подарък ще изиграе ключова роля в живота на Николай Соболев. Защото Николай решил да се обърне за съвет относно своя бъдещ път именно към преподобни Серафим. Като се помолил пред подарената му от Иван Федченков икона, бъдещият архипастир помолил преподобни Серафим да даде отговор на вълнуващия го въпрос. Малко след това случайно открил неговото жизнеописание. В него се говорело за това как през 1830 г. един послушник от Глинската пустиня пристигнал в Саров при отец Серафим за съвет: да постъпят ли той и брат му в манастира. Светият старец отговорил на послушника така: „Сам се спасявай и брат си спаси”. Послушникът приел монашество и впоследствие станал архимандрит и настоятел на Астраханската Чуркинска пустиня, а неговият брат станал йеромонах в Козелецкия Георгиевски манастир. Тези думи от жизнеописанието впечатлили силно Николай. Неговите съмнения относно бъдещия му път се изпарили окончателно. На 8 февруари 1908 г. Николай Соболев, студент в ІV курс на Академията, бил постриган за монах.

С избора на името на бъдещия светител е свързан следният случай. Когато го попитали какво име би искал да получи, той отговорил, че монахът от самото начало трябва да се отрече от своята воля и затова той е готов да приеме каквото и да е име. „Е, вижте, му отговорил архимандрит Теофан (Бистров), няма ли да ви бъде тягостно, ако получите неблагозвучно име?” По-късно станало ясно, че на монаха възнамерявали да дадат името Доситей. Обаче в навечерието на пострижението ректорът на Академията – епископ Сергий (Тихомиров), си спомнил, че е обещал на преподобни Серафим да нарекат в негова чест онзи студент, който първи се постриже за монах след назначаването му на поста ректор. По този начин Николай Соболев бил постриган в чест на светеца, към когото се бил обръщал за помощ по време на духовното си търсене.

На 3/16 февруари 1908 г. монахът Серафим бил ръкоположен от епископ Сергий за йеродякон, а на 18/31 март – в сан йеромонах.

През есента на 1908 г. йеромонах Серафим защитил дисертация в катедрата по нравствено богословие: „Учението за смирението според Добротолюбието”. Бъдещият йерарх определял преди всичко същността на понятието „смирение” и подробно разглеждал различните му видове, такива като новоначално, средно и съвършено. След това йеромонах Серафим подробно разкривал значението на тази добродетел в делото на спасението. Рецензентът – професор А.А.Бронзов, високо оценил този труд. Професорът отбелязал, че работата на йеромонах Серафим излиза от рамките на кандидатска дисертация. На 16 септември 1908 г. научният съвет на Санкт-Петербургската духовна академия постановил да се удостои йеромонах Серафим (Соболев) с научната степен „кандидат на богословието” с право да получи магистърска степен по богословие, без да полага нови устни изпити.

През 1908 г. йеромонах Серафим започнал преподавателска дейност в Пастирското училище, основано от Волинския и Житомирски архиепископ Антоний (Храповицки). В същото училище се оказва и Виктор Раев, който бил постриган за монах с името Йоан. Скоро новопостриганият монах починал от туберкулоза. Йеромонах Серафим взел и неговите часове, което се оказало непосилен труд за него и навредило на здравето му. По тази причина йеромонах Серафим подал молба да бъде преместен и още през същата година той бил назначен за помощник-ректор в Калужкото духовно училище. Там, в Калужка губерния, пристигнала и майката на отец Серафим, която се заселила в гр. Перемишъл.

Общуването с децата носело на йеромонах Серафим голяма радост. Децата също обичали своя наставник. „При нас, батюшка, при нас елате!” – викали децата, когато о. Серафим в свободните часове минавал по коридора. Бъдещият архипастир се стараел да влезе във всеки клас и да поговори с всички.

Не по-малка утеха за йеромонах Серафим през този период станало посещението на Оптинската Свето-Въведенска пустиня, която свято пазела традициите на древното монашество. Чест гост на оптинските отци станал и йеромонах Серафим. Особена духовна близост се създала между него и преподобни Анатолий (Потапов), който станал негов изповедник.

През декември 1911 г. о. Серафим бил назначен за инспектор в Костромското духовно училище. На 22 декември 1912 г. йеромонах Серафим с решение на Светия Синод бил назначен за ректор на Воронежката духовна семинария с издигането му в сан архимандрит. Тази длъжност архимандрит Серафим заемал до 1918 г., когато семинарията била закрита от комунистическата власт. Воронежката семинария в този момент не била образцова по отношение на дисциплината. Малко преди назначението на архимандрит Серафим, в семинарията избухнал бунт. Волинският архиепископ Антоний (Храповицки) писал на о. Серафим (Соболев): „Вие сте назначен в най-безнадеждната и бунтарска семинария”. Но на архимандрит Серафим му провървяло. Беседвайки с учащите се скоро след заемане на длъжността, той забелязал, че някои възпитаници се държали съвсем разпуснато. Инспекторът в същия ден представил на новия ректор списък с нарушителите на реда и предложил да ги изключи. Обаче о. Серафим говорил поотделно с всеки от провинилите се. Виновниците за безпорядъка той извикал един по един и ги убедил да се поправят. Този подход се оказал плодотворен. Ситуацията във Воронежката семинария скоро видимо се подобрила. През 1915 г. в семинарията била изпратена комисия, която дала за нея положителен отзив. Членът на учебния комитет при Св. Синод Пьотър Фьодорович Полянски (по-късно митрополит Пьотър –Патриаршески местоблюстител и свещеномъченик) нарекъл семинарията една от най-добрите в Русия.

Председателят на научния комитет на Воронежката епархия, Острогожкият епископ Владимир (Шимкович), във връзка с подобряване на ситуацията в семинарията даже казал на архимандрит Серафим: „Вие възродихте нашата семинария, без каквито и да е мерки за наказание, единствено благодарение на Вашата любов. Сигурно скоро ще ви направят епископ. Руската Църква се нуждае имено от такива архиереи”.

Скоро след пристигането си във Воронеж архимандрит Серафим успял да създаде братство за оказване помощ на бедните семинаристи. На 28 януари 1913 г. новият ректор предложил на ръководството на семинарията да ходатайства пред правоправещия архиерей за откриването на братство. Била избрана комисия за изработване на устав и към края на учебната година братството, което получило името на св. апостол Йоан Богослов, започнало своята работа. Неговата задача била да оказва материална помощ на възпитаниците на семинарията, които нямат пари за заплащане на обучението си, за осигуряване на дрехи, лечение, пътувания до родното място. Архимандрит Серафим успял да открие и столова за бедните студенти. В тази столова към 1917 г. се хранили 32-ма човека. Но бъдещият йерарх смятал, че това е недостатъчно и започнал да събира средства за откриване на втора столова. Той успял. Към пролетта на 1917 г. столовата започнала да работи. В нея обядвали повече от сто студенти.

Отец Серафим имал и други послушания. Така например, той взел участие в подготовката за канонизирането на Воронежкия архиепископ Антоний (Смирницки). Архимандритът също така бил член на братството, което носело името на светите Митрофан и Тихон. То се занимавало с провеждане на беседи и четения, разпространяване на брошури и листовки, обучение на енориаши, общо пеене на църковни песнопения. От 1914 г. о. Серафим бил член на Попечителския съвет по строителството на Владимирския храм в гр. Воронеж.

След пристигането си във Воронежката епархия о. Серафим получил длъжността главен редактор на в. „Воронежские епархиальные ведомости”. Освен официалната част, във вестника се публикували много статии: против пиянството, сектантството, безверието. От началото на Първата световна война бъдещият йерарх станал председател на Комитета по делата на бежанците от западните области на Русия. Във Воронеж бъдещият архипастир продължавал да води духовен живот. Той ежегодно пътувал до Задонския манастир на поклонение пред мощите на св. Тихон Задонски. По време на пътуванията си бъдещият архипастир винаги посещавал и намиращия се в гр. Задонск Скорбященски (Свето-Троицки) женски манастир.

Войната архимандрит Серафим възприемал като наказание за греховете на руския народ, който не желаел да се променя към по-добро. „Господ ни наказва за това – казвал отец Серафим, – че ние не слушаме Неговия божествен глас, не изпълняваме Неговите божествени заповеди. Ние не искаме да живеем така, както на Бога е угодно, а живеем така, както на нас ни се иска. Ние забравихме за страха Божи и се отдаваме на безсрамни страсти. Там, на бранното поле, като река се лее мъченическата кръв на нашите братя, а тук като на празник гърми музика. Парковете са пълни с разхождащи се безделници, а в театрите и кината не се притесняват да поставят заради публиката безнравствени пиеси и филми. Даже Париж, който се отличава с разпуснатост, и той се е обновил: там няма нито удоволствия, нито спектакли; всички увеселителни места са затворени. А при нас, православните руски хора, виждаме друго”.

Заемайки високата длъжност, архимандрит Серафим бил далече от онези постъпки, които противоречали на неговата съвест. Пример за това е позицията му по отношение на Григорий Распутин – приближен на царското семейство. Архимандрит Серафим (Соболев) се държал така, както му подсказвала съвестта. Още в студентските години той бил уверен, че Распутин носи на Русия нещастие. Считал, че отрицателното отношение на праведния Йоан Кронщадски към архимандрит Теофан (Бистров) било свързано с това, че той въвел Распутин в царското семейство. През следващите години о. Серафим съвсем определено застанал на страната на противниците на царския фаворит. През 1913 г. във в. „Воронежские епархиальные ведомости”, чийто редактор бил архимандрит Серафим, се появила статията на свещеник Пьотър Петров „Нашите „празносвети” (в ориг.: „Наши „пустосвяты”), с остра критика на различните аферисти и лъжеюродиви, които под маската на Православието забогатяват от доверчивите или екзалтирани хора. Между такива аферисти авторът на статията два пъти споменал и Распутин, наричайки го един от най-известните „лицемери-шарлатани”. Разбира се, в онези условия позицията на архимандрит Серафим би могла само да навреди на неговата кариера. И все пак статията излязла. По-късно, вече в емиграция, архиепископ Серафим посочвал в кореспонденцията си, че именно Распутин е един от виновниците за гибелта на православна Русия.

Революцията и гражданската война заварили бъдещия светител във Воронеж. Както е известно, великият княз Михаил Александрович се отказал условно от властта. В манифеста си той заявил, че ако народът поиска и в бъдеще да се управлява от монарх, той ще заеме престола. За съжаление, в печата при публикуването на манифеста на великия княз Михаил предпочели да премълчат условността на неговото отричане. Но имало и изключения. Например, в. „Воронежские епархиальные ведомости” направо посочил, че отричането на великия княз е условно. Без съмнение, тази малка, но важна забележка била заслуга на редактора – архимандрит Серафим.

На 12 ноември 1917 г. във Воронеж се установила властта на болшевиките и още на 8 февруари 1918 г. в града била открита стрелба по литийното шествие на монасите и енориашите от Митрофановския манастир. Новите власти не пощадили и Воронежката духовна семинария. През март 1918 г. зданието на семинарията било завзето от червеноармейците. Архимандрит Серафим заедно с енориашите от семинарския храм „Св. апостол Йоан Богослов” подал жалба до новите власти. Но писмото не трогнало войнстващите атеисти и така нищо не се променило.

През 1919 г. Воронежкият архиепископ Тихон (Никаноров) изпратил архимандрит Серафим в Москва при патриарх Тихон със сведение за ситуацията във Воронежка епархия. Към сведението било приложено и специално писмо до патриарха, съдържанието на което не било известно на архимандрит Серафим. В писмото архиепископ Тихон описвал способностите и предаността на архимандрит Серафим към Църквата и го препоръчвал за архиерейска хиротония в Московска епархия. Архимандрит Серафим успял да стигне до Москва и да се срещне с патриарха, който прочел писмото и му съобщил съдържанието. Патриарх Тихон не ръкоположил архимандрит Серафим за викарий в Московска епархия, като му обяснил, че няма свободни места. Но той благословил хиротонията на архимандрит Серафим за втори викарий на Воронежка епархия, позовавайки се на това, че решението за откриване на второ място за викарий в тази епархия било прието преди две години. Но гражданската война попречила да се осъществи тази хиротония.

През първата половина на октомври 1919 г. бялата армия на генерал А.И. Деникин завзела Воронеж, но в края на месеца към Воронеж отново настъпили червените. Архимандрит Серафим не знаел как да постъпи – да отиде на юг с армията на Деникин, или да остане във Воронеж. Очевидно, такива колебания е имал и неговият брат – йеромонах Сергий, който бил ръкоположен през 1916 г. в Митрофановския манастир и служел във Воронеж. За съвет архимандрит Серафим решил да се обърне към стареца Аарон, който бил покосен от паралич и живеел близко до Воронеж. „Не се страхувай, ти ще попаднеш в хубава малка страна” – казал старецът за бъдещата съдба на архимандрит Серафим. „Как да разбирам вашите думи?” – попитал архимандритът. „Когато пристигнеш, ще разбереш” – бил отговорът на стареца.

Майката на о. Серафим, Мария Николаевна, разбирала, че ако комунистите завземат Воронеж, няма да пощадят нейните синове. Затова тя ги помолила да заминат заедно с Бялата армия. На прощаване Мария Николаевна благословила архимандрит Серафим с икона на Богородица с думите: „Поверявам те на Покрова на Божията Майка”. Архимандрит Серафим и йеромонах Сергий напуснали Воронеж в последния момент в открит вагон, натоварен с въглища за локомотива. Отпътуването на братята от Воронеж било съвсем навреме. Влезлите в града комунисти не пожалили онези, които подозирали, че имат връзка с войските на белите. На 9 януари 1920 г. в Митрофановския манастир бил обесен на царските двери Воронежкият архиепископ Тихон (Никаноров), който сега е причислен към лика на светите новомъченици на Руската православна църква.

В южната част на Русия архимандрит Серафим минал на подчинение на Висшето църковно управление (ВЦУ). То било създадено, за да взема самостоятелни решения по срочни и важни въпроси, тъй като връзката с патриарх Тихон била прекъсната. В подчинение на ВЦУ се оказали повече от десет архиереи. Тук се издавал вестник „Церковные ведомости”, откривали се нови епархии и викариатства, извършвали се архиерейски хиротонии. Патриарх Тихон по-късно утвърждавал всички кадрови решения, взети от ВЦУ. Председател на ВЦУ бил архиепископ Митрофан (Симашкевич), след това архиепископ Димитрий (Абашидзе). Почетен председател на ВЦУ бил бъдещият глава на Руската православна църква зад граница (РПЦЗ) митрополит Антоний (Храповицки).

През декември 1919 г. архимандрит Серафим бил назначен от ВЦУ за ректор на Духовната семинария в Екатеринослав. Но да пристъпи към изпълнение на своите служебни задължения, отец Серафим така и не успял, тъй като Екатеринослав в същия момент бил завзет от бандите на атаман Н.И. Махно. На 7 май 1920 г. архимандрит Серафим бил назначен за ректор на Духовната семинария в Симферопол. Скоро след това бил повдигнат въпрос и за архиерейската хиротония на архимандрит Серафим. Особено настоявал за тази хиротония архиепископ Теофан (Бистров). На 24 септември 1920 г. ВЦУ на свое заседание приело решение да се ръкоположи архимандрит Серафим за Лубенски епископ, викарий на Полтавска епархия. Даденото определение било подписано от правоправещия архиерей на Таврическа епархия – архиепископ Димитрий (Абашидзе), Севастополския епископ Вениамин (Федченков) и секретаря Е. И. Махароблидзе.

На 14 октомври, празника Покров Богородичен, в храма „Св. Александър Невски” архимандрит Серафим (Соболев) бил ръкоположен за Лубенски епископ, викарий на Полтавска епархия. Малко преди това от Херсонския манастир в Симферопол за участие в заседанието на ВЦУ пристигнал митрополит Антоний (Храповицки). Той оглавил празничното богослужение и архиерейската хиротония на архимандрит Серафим.

До падането на Крим под ударите на Червената армия имало само един месец. През това време епископ Серафим ръководел семинарията, а също така посещавал войската, която отбранявала Крим.

Когато Червената армия влязла в Крим, епископ Серафим изпаднал в тежки размисли относно това какво да прави в бъдеще: да замине в емиграция, или да остане в Русия. От една страна, архиепископ Димитрий (Абашидзе) оставал в Русия, от друга страна – голяма част от архиереите на ВЦУ, в т.ч. и митрополит Антоний (Храповицки), архиепископ Теофан (Бистров) и Вениамин (Федченков), решили да емигрират.

След молитва пред чудотворната Курско-Коренна икона на Божията Майка епископ Серафим отишъл при архиепископ Димитрий (Абашидзе) за благословение да остане в Русия. Но архиепископ Димитрий не му дал благословение. „Не мога да направя това! – казал той. – Ако след това с вас се случи нещо лошо, аз ще се измъчвам, че съм ви дал благословение”. За да разбере каква е Божията воля, архиереите решили да хвърлят жребий. На едно листче написали „заминавам”, а на другото – „не заминавам”. След молитва пред иконата на Божията Майка архиепископ Димитрий изтеглил второто листче. Съдбата на епископ Серафим била решена. На 14 ноември 1920 г. на парахода „Херсонес” епископ Серафим напуснал родната земя.
Скоро след пристигането си в Константинопол, архипастирът с разрешение на ВЦУ преподавал догматическо богословие във Висшето духовно училище на Вселенската Патриаршия на остров Халки.

През пролетта на 1921 г. архиепископ Евлогий (Георгиевски), управляващ руските енории в Западна Европа, назначил епископ Серафим за настоятел на църквата „Св. Николай Мирликийски Чудотворец” в София. През април 1921 г. назначението на епископ Серафим за настоятел на църквата „Св. Николай” било потвърдено от Висшето църковно управление зад граница. На 28 април 1921 г. митрополит Антоний (Храповицки) съобщил на патриарх Тихон за назначаването епископ Серафим за настоятел на храма „Св. Николай” в София. На 19 май 1921 г. епископ Серафим заедно с брат си йеромонах Сергий пристигнали в България.

Назначението на епископ Серафим предизвикало недоволство от страна на протопрезвитер Георги Шавелски, който не скривал желанието си да заеме настоятелското място. Своето отношение към новия настоятел о. Георгий изразил още в деня на пристигането на епископ Серафим в София, като демонстративно отказал да го посрещне на гарата. Не посрещнали архипастира и клириците от храма „Св. Николай” – протойереите А. Рождественски и В. Флоровски. Но епископ Серафим не искал да има конфликт и на следващия ден смирено се отправил към подчинените му свещеници. Миролюбието на епископ Серафим свещениците оценили по достойнство и веднага се установили добри отношения.

На 31 август 1921 г. Висшето църковно управление зад граница назначило епископ Серафим за управляващ на руските православни общини в България, като му се запазила длъжността настоятел на Руската църква „Св. Николай” в София.

Патриарх Тихон признал архиерейската хиротония на епископ Серафим и неговото назначение в България. Това потвърждават списъците на законните архиереи, които тайно се изпращали от Москва. В емиграцията са попаднали няколко такива списъци през 20-те години. В списъците от 1921 и 1922 г. епископ Серафим бил наречен Лубенски. В списъка от 1928 г. за епископ Серафим пишело като за преместен в Богучар. При това, в документа се потвърждавало, че архипастирът е управляващ руските общини в България.

Очевидно патриарх Тихон е изменил титула на епископ Серафим на „Богучарски” в края на 1921 г., тъй като именно през октомври същата година на Лубенската катедра бил поставен епископ Григорий (Лисовски). Обаче в емиграция за новия титул научавали не веднага и затова във всички документи на Руската задгранична църква чак до 1929 г. епископ Серафим продължавал да се именува Лубенски. Едва през 1929 г. Архиерейският Синод на РПЦЗ по молба на епископ Серафим постановил да го наричат в бъдеще „епископ Богучарски”.

До края на живота си епископ Серафим останал на длъжността си управляващ на руските енории в България, отначало под юрисдикцията на Руската задгранична църква, след това под юрисдикцията на Московската патриаршия. Своя пост светителят не напуснал даже когато в София влезли съветските войски.

Място за служение на епископ Серафим станал храмът „Св. Николай” на булевард „Цар Освободител”. Този храм бил построен още преди Първата световна война към посолството на Руската империя и бил осветен на 24 ноември 1914 г. Но след руското преселение, този храм станал духовен център на емиграцията в България. Освен църквата „Св. Николай”, на подчинение на епископ Серафим са били манастирите: Ямболският „Св. Спас” и Асеновградският „Св. св. Кирик и Юлита” , а също руски енории във Варна, Пловдив, Перник, Русе (Русчук), Пещера, Цариброд (близо до гр. Шумен), в Княжево (квартал на София) и на Шипка.

В началото на своето пребиваване в София епископ Серафим участвал в работата на монархическите партии, но скоро се отдръпнал от политиката и се занимавал само с църковни дела. Отказът на руската община от намеса в политиката не означавало, че проблемите на руските бежанци в енорията били игнорирани. Имало много проблеми, при това най-сериозният за бежанците бил материалният въпрос. За целта, през 1921 г. към храма било образувано братство, което се грижело за материалното осигуряване на нетрудоспособните енориаши. Някои от тях светителят устройвал в болница, други – в инвалиден дом, трети – в манастир. Имало и такива бежанци, които епископът изхранвал в дома си. За да издържа бедните болни, епископ Серафим успял да получи от Министерството на вътрешните работи разрешение за събиране на специални парични помощи по улиците на София. Събраните пари се използвали за осигуряване на безплатни места в болниците на града. Архипастирът организирал също комитет за събиране на помощи за поддръжка на руските монаси в Атон, които след революцията изпаднали в тежко състояние, притеснявани били от гръцкото правителство и даже често гладували.

 

Това, че владиката попаднал в България, било явно проявление на Божия Промисъл. Още в Русия архипастирът изпитвал особена симпатия към Българската църква. Епископ Серафим почитал преподобни Йоан Рилски и скоро след пристигането си в България посетил Рилския манастир, където се поклонил на мощите на светеца. Впоследствие посещавал този манастир доста често. Архипастирът съчинил „Акатист на преподобни Йоан Рилски”. Той смятал, че преподобни Йоан Рилски не го изоставя и постоянно чувствал помощта на светията. През есента на 1922 г. се удостоил със забележително видение, в което в неземна светлина му се явили тримата светци с името Йоан: св. ап. ев. Йоан – любимият ученик на Христос – свети Йоан Богослов, преподобни Йоан Рилски (наречен така в чест на св. Йоан Богослов) и праведният старец Йоан Кронщадски (наречен в чест на преп. Йоан Рилски). С вълнение епископ Серафим се поклонил пред тях на колене, и светите мъже го благословили.

Тежката болест (туберкулоза) не попречила на епископ Серафим редовно да извършва богослужения. Архипастирът стриктно служел във всички неделни и празнични дни, а всеки четвъртък четял Акатист на св. Николай Мирликийски. Службите извършвал спокойно и благоговейно.

След всяко богослужение архиепископ Серафим произнасял проповед, проста и чужда на външни ефекти. Голямо внимание светителят отделял на църковния хор, в който привличал опитни диригенти. Докато бил жив архиепископът, хорът бил истинска забележителност в София и един от най-добрите в България. По хора на руския храм се равнявали и певческите хорове на Българската църква, даже и хоровете на катедралата „Св. Неделя” и на патриаршеския храм „Св. Александър Невски”.

Били търсени и богослужебните традиции на Руската църква. Софийският митрополит Стефан (Шоков) разбирал, че от руското духовенство може да се научи много. От 1940 г. , по договореност с архиепископ Серафим, българският Свети Синод започнал да изпраща в руския храм млади дякони да преминат своята практика и да придобият богослужебни навици. Към това трябва да се прибави, че докато бил жив архиепископ Серафим, а и по-късно, до 1968 г., богослуженията в руския храм се извършвали ежедневно – сутрин и вечер. Според свидетелствата на духовните чеда на архипастира, богослужението, както и частната молитва били така необходими за него, като дишането. Архипастирът се молел с Иисусовата молитва. Скоро след пристигането си в България епископ Серафим съдействал за преместването в тази страна на своя учител – архиепископ Теофан (Бистров). Показателен е и още един факт. През 1935 г. Св. Синод на Българската църква предал на архиепископ Серафим манастира „Св. архангел Михаил” над село Кокаляне, Софийско. От страна на БПЦ било предявено условие, в обителта да се приемат не само руснаци, но и българи „с цел да ги имат като разсадник на истинно монашество за българските манастири”. Архиепископ Серафим, разбира се, нямал нищо против това.

Въпреки своята заетост, владиката винаги намирал време за четене на душеполезна литература. Той много обичал да чете житията на светците. През живота си светителят 11 пъти изцяло прочел 12-томното събрано издание „Жития на светиите” на светител Димитрий Ростовски.

Служението на епископ Серафим в храма „Св. Николай” на булевард „Цар Освободител” продължило до 1934 г. През същата година България официално признала СССР и установила дипломатически отношения със съветското правителство. По време на предварителните преговори съветските представители поискали да се предаде на СССР руското църковно имущество в България. Изпълнението на това искане означавало, че храмовете могат да бъдат подложени на поругаване, както това е станало, например, в Иран и в Австрия. Епископ Серафим още далеч преди официалното признаване се обърнал към държавните власти на България с молба да не се допуска в страната ощетяване на имуществените права на Руската църква. Българският Св. Синод също се включил в това дело. В резултат българското правителство, макар че било решило да предаде храмовете на СССР, все пак предявило към съветското правителство искане да не се прекратяват в тях богослуженията. Окончателното решение било компромисно – СССР се съгласил да подари тези храмове на България при условие, че ще ги управлява Българската църква, без участието на руските емигранти. През 1934 г. всички посочени обекти били предадени на Българската църква. В резултат на това епископ Серафим бил изгонен от квартирата на посолството. Но не се наложило на руската община дълго време да търси ново място. Българската православна църква предала на руската община храма „Св. Николай” на ул. „Цар Калоян”, като в същото време енорията на този храм преминала в църквата „Св. Николай” на бул. „Цар Освободител”. За десет години храмът „Св. Николай” на ул. „Цар Калоян” станал център на църковния живот на руската емиграция и място за главното служение на епископа, а скоро и на архиепископ Серафим.

Българската църква предала на руските емигранти вместо храма на Шипка – храма „Св. Атанасий Велики” във Варна, а вместо Ямболския манастир – Кокалянския манастир „Св. архангел Михаил”. Настоятел на този манастир през следващите години и до самата си смърт през 1948 г. бил архимандрит Сергий – по-малкият брат на епископ Серафим. Отец Сергий създавал на епископ Серафим много грижи. Архимандритът постоянно страдал от непоносими болки в главата. Той се лекувал от различни недъзи и често бил близо до смъртта. Архиепископ Серафим през целия си живот подкрепял брат си с търпение и вяра. През същата година, когато руската община преминала в храма „Св. Николай” на ул. „Калоян”, Архиерейският събор на Руската задгранична църква повишил епископ Серафим в сан „архиепископ”. Обаче високият сан много малко изменил живота на йерарха. Архиепископът през 1934 г. наел много скромна и лишена от дори елементарни удобства квартира на ул. „Велико Търново”. Архипастирът въобще избягвал лукса и пристрастяването към вещите. Светителят казвал: „Вещите ме обременяват. Те са тежест за душата”.

Доростолският митрополит Иларион (Цонев) свидетелства, че още през онези години жителите на София видели в архиепископ Серафим Божий угодник. „Мнозина считаха владиката за духовно прозорлив – пише митрополит Иларион. – Почитанието и синовната преданост към архиепископ Серафим беше огромна по онова време – и от руснаци, и от българи”.

Прозорливостта на архиепископа изпитал върху себе си и студентът Димитър Цонев, бъдещият митрополит Иларион. „Митя ще стане монах”, уверено казал веднъж за него архиепископът. Интересен случай бил свързан с един руски емигрант – доцент в един от руските университети. В тежките години на емиграция той не можел да напише магистърска дисертация, а следователно – и да получи място в университета. По време на изповед, този човек споделил своята мъка с архипастира. На въпроса: „Ще стана ли магистър?”, светителят отговорил: „Не тъгувай, още четири години и ще станеш”. Думите на архиепископ Серафим съвсем точно се сбъднали, и след четири години, след защита на дисертацията същият емигрант бил назначен за професор в един от университетите. Една духовна дъщеря си спомнила как, отивайки при архипастира на изповед, си помислила: „Владиката сигурно обича руските духовни чеда повече от българите”. Тези помисли нямали и най-малкото основание и били очевидно изкушение. Разбира се, че за тази мисъл тя не се решила да му каже, но старецът, усмихвайки се, ласкаво казал: „Ах, ти, радост моя! Аз много, много обичам българските девойчета!” А след това лекичко почукал девойката по главата, като че ли да прогони глупавите ѝ мисли. Една жена от енорията на Руската църква „Св. Николай” разказва следната история: тя току що се била омъжила за невярващ мъж и искала да го запознае с владиката, за да го приобщи към вярата. В неделя те отишли заедно в храма. Младежът застанал до входа на храма под предлог, че му е задушно. След службата архипастирът тръгнал към изхода. На младия човек не му харесало, че всички вземат благословия от архиерея. Той с раздразнение си помислил: „Владиката е обикновен човек. Защо толкова му се кланят?!” А архиереят , като се изравнил с него, разбутал тълпата, прегърнал го, леко го потупал по главата и тихо му казал: „Наистина аз съм обикновен човек. А ти обичай повече жена си и повече ѝ вярвай!” Това направило на младежа много силно впечатление, и той оттогава променил своето отношение не само към владиката, но и към вярата.

Духовните чеда на архиепископ Серафим си спомнят, че често по време на изповед той им напомнял забравени грехове, а също така отговарял на мислените въпроси на изповядващите се. „Това е случайно – усмихвайки се, говорел архипастирът в отговор на недоумението на духовните си чеда. А когато владиката научавал, че някой се опитва да записва подобни случаи, той строго им забранявал. И все пак, до нас са стигнали доста свидетелства за проявените от него духовни дарби. Много такива случаи са описали в своите спомени духовните чеда на архиепископа – епископ Партений (Стаматов) и архимандрит Александър (Петранов). Енориашите забелязвали и силата на молитвите на архиепископ Серафим. Архимандрит Пантелеймон си спомня, че всички, които идвали при владиката с мъката си, си отивали успокоени и окрилени. Според свидетелствата на архимандрит Пантелеймон, молитвата на архиепископ Серафим понякога връщала към живот дори и безнадеждно болни.

С духовните чеда архипастирът си кореспондирал. Понякога поради заетост той се ограничавал до определен брой писма на месец, но на всички успявал да отговори. Случвало се, в писмата си той да напомни на своите адресати за забравени от тях грехове или помисли. Епископ Партений, например, си спомнил, че веднъж възникнал у него помисъл против митрополит Филарет (Дроздов). За своя помисъл епископът веднага забравил, но скоро получил писмо от архиепископ Серафим. Между другото там се казвало: „Никога не осъждай митрополит Филарет. За това нещо Господ може строго да те накаже, защото Филарет е голям Божий угодник и свят отец”. Да припомним, че митрополит Филарет още не е бил причислен към лика на светците и за негова канонизация през годините на разорение на Руската църква даже не можело и да се мечтае.

Самият архиепископ Серафим чувствал близостта си до Бога, Неговото присъствие. „Когато умрем, тогава ще разберем колко близки са ни били Спасителят, Божията Майка и всички светци, как са снизхождали към нашите немощи и как са изпълнявали нашите молитви” – казвал архипастирът. А ето и любимата фраза на йерарха: „Господ е близо. Ако Го извикаш, Той веднага ще откликне”. Често пъти владиката съвсем искрено, може да се каже – по детски, записвал своите молби и молитви към Бога, Божията Майка и светиите, чувствайки тяхната близост. Към йерарха за молитвена подкрепа се обръщал и Екзархът на Българската църква – митрополит Стефан, въпреки че отношенията между тях невинаги са били гладки. Важно е и това, че през 1948 г., след неговото уволнение на покой и фактически под домашен арест, Софийският митрополит Стефан намирал утешение в кореспонденцията с архиепископ Серафим.

Не e удивително, че архиепископ Серафим се ползвал с любовта на своето паство. Общуването с него изпълвало човека с топло чувство. Духовният син на архиепископа, Иван Всеволодович Шпилер, си спомня: „Веднъж опознавайки Владиката, макар и за много кратко да е бил около него, който и да е човек веднага се доближаваше до постигането на това, което през целия си живот с упорити търсения може би и никога не би научил. Дори единствено от това, че Владиката е в близост, на човек му ставаше толкова добре, независимо от състоянието, в което е дошъл при него. Това изпитваха всички и всякога… Аз съм напълно убеден, че това е съвършено същото състояние по свойство и род, както е било при Мотовилов с преподобния Серафим Саровски. Свидетелствам и се осмелявам да твърдя, че от владиката Серафим обилно струеше Божията благодат, най-силен и постоянен носител на която бе той – това е извън всякакво съмнение. Усещането от присъствието на владиката в дома се запазваше за дълго след неговото посещение”.

Голяма любов към архиепископа изпитвали софийските студенти, които не само посещавали неговите служби, но и ходели при него вкъщи на изповед. Едно от качествата на архипастира, по свидетелството на познаващите го хора, било това, че с всички – и с официалните лица, и с духовните чеда – той разговарял еднакво. Архиепископ Серафим обичал да посещава руската гимназия. Той присъствал на занятията, а след края всички деца се събирали в храма, където владиката произнасял пред тях гореща проповед.

От 1920 до 1945 година архиепископ Серафим бил на подчинение на Руската православна за гранична църква (РПЦЗ). При това светителят бил далече от крайностите и се стараел да удържа Задграничния синод от радикални действия. Така през 1926 г., когато Архиерейският синод на РПЦЗ се опитал да приеме решение за замяна на катехизиса на светителя Филарет Московски с катехизиса на митрополит Антоний (Храповицки), тогава архиепископ Теофан (Бистров) и епископ Серафим (Соболев) решително се противопоставили и заявили, че Св. Синод не може да поема върху себе си такива пълномощия без разрешение на Руската църква. През същата година, когато Архиерейският синод на РПЦЗ започнал да предприема стъпки в полза на признаването на автокефалията на Полската църква, двамата архипастири – архиепископ Теофан и епископ Серафим – протестирали и заявили, че без волята на московската църковна власт Архиерейският синод няма право да решава такива въпроси.

Както и болшинството задгранични архиереи, архиепископ Серафим възприел отрицателно „Декларацията на митрополит Сергий (Страгородски). Но несъгласието с митрополит Сергий не довеждало светителя до крайности. Така през 1935-1936 г. архиепископ Серафим изпратил в Русия няколко екземпляра от своята книга „Новото учение за София – Премъдрост Божия”, при това ги изпратил именно на митрополит Сергий”.

През 1920-1940 г. архиепископ Серафим се обявил срещу неправославните възгледи, проникнали в православното богословие – учението на митрополит Антоний (Храповицки) за изкуплението и учението на протойерей Сергий Булгаков за София – Премъдрост Божия. Базирайки се на авторитетите на светите Отци, архиепископ Серафим просто и по същество показал, че тези учения противоречат на Преданието на Църквата. Учението на митрополит Антоний било подложено на критика в книгата на архиепископ Серафим „Изопачаване на православната истина в руската богословска мисъл”. Учението на протойерей С. Булгаков архиепископ Серафим подложил на критика в своите съчинения: „Новото учение за София – Премъдрост Божия”, „Защита на Софианската ерес от протойерей Сергий Булгаков пред Архиерейския Събор на Руската Задгранична Църква” и „Протойерей Сергий Булгаков като тълкувател на Свещеното Писание”. На 1 януари 1938 г. за съчинението „Новото учение за София -Премъдрост Божия” той бил удостоен с научната степен „магистър” по богословие. На 4 януари 1938 г. решението било утвърдено от Св. Синод, след което архиепископ Серафим бил включен в състава на Научния комитет при Архиерейския синод на Руската задгранична църква.

Архиепископ Серафим се борел също и с възникналите в България ереси – дъновизъм и добросамарянство.

Йерархът отделил внимание на въпроса за държавното устройство на Русия. На този въпрос светителят посветил книгите „Руската идеология” („Русская идеология”) и „За истинното монархическо миросъзерцание” („Об истинном монархическом миросозерцании”). Като основа за благополучие на държавата архиепископ Серафим считал симфонията на властите – църковна и царска. Тази идея била формулирана от император Юстиниан в VІ век и се състояла в органичното взаимодействие на двата Божии дара – свещенството и царството. Църквата, съгласно учението на император Юстиниан, трябва да се грижи за духовното състояние на империята, докато в същото време държавата трябва да се грижи за Църквата. Архиепископ Серафим считал, че унищожаването на тази симфония е довело Русия до катастрофата през 1917 г. Архипастирът бил убеден, че в Русия е необходимо да се възстанови монархическото управление. При това архипастирът бил против абсолютизма и подчинението на Църквата на държавата.

През годините на Втората световна война България била съюзник на Германия. През тези години някои руски свещенослужители са били за победата на Германия и даже се молели за това. Обаче архиепископ Серафим никога не е служил молебен за победа на Германия, а освен това категорично отказвал да благославя руските емигранти за борба против Русия, казвайки, че да воюваш срещу родината си – това е грях.

През 1943 г. архиепископ Серафим отказал да участва във Виенското съвещание на архиереите на Руската задгранична църква, което обявило непризнаване на патриарх Сергий (Страгородски).

През септември 1944 г. в България влезли съветските войски. На власт в страната дошла комунистическата партия. Започнали арести както на бивши участници в белогвардейските формирования, така и на съвършено непричастни към политиката руски емигранти. В такива случаи към архипастира често се обръщали за молитвена помощ. Духовна дъщеря на архиепископ Серафим му разказала за ареста на един от членовете на епархийския съвет. Жената на арестувания със сълзи на очи помолила светителя да се помоли за него. След молитва към Богородица (в кабинета на архиепископа винаги имало две особено почитани от него икони на Божията Майка – Боголюбската и Курско-Коренната), архиепископ Серафим се обърнал към жената и уверено ѝ казал, че нищо лошо няма да се случи на мъжа ѝ. След два дена станало известно, че на генерала, който водел делото и бил много суров човек, в Русия скоропостижно починал синът му. Вместо излетелия за Москва генерал, делото поел друг следовател, по-мек, който постановил оправдателна присъда за члена на епархийския съвет. В София добре знаели и за други случаи на молитвена помощ на архиепископа за арестувани.

През средата на февруари 1945 г. архиепископ Серафим чрез Софийския митрополит Стефан, който заминавал за Москва, изпратил своето приветствие до Поместния събор, свикан за избиране на нов патриарх на мястото на починалия патриарх Сергий. Тогава архиепископ Серафим изпратил своите книги до патриаршеския местоблюстител митрополит Алексий (Симански), бъдещия патриарх. На 2 март 1945 г. архиепископ Серафим изпратил писмо до патриарх Алексий І, в което го поздравил с избирането му. На 15 април 1945 г. архиепископ Серафим написал на патриарх Алексий още едно писмо, в което кратко изложил своята биография и молел да го приеме под юрисдикцията на Московската патриаршия. На 30 октомври 1945 г. архиепископ Серафим и 7 руски енории в България били приети под юрисдикцията на Московската патриаршия. Управлението на тези енории било поверено на архиепископ Серафим под прякото подчинение на Московския и на цяла Русия Патриарх.
През пролетта на 1946 г. руската община си върнала храма „Св. Николай” на бул. „Цар Освободител”, който още не бил напълно възстановен след бомбардировките. На Лазарова събота храмът бил осветен, а на Цветница в него се провело първото след възстановяването архиерейско богослужение.

През май 1946 г. в София пристигнала делегация на Руската църква начело с Московския и на цяла Русия патриарх Алексий. Светейшият патриарх извършил богослужение в храма „Св. Николай”. В своята проповед архиепископ Серафим казал: „Двадесет и пет години ние бяхме отделени от нашата майка – Руската църква. Но това разделение беше само външно явление, защото в нашите сърца имаше пълно единение с вас, с всички братя от нашата родина, с тези, които признават Патриаршеската църква в Русия”. Тези думи обясняват стремежа на архиепископ Серафим към единство с Църквата в Отечеството. Архиепископът видял, че различия в догмите няма, че Църквата е чиста от ереси. И следователно, архипастирът не намирал причини за това да бъде извън единството с нея. Затова преминаването към Московската патриаршия било за него естествено и напълно логично. Но излизайки от Руската задгранична църква, архиепископ Серафим винаги се въздържал от това да я осъжда.

През 1948 г. той участвал във Всеправославното съвещание в Москва. Архипастирът прочел три доклада – за англиканската йерархия, за икуменическото движение и за новия календарен стил. Той  не отричал богословския диалог и обмислено подхождал към проблема на взаимоотношенията с инославните. Като настоявал на това, че диалогът трябва да бъде сериозен и премерен. Позицията на архипастира намерила отражение в неговия доклад „За англиканската йерархия”(Об англиканской иерархии”). Архипастирът допускал даже сътрудничество с инославните християни. Например, в борбата с комунистическото безбожие. Едновременно с това светителят отричал възможността за компромиси по догматическите въпроси и настоявал, че участието в икуменическото движение за Православната църква е невъзможно. Архипастирът се изказал също против преминаването на Руската църква към новия календарен стил.

През последните години от живота си архиепископ Серафим активно участвал в борбата против новите тенденции в Българската православна църква. В България те засягали както ограничаването на архиерейската власт в полза на бялото духовенство, така и провеждането на реформи, които се състояли в съкращаване на богослуженията, втори брак за духовенството и т.н. През 1949 г. в печатния орган на Св. Синод на Българската църква „Църковен вестник” се появила статия на архиепископ Серафим против икуменизма, второбрачието на духовенството и принизяване ролята на Св. Синод в църковното управление за сметка на назначаване на бяло духовенство. Йерарсите на Българската църква впоследствие отбелязвали, че изказването на архиепископ Серафим в българския печат помогнало да се прекрати разгорелият се в Българската църква смут.

Въпреки държавната забрана за църковна благотворителност, архиепископ Серафим успял да въведе такава чрез православното сестринство. С негова помощ се създавали бригади за благоустройство на гробищата, организирали се поклонничества (понякога масови) и даже се провеждали беседи на духовни теми.

Още една задача на архипастира била създаването в България на манастир. За разрешението за откриване на женска обител той се домогвал не една година и неговата мечта се осъществила само няколко месеца преди смъртта му. Българското ръководство откликнало на уважавания йерарх. За откриването на руския манастир ходатайствала и Българската църква. Един от най-влиятелните нейни архиереи – Врачанският митрополит Паисий (Анков) посочвал, че в Българската църква се наблюдава упадък на общежитийното монашество. Йерархът считал, че манастирът „Покров Богородичен” ще донесе голяма полза, тъй като ще съживи монашеския живот в страната. Първоначално архиепископ Серафим планирал да построи близо до руския храм „Св. Николай” здание за монашеската община. В плановете на йерарха било и построяването на завод за свещи за издръжка на новата обител, тъй като сестрите не биха могли да издържат манастира само със своето ръкоделие. Инициативата на архиепископ Серафим била подкрепена от патриарх Алексий І. За нуждите на строителството Светейшият патриарх изпратил 600 хиляди лева, което се равнявало на около 11 хиляди рубли. Предстоятелят на Руската църква изпратил като дар на обителта Козелщанската икона на Божията Майка, която станала една от светините на манастира.

Проблеми се появили с помещението за обителта. Властите не разрешили да се открие манастир в центъра на града, а ръководството на Българската църква, позволило вместо завод да се открие само работилница за свещи с условието те да се продават само в руските храмове. Но архиепископ Серафим намерил изход. Той решил новата обител да се снабдява с хляб от Кокалянския манастир, а производството на свещи, макар и малко, да помага на сестрите да не бедстват. Освен това манастирът започнал да получава големи помощи.

Узнавайки, че архиерей на Руската православна църква иска да открие манастир, макар и в България, това възмутило съветското ръководство. Активно започнал да пречи на това дело председателят на Съвета по делата на РПЦ – Г. Карпов. Но работата по създаването на манастира не се прекратила. През декември 1949 г. департаментът на изповеданията предал на новата монашеска обител апартамент с пет големи стаи на ул. „Шести септември”. В края на декември на монахините било разрешено да се заселят в помещението. Архиепископ Серафим планирал да постриже в монашество три девойки, а след това да увеличи техния брой. Желаещите да постъпят в манастира още от самото начало не били малко. Наложило се йерархът даже да удържа този наплив, тъй като обителта в този момент можела да приеме не повече от седем сестри.

Архипастирът старателно следял как върви оборудването на манастира, считайки го за свое дете. „Аз вярвам – писал архиепископът на патриарх Алексий, – че Божията Майка няма да изостави нашата женска обител. Аз я поверих на Покрова на Божията Майка. А Вас, Светейший Владико, покорно моля да благословите да се нарича откриващата се женска обител „Покров Богородичен”.

Архипастирът се намирал вече близо до смъртта. Но даже прикован към леглото, той продължавал да работи за оборудването на обителта. Говорейки с монахините за манастира, той точно описвал помещенията, в които никога не е бил. А когато сестрите питали откъде знае всичко това, архипастирът се усмихвал и отговарял: „Ама наистина ли?” Едно от духовните чеда на архиепископа – архимандрит Александър (Петранов) си спомня, че малко преди смъртта си архиепископ Серафим го посъветвал да му пише писма и след това, като на жив.

„Когато ви стане тежко – казвал архиепископът, – напишете ми писмо … и го оставете на моя гроб. Ако аз получа милост от Господ, ще ви утеша и ще ви помогна”. По свидетелството на архимандрит Александър, архипастирът предварително предсказал своето скорошно отшествие.

На 26 февруари 1950 г., Неделя Православна , в 15 ч. архиепископ Серафим (Соболев) завършил своя земен път в квартирата си на ул. „Велико Търново”. На следващия ден тялото му било пренесено в храма „Св. Николай Мирликийски”. До късна нощ жителите на София се прощавали с обичания от българи и руснаци архиерей.

Опелото се състояло на 1 март. Богослужението оглавил зам.- председателят на Св. Синод на БПЦ, Врачанският митрополит Паисий, в съслужение с петима архиереи (още двама архиереи се молели в св. олтар), седем архимандрити, един игумен, трима йеромонаси, двама протойереи, двама йереи, а също така трима дякони. След завършването на опелото била прочетена съболезнователна телеграма от Московския и на цяла Русия патриарх Алексий І. В същия ден, съгласно решението на Св. Синод на Българската църква, архиепископ Серафим бил погребан в криптата на храма „Св. Николай”, където и до сега се покоят светите му мощи.

Почитанието към архиепископ Серафим започнало почти веднага след неговата кончина. В гробницата на архипастира започнали да прииждат страдащи, които намирали изцеление и утешение след молитви пред неговия гроб. Архимандрит Александър пише, че архиепископ Серафим му се явил насън скоро след смъртта си и му казал: „Въпреки че съм умрял, за вас винаги ще бъда жив”.

И наистина, още от първите дни на своето преставяне в Господа светителят от мястото на своя вечен покой започнал да утешава чрез небесна подкрепа тези, които просели помощта му. През август 1950 г. настоятелката на манастира „Покров Богородичен”, монахиня Серафима (Ливен), написала на светейшия патриарх Алексий, че във всички скърби сестрите от обителта получават невидима помощ от светителя. Енориашите на храм „Св. Николай” започнали да му пишат в криптата просителни писма, които пускали в специални отвори около надгробието. Броят на почитащите архиепископ Серафим с всяка година продължавал да расте. Веднага започнали да се записват и станалите чудеса по молитвите на светителя, като голяма част от тях са публикувани. И досега не пресъхва обилният извор на благодатна помощ, подавана от Бога по молитвите на този Негов угодник.

Месец февруари, ден 26-и – светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски Чудотворец

Тропар, глас 4.
Винаги разпалван от божествена ревност, показал си се като стълб на Православието, възсиял в град София, и с твоето благочестие мнозина си привел към Христос, добри пастирю: светителю отче Серафиме, моли Христос Бог да се спасят нашите души.

Кондак, глас 4.
Издигайки се на висотата на смиреномъдрието, показал си се като учител на благочестието, поборниче за Православието и застъпниче за нуждаещите се, похвалà за монасите и изрядни пастирю, затова с любов ти зовем: радвай се, Серафиме, Софийски чудотворче!

Величание на светител Серафим Богучарски
Величаем те, светителю, отче наш Серафиме, и почитаме твоята свята памет, защото ти се молиш за нас на Христос, нашия Бог.

Източник: mitropolia-sofia.org