„И прости нам дълговете ни”

11 Неделя след Петдесетница

Един човек дължи на царя крупна сума – десет хиляди таланта. Но когато царят поисква да получи от него дължимото, се оказва, че човекът няма с какво да заплати, и царят му опрощава дълга. Съзнавайки тежестта на своето финансово положение, същият този човек решава да потърси парите от своите длъжници. Срещайки другаря, който му дължи сто динария, той започва да го души, като изисква връщането на дълга (вж. Мат. 18:23-35).

Тази притча, която нееднократно сме слушали и чели, ни учи на няколко неща. Първото е, че всички ние сме длъжници пред Бога, и че дългът на всеки от нас е твърде голям. И ние не изплащаме този дълг единствено защото Господ никога не се стреми, за разлика от царя от притчата, да разчисти сметката си с нас. Ако Той би решил да изиска от нас дълга, ако Той би пресмятал колко от дадените ни от Него таланти сме употребили в работа, а колко сме пропилели напразно, то, разбира се, ние не бихме имали никакво оправдание за нашата неготовност да изпълняваме Божието дело, за нежеланието да следваме Евангелието, за неспособността да приложим получените таланти, за нашата бездейност и леност.

Второ, Господнята притча разкрива, че нерядко виждаме в лицето на Бога наш длъжник. Забравяйки, че всеки от нас е получил от Господа множество големи и богати дарове, и приемайки тези дарове като заслужени, ние винаги очакваме от Бога нещо още по-голямо, и ако не получим желаното, в нас се появява обида или раздразнение. Смятаме, че освен онези десет хиляди таланта, които Той вече ни е дал, ние трябва да получим от Него още еди-колко си таланта, и като не ги получаваме, се чувстваме обидени и онеправдани. Та нали проблемът се състои не в това, че ни е дадено малко, а в това, че дареното ни богатство ние не пускаме в оборот, закопаваме го в земята, и поради тази причина то не само не ни носи печалба, а не ни достига дори за да платим дълговете си.

Трето, притчата, която чухме днес, говори за нашето отношение към ближните. Господ ни дава твърде много, ние пък даваме на ближните твърде малко. Господ щедро споделя с нас Своята благодат и Своите дарове, докато ние жалим за хората парите, вещите, времето, вниманието си, страхуваме се да употребим дадените ни таланти, забравяйки, че ако не бъдат пуснати в оборот, те ще изгубят цената си, както парите, иззети от реално обращение, се превръщат в безполезни хартийки. Бог ни е надарил с таланти не за да държим тяхното богатство при себе си, а за да ги споделяме с ближните.

Бог ни прощава дълговете, но и ние трябва да прощаваме на своите длъжници. В молитвата „Отче наш” ежедневно повтаряме: „… и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си…”. Но за да имаме правото да се обръщаме с тази молба към Бога, е нужно да забравяме за дълговете на другите хора към нас и да помним само за своя дълг пред другите. Бог ще прости всички наши дългове, на Него ще Му стигне щедрост, милост и любов, за да прости всеки наш грях, но при условие, че ние също ще прощаваме на хората. В живота всичко е взаимосвързано, и затова, ако очакваме от Бога прошка и милост, е необходимо и самите ние да умеем да проявяваме милост към нашите ближни и далечни.

Да поставим себе си пред съда на тази притча. И ако има някого, на когото не сме могли да простим, то нека му простим. Ако някой ни е задължен, нека му простим дълга, за да бъдат Божията милост и благодат винаги с нас. Амин.

3 септември 2000 г.

(Из сборника с проповеди „Човешкият лик на Бога”) |www.azbyka.ru

Превод: Радостина Ангелова