Литургичното възраждане в Православната Църква днес
Днес Православната църква е изправена пред сложния въпрос за литургическото възраждане, което трябва да се проведе по такъв начин, че богослужебният живот да се промени и съобрази с нуждите на епохата, но същевременно да не застраши неговите основни истини и постулати. Заплахата за самата същност на църковния живот – опасност, която митрополит Йоан Зизиулас нарича опасност от осветскостяване, застрашава Църквата, но тя не трябва да бяга от тази опасност, нито да затваря очи пред нея.Напротив, тя трябва да отговори на това предизвивкателство, по свойствен за нея начин, да запази своята идентичност без да се затваря в гето, с нов език, като живее и придава своето догматическо богатство. Колко трудно всъщност е това ще разбере всеки, който поне за малко се задълбочи в проблематиката на литургическото възраждане.
Когато се започне от факта, че литургичният живот на православните християни не е задоволителен, т.е., когато се констатира, че наистина съществуват литургически проблеми, трябва да се установи кои лица са отговорни и длъжни да ги решат. На първо място това е църковната йерархия. По какъв начин обаче йерархията трябва да реагира на този проблем? Съответно, кой представлява компетентния църковен авторитет за провеждането на тези реформи? От една страна, се говори за необходимостта от най-широко институционално, всеправославно съборно или поне за поместно съборно регулиране на споменатите промени в богослужебния живот, но се прави твърде малко за осъществяването на тази инициатива. От друга страна се появяват местни опити за литургично възраждане, т.е. за промяна на епархийско (понякога и на енорийско или манастирско) равнище. Тези усилия дават плодове, вярващият народ е в голяма степен благодарен за възможността от активно участие в богослуженията, така че те просто вече не могат да бъдат игнорирани и изискват общо разглеждане. Този въпрос трябва да се постави в по-широк контекст и да се реши по съответния начин.
Литургичните форми, структури и образци, литургичните обичаи и духовност, които човекът приема, когато се ражда и с които след това се сраства, стават неразделна част от неговия опит и формират духовния му образ. Това предизвиква появата на определени психологически препятствия в установяването на необходимата критична дистанция по отношение на тях. Именно заради това, някои християни реагират много бурно дори при самото споменаване за възможни литургични реформи. Напълно реалистично Каливас отбелязва, че само споменаването на литургичните проблеми и нововъдения са достатъчни, за да предизвикат неприятно чувство сред някои хора и дълбоко недоволство сред други. Това е предизвикано единствено от отрицателния опит, който са имали като последица някои от литургичните реформи, извършени в православния свят. На първо място тук се има предвид появата на старообредците, след реформата на патриарх Никон и за появата на старокалендарците в Гърция след въвеждането на новия календар. От друга страна, нито личните психологически препятствия, нито лошия опит от миналото (въпросът е колко правилни са били самите методи за извършването на тези литургични реформи, а не те като такива), не са достатъчна причина, която може да представи литургическото възраждане днес като ненужно. Почитта, която храним към някой свещен литургичен текст не би трябвало да ни отдалечи от обективното изследване на неговите вътрешни ограничения и външни недостатъци.
Литургическо възраждане е нужно и заради това, тъй като не може да се дойде до общо възраждане на църковния живот, до активно и пълноценно присъствие на Църквата в обществото, до нейното по-съществено влияние, ако то не се предхожда от възраждане на богослужебния живот. Защо? Затова, защото това, което Църквата може и трябва да даде на света във времето, което е пред нас, е именно в богослужението на Църквата, в нейната Литургия. Този принос се вижда в религиозен, научен и културен план. Именно поради това, мисълта на митрополит Йоан Зизиулас има по-скоро програмно значение:
Православната църква трябва все повече и повече да черпи от своя литургичен живот, на практика от Евхаристията… Трябва все повече да внесем Литургията в дискусията за обсъждането на новите проблеми на културата. Литургичният обред не е само ритуал. Той е богословие и има дълбок екзистенциален смисъл. По-нататък Литургията може да се изтълкува с екзистенциални термини. С други думи, нужна ни е литургична догматика или догматика, разбрана и изразена литургийно. Нека това да бъде нашия особен принос за света в ХХІ век.
Когато пристъпваме към въпроса за евентуалното литургическо обновление, на първо място трябва да се освободим от големите, действително разпространени, предразсъдъци, според които богослужебната ситуация в православните среди е идеална, богословски съвършена, чиста и изрядна. На второ място е необходимо да се отхвърли специфичната самозатвореност на една част от нас, православните, и мисленето, че православието няма на какво да се научи от другите. Пътят към истинското литургическо възраждане е нуждата от диалог, в който не само даваш, но и приемаш, в който научаваш и се обогатяваш, в който учиш, но и се научаваш.
След това идва въпросътза мотивите, които съпътстват литургическото възраждане. Това е ключово не само за нашето изследване, но и за самия живот на Църквата. Мотивите, които ръководят литургическото възраждане едновременно са и богословски, и пастирски. От една страна се появява желание за коригиране на неправилната литургична практика и за съгласуването й със свещените истини на християнското догматическо (= жизнено, спасително) учение. Това желание е основано именно върху пастирската грижа, която се стреми да направи литургичните догмати живи и достъпни за вярващите. Църквата се занимава винаги и предимно с живи хора, а не с консервиране и запазване на правилници и паметници. Пастирските мотиви не бива да служат за прикритие на антропоцентричния и секуларизиран възглед за съвременния свят и човешката роля в него или на небогословското овладяване на изкуството за ръководство на душите и пастирското служение, сведено до гола техника. Пастирският интерес за отношението на миряните към богослужението отново почива на увереността и на основния пастирски критерий, както го нарича о. Робърт Тавт, че богослужението на Църквата е създадено за целия народ, а не само за някои категории в рамките на народа, и затова е необходимо всички да имат възможността за активно участие в богослуженията.
След мотивите преминаваме към въпроса за методите на провеждането на литургическата реформа. Известно е, че това представлява голяма отговорност и трудна задача. Процесът на литургическото възраждане би трябвало да бъде постепенен и би трябвало да премине през различни фази. Той би трябвало да започне от цялостното запознаване с днешното състояние, т.е. с богослужебния живот на Православните църкви такъв, какъвто той съществува днес. Това предполага запознаване с начина на извършване на обредите (рубрицистика), тяхното историческо развитие и богослужебен смисъл и значение. Едва след това може да последва евентуалната намеса в структурата на богослужението. Реформа могат да проведат само онези, които познават добре православното литургично-богословско предание и които са способни да различават същественото от несъщественото. Във всяко литургично движение богослужебният живот на първата Църква е поставен като пример-образец, като модел за активно участие на вярващите в публичното богослужение, но нито едно истинско възраждане не може да пренебрегне годините, които лежат между това време и времето, в което живеем. То винаги трябва да се опита да разбере ценността на този период, в който се развива и да го доведе до хармонична връзка с отново откритите ценности на древния модел. Познаването на фактите не е достатъчно. Необходима е вкорененост в молитвения живот на Църквата, молитвеност, литургичен дух, литургичен етос. Тук научното и молитвеното се преплитат. Критичният подход към формите и текстовете трябва да бъде проправен от молитвата. Необходима е своебразна молитвена критика. Нужно е да се отворим към Бога епиклектично, за да се дойде по истински начин до възраждане.
Изследването на историческото наследство е от съдбоносно значение за правилното реформиране на Литургията и възраждането на литургичния живот. Затова Робърт Тавт пише: “Всички Литургии са били предмет на промени и реформи. Реформирането не означава връщане към някаква минала употреба. Миналото ни дава възможност да придобием нужното знание за това, каква роля е имала определена част от Литургията и как се е стигнало до днешното състояние. Казано накратко: при реформирането, миналото ни помага да разберем онова, което реформираме.”
Познаването на миналото трябва да ни предложи нормативни принципи, които ще ни помогнат да разпознаем и да отстраним миналите и второстепенни наноси в нашето богослужение, а не да пренасяме готови решения.
Централният нерв на цялото литургическо възраждане е въпросът за активното участие на вярващия Божий народ в богослужебния живот на Църквата. Мисля, че не е за пренебрегване да се напомни, че в Църквата, (в широк смисъл на думата), всички са лаици (миряни), защото всички са членове на Божия народ. От друга страна, като технически термин, това понятие означава особено служение в литургичното дело на Църквата и тук го използваме по този начин.
Мястото и ролята на миряните (лаиците)* в богослужебния живот на Православната църква са въпроси, които до неотдавна не са били специално разглеждани. В интерес на истината, ситуацията в православния Изток никога не е била толкова тежка както в римокатолическия Запад, макар че едновременно с това трябва да се признае, че тя не е била много добра. Клерикалното разделение на Църквата на свещеници, като посветени носители на специална благодат, и на миряни (лаици), като пасивен второстепенен елемент в богослуженията на Църквата, който е изключително пасивен получател на последиците от богослужението, са засегнали достатъчно и православните среди.
Поради това, Православната църква трябва да изследва начините за актуално участие на миряните в богослуженията. Това се основава върху споменатата вече православна пневматологично-христологична еклисиология на колективното Тяло Христово, както и върху учението на Свещеното Писание и Свещеното Предание за общата свещеническа харизма на всички кръстени. Към този въпрос се прибавя и проблемът за ролята на жените в живота на Православната църква. В богослужението на Църквата участва целият Божий народ, но по различен начин, чрез различни служения. Поради това, трябва отново да се разгледа мястото и ролята на всички църковни служения, и особено служението на дяконисите.
В богословския анализ на мястото на миряните, римокатолическите богослови не са посвещавали достатъчно внимание на въпроса за събранието, синаксис, като израз на същностния начин на участие на вярващите в богослужението на Църквата. Това е принос, който православните трябва да предложат на литургичното движение в Римокатолическата църква. Освен това, есхатологичният характер на Евхаристията се отразява в събранието на целия народ на едно място около Месия, което литургично се изразява чрез събирането на целия народ на едната общност около литурга – епископа. Така синаксисът (събранието) става есхалотологично действие, а вярващите стават лаос (народ), който е събран от света, за да реализира в общността на Църквата есхатологичното единство и спасението на света в Христос. Това изчезва с увеличаването на литургиите, на които не присъства целият народ или на които миряните присъстват символично.
Колективната личност на Христос, т. е. Църквата, се преживява в Евхаристията и извършва Евхаристията. Заради това е необходимо всички членове на Църквата, всички “удове” на Тялото Христово, да присъстват актуално и лично в служението на Евхаристията. Именно в това е и основната грешка в концепцията на частната меса. Убеждението, че за Евхаристията е достатъчна служебната идентичност (свещеникът), извън актуалното лично присъствие на цялата общност, като неин представител, е чист еклисиологически юридизъм, встрани от автентичната християнска еклисиология.
Активното участие на миряните в богослужението става възможно и с помощта на употребата на говоримия език в богослужението, чрез четенето на глас на определени евхаристийни молитви, и чрез църковно пеене, в което може да участва целият народ, по възможно най-добрия начин.
Въпросът за активното участие на всички църковни служби в живота е свързано с разбирането на самия този живот. От това как и по какъв начин някой разбира природата и същността на Литургията на Църквата зависи и неговото преживяване на нуждата от активно участие на вярващите.
Василиадис подчертава, че от средновизантийския период и по-късно “действеното участие в божествената Литургия вече не означава участие в литиите, пеенето, слушането и разбирането на проповедите, дори не е в причастяването. Централна точка на целия литургичен живот става индивидуалното превъзнасяне на вярващите, тяхното преминаване по пътя на вярата от историята в теорията, от видимите символи и действия към трансцендентната реалност, която те описват. По този начин, Евхаристията, Литургията, Църквата, народното дело постепенно е изгубило своето основно еклисиологично измерение, а с това и силата на своята есхатологична – евхаристийно-литургична духовност и нейното мисионерско значение и сила както за голяма част от народа, така и за олтарното свещенство на Църквата, включително и за по-голяма част от богословите.”
Историята на тези промени е много сложна. Съвременното богословие, както на Изток, така и на Запад, е установило тази ситуация и се е опитало да посочи нейните корени и причини. Посочва се ролята на монашеството в процеса на приватизация и индивидуализация на Литургията. Това се свързва с т. нар. терапевтична духовност, която отличава известни слоеве на монашеството през време на неговото историческо развитие. По такъв начин, Литургията е престанала да бъде народно публично събитие и е започнала да става частно нещо, казва Василиадис и заключава: “Това е довело до цяла поредица от нови последици на тези промени, еднакво пагубни за духовността: тайното четене на молитвите на Литургията, включително и на анафората, отделянето на главното тяло на Църквата, на наоса от олтара, премахването на епископския трон от олтара, съкращаването на проповедта с нейното отделяне от центъра на наоса.
Приватизацията на Евхаристията и духовността, която се отделя от нея и търси свое пространство за индивидуален подвиг и нравствено усъвършенстване, което често става самоцел, всъщност е напълно пренебрегване на есхатологичното измерение на църковния живот. А когато се забрави тази есхатологична насоченост на Евхаристията, това се отразява на начина на извършването на богослужението, както и на благочестието на вярващите и на целия живот на Църквата.
Поради това, връщането към правилното разбиране на Евхаристията и на нейната символично-иконична природа и структура, която е есхатологична, е съставна част от литургическото възраждане.
С новата уредба на храмовете и със загубата на първоначалните форми на входовете е изгубен есхатологичният характер на Евхаристията като движение и напредване, като влизане в обетованата земя по пътя към Царството или като идване на Царството. Това все още е запазено на архиерейската литургия, когато на входа епископът влиза в олтара и в това се вижда динамичната природа на Евхаристията, в която няма нищо статично: “Нейният символизъм не е параболичен или алегоричен. Това е символизмът на иконата, която, както са я разбирали отците на Църквата, означава участие в онтологичното съдържание на първообраза.
Въпросът за годността на структурата на литургичните служби е твърде деликатен. Дори и когато изоставим популярните, крайно опростените и несериозни разбирания за светостта и недосегаемостта на всяка йота в литургиите на Православната църква, както и еднакво неточното разбиране, че структурата на службите е предмет на празно споразумение, ние отново сме изправени пред голям проблем. Съвсем накратко той се състои в следното: как да се отдели същественото от несъщественото, същностното от второстепенното в структурата на службите, т. е. по какъв начин да се подходи към елементите на службата и как евентуално те да се променят. Митрополит Йоан Зизиулас подчертава: “Обикновено размишляваме за последователността на извършването на богослужението като за нещо вторично и маловажно… Литургистите, които най-често са историци на Литургията, без най-малък богословски и еклисиологичен интерес, не ни запознават с богословското съдържание на обредите и не ни помагат да различим същественото от несъщественото. Така, че особено нашето свещенство, но също и миряните, или смятат, че всеки аспект от последованието на извършването на службата е еднакво важен и го пазят с религиозно внимание и ревност, или (и това е опасно) съкращават, пропускат или променят реда на службата и т. н., като разкъсват иконата на Царството, която Литургията трябва да представя.
Така, както съществува днес, богослужението на Църквата представлява своеобразно обединение на различни източници и влияния, стилове, разбирания на молитвите и начини за прослава на Бога. Богослужението не се извършва почти никъде така, както е предписано в Типика. То се съкращава, защото ритъмът на живота днес е такъв, че в повечето храмове не може да се проведе цялостно. Особен въпрос представлява проблемът за качеството на това богослужение, такова, каквото то съществува днес. Дългата служба не е eo ipso на качеството на службата. Когато става въпрос за богослужението, неговата продължителност не се съизмерва с качеството му. Концепцията за дългата служба, която заедно с това е и качествена, принадлежи на пустинническото монашество и на ранните фази от формирането на монашеските молитвени правила. Тя обаче не е нормативна за всички църковни среди и нужди.
Свидетели сме, че е започнал процес на реформиране на структурата на службата. Засега той може да се види в новите издания на Служебника, които издава св. архиерейски Синод… Да видим само обновяването на ектениите, за които пише и патриарх Павле. Според него, преразглеждането на отделни прошения на ектениите, както и на някои цели ектении, представлява съвсем законна постъпка.
Пергамският митрополит Йоан Зизиулас коментира на няколко места литургичните деформации и посочва необходимостта от тяхното поправяне. От неговите коментари е лесно да се види колко такива неточности, по-малки и по-големи, наистина съществуват и с какво внимание трябва да се работи за тяхното поправяне. Той счита за проблематични следните явления: практиката, според която епископите се обличат в олтара по време на Утренята, а не на солея сред народа; избягване на служене на Литургия в скъпи и светли одежди и в украсени църкви, и фаворизиране на мрачни храмове, в името на мистичното, и на бедни неугледни одежди, в името на скромността;проповядване след причастието, а не след Евангелието, защото с това се показва, че мисионерският или пастирският критерий преобладава над структурния и иконичния; четенето praefatio по време на изповядването на Символа на вярата, както и разделяне на частите на анафората между повече свещеници, което представлява разрушаване на структурата; споменаване на имената на вярващите на неподходящи места (по време на Сугубата ектения, на Великия вход) вместо на съответното място – на диптихите, т. е. на ходатайствената молитва; казването на Благословен Бог наш преди завършителните думи Сега, всякога и във вечни векове, когато потирът се пренася от трапезата на жертвеника; ръкополагане на дякон на Преждеосвещена литургия, защото епископът, който е литург par excellence, не трябва да служи тази служба (която, да не забравяме, е празнична Вечерня с причастие, а не Литургия в пълния смисъл на думата), нито Утреня, нито Вечерня, а да присъства на тях.
Съществува проблем и в отношението между Библията и Литургията и затова четенето на Свещеното Писание по време на богослужение трябва да се преразгледа. Библията трябва да получи истинското си място в богослужението. Старият Завет е почти напълно изчезнал от нашите служби, а Новият Завет се слуша само по време на неделните и празнични четения, което е последица от т. нар. неделно благочестие. Паралелно с обновяването на отношението на четенията от Свещеното Писание и литургичните служби стои и въпросът за литургичната проповед. Проповядването на Божието слово трябва да бъде обновено, и то преди всичко литургичната омилия, защото тя е разширено Божие слово.
Най-важният въпрос на литургичното възраждане, т. е. на активното участие на вярващия народ в богослужението, е въпросът за честото причастяване. Това желание за по-интензивен литургичен живот, новият интерес към светотайнствената практика или към евхаристийния глад (както още го наричат), желанието на вярващите да се причастяват по-често, е наречено от патриарх Павле желание за достигане на пълната радост и смисъл на празника. Намаляването на броя на причастниците е най-трагичния израз на упадъка на активното участие на вярващите, което е довело до това, че Литургията е станала, както казва Василиадис, в най-добрия случай, символична реалност за духовно съзерцание, а в най-лошия – безплодна ритуалност.
Количествената полемика около св. Причастие, която се изчерпва с въпроса колко пъти трябва да се причастяваш, посочва, че св. Причастие се преживява като отделен обект, като извор на светост, благословение и т. н., който човекът приема в съответствие със своето нравствено състояние, като награда за труда, който той е положил за изпълнение на Божиите заповеди, и като помощ по пътя за по-нататъшно нравствено усъвършенстване. По такъв начин, евхаристийният ритъм на Църквата отстъпва място на ритъма на индивидуалните нужди и разбирания. Пристъпването към св. Причастие се разбира индивидуалистично (меродавен е ритъмът на моралните възходи и падения), а самото причастие се схваща пиетистично (като свещен обект, който човекът приема в себе си и който тогава действа благотворно в него, лекува, въздига, дава сили и т. н.).
Ситуацията със св. Причастие всъщност стои по друг начин. Както казва еп. Атанасий Йевтич, причастието преди всичко е участие в Литургията. Според него то е немислимо извън Литургията. Литургия има само тогава, когато се събере народът и когато се извършва Тайнството Евхаристия от начало до край и когато ние се причастяваме в нея. Причастяването е онтологичен опит от участието в Бога, в Божия живот, в единството на църковния живот. Поради това, въпросът за причастяване на Евхаристията не е някакъв второстепенен въпрос на една или друга практика, която се пренася на наша почва, а същностен въпрос за разбирането на църковния живот.
Трябва отново да се открие общото измерение на Евхаристията. Причастието не трябва да бъде израз на частно благочестие. Във връзка с това трябва отново да се размисли за проблемите на поста, изповедта и подготовката за причастяване: “Това е необходимо, тъй като тази практика не само замъглява църковното значение на Евхаристията, но също така обезкуражава честото причастяване и по този начин прави невъзможно и забавя духовното израстване на вярващите.”
Клерикалната раздвоеност, разделянето на църковния организъм на олтарно свещенство със специална благодат, която го освобождава от задължението, което същевременно то налага на царското свещенство, и други подобни теории, трябва веднъж завинаги да бъдат изоставени в миналото. По-голямата част от формите и изразите на богослужебния живот на Православната църква не съществуват като такива във всеки детайли нито пък във всички конститутивни елементи на своя порядък от своето възникване, та до днес. Всички те са претърпели по-големи или по-малки, по-значителни или по-маловажни промени, които веднага са били насочени към усложняването на автентичните прости модели. Обобщеният поглед на този феномен не съдържа в себе си никаква ценностно-квалифицираща претенция. Усложняването не предполага покваряване, но не винаги и съществено подобряване.
Съществуват различни нива на преданието, втъкани в една богослужебна форма, от която се ползваме днес. Тяхното влизане и приемане за автентичен вид, т.е. за варианти, които са съществували във времето, когато им е предаден нов израз, имат различен произход и причини. Основната мотивация най-често е било желанието да се подобри качеството на богослужението, но тя много често се е смесвала с незнанието и грешките, с опитите богословските положения да се аргументират с богослужебния израз, със следване духа на епохата и на литургичните решения на другите църкви. С това тяхното преоценяване и обновяване в духа на Преданието, в богословски и пастирски дух, е от голямо значение.
Внимателният читател не е могъл да пропусне привидната антиномия, която се забелязва в изказванията на съвременните православни богослови. От една страна те подчертават, че заедно с промените и отклоненията в литургичното благочестие, на тълкуванията на Литургията и т. н., нейният основен дух се е запазил в структурата й. От друга страна те посочват, че сред нас, православните, съществува едно разбиране и преживяване на Евхаристията, върху което е повлиял западният пиетизъм, който е разял нашето богослужение много повече, отколкото някога сме мислили, който се стреми да отдалечи и да лиши нашата Литургия от нейния възкресен и празничен характер, и да я превърне в средство на индивидуалното благочестие и психологическото разкаяние. Това съвпадение на основаното върху Преданието и неоснованото на него, на евхаристийното в дълбокия смисъл на думата и на Литургията с напълно чужд дух, е реалност, в която ние като православни християни живеем. Православният евхаристиен етос се запазва най-дълбоко в ежедневния живот на традиционното православие, който е основан, и почива именно върху многовековния опит на Литургията. Епископ Атанасий Йевтич казва на много места, че есхатологичното чувство и живеене, опит и характер никога не са преставали да съществуват в практическото, жизненото и истинско богословие, на литургичния и аскетичен живот, в историческата съдба на православните народи.
Съществуването на здраво литургично предание, на истински евхаристиен живот дава надежда, че от този дух и чувство ще се зароди истинското литургическо възраждане.
______
*Думата лаик е производна на гръцката дума λαός (народ) и с нея се обозначава този, който принадлежи на Божия народ – Църквата. Така дори етимологически лаиците, т. е. миряните, като Божий народ са участници в Литургията, която е общо или народно дело (λαου το εργον) (Бел. прев.).
Превод: Свилен Тутеков
Отец Владимир Вукашинович е преподавател по Литургика в Богословския факултет на Сръбската Православна Църква. Текстът е част от книгата на свещеник Владимир Вукашинович “Литургиjска обнова у ХХ веку”, Београд – Нови Сад – Вршац, 2001, с. 147-163 и е с някои незначителни съкращения.
Източник: Списание Мирна, бр. 17 [поръчай]
Следвайте ни
Въпросът с литургичността в този текст се крепи на два постулата – църковният авторитет и свещеника, който извършва Литургията и отношението между традиция и модерност. Модерността обаче не е толкова съществен елемент в самото свещенодействие, нито във въпроса с Евхаристията. Модерността, в частта за участие на миряни е интересна с това, че първо, християнството не може да бъде затворено в храма, а има социална ангажираност и , второ, с факта, че някои миряни са по-подготвени, по-предани във вярата и по-надарени от Бога отколкото църковния служител, респективно търсения църковен авторитет. При това положение, с оглед религиозните резултати в България от дейността на комунистите, което е непознато за християнския свят с изключение на Русия, днес богослужението извън храма и литургията се превръща в основно предизвикателство пред Църквата и вярващия народ. Защото комунизмът не се месеше в Литургията, но следеше всяка религиозна проява и особено делата по Христа и ги наказваше.
Чингиз, прав сте по принцип в коментара си, струва ми се обаче, че не сте схванали целта на написаното . “ Делата по Христа“, както казвате, са следствие на правилен литургичен живот и постоянно общение с Христа, именно в това е и предизвикателството на автора.
Зазвате комунизмът не се месеше в Литургията, а аз бих Ви попитал, ако не се месеше, защо имаме такъв литургичен живот днеска? Нима това, което виждате в повечето храмове в БГ може да се нарече жива Литургия?
Чингиз,
А противопоставянето свещеник-мирянин, кой от тях е по-благодатен, не е тема в Православната църква. Свещеника се определя от епископа(„апостола“) за да извършва Тайнствата ОТ ИМЕТО НА ЕПИСКОПА. Той не е местния шаман или гуру, а носещия по-голяма отговорност за свойте братя и сестри. Без епископа нищо не може да прави, така че тука не е уместно да се противопоставят верните между себе си. Свещеника има същите права пред епископа, както и неговите братя и сестри в поверената му община, просто отговорността му е повече.
Странно е, че нито Тутеков, нито редакторите не знаят правилната фамилия на най-видния съвременен литургист – о. Робърт Тафт (не Тавт, защото не идва от „тавтология“).
Много може да се говори за обновата на литургията. Излишните и повтарящите се неща – особено ектениите за оглашени, каквито няма вече 16 века – трябва да се премахнат. На много места са наслоени суеверия. В Несебър хората слагат чанти и дрехи по земята преди великия ход, за да се осветят от подметките на свещеника. В Регенсбург видях как след същия вход вярващите пристъпват към солея, където румънският поп слага потира върху главите им. Някъде имената, които се поменават на този вход по 10-15 минути, струват два пъти по-скъпо от „обикновените“ имена. Трябва да има три четения на литургията – паримия, Апостол и Евангелие, каквато е католическата практика. Да се проповядва веднага след Евангелието, а не да се отлага накрая или да се предъвкват няколко банални думи. И т.н., и т.н.
До йеромонах Йоан,
Проблемът през комунизма беше, че Църквата беше изолирана от обществено служение. Така връзката на народа с Христа беше ограничена единствено до храмово посещение, което също беше следено и забранявано. В общественото служение, т.е. делата на любов към ближния, на милосърдие, на социална дейност, на състрадателност и на благотворителност също има божествено присъствие, както и в Литургията. Но акцентирайки само на храмовия живот Църквата се изолира от обществото и забравя социалната, образователната и мисионерската си дейност. Службите в храмовете са такива, каквото е качеството, нивото на грамотност и степента на вяра на свещеника, чиято личност комунизмът силно атакува за да се стигне до това положение, което описвате. Но пак повтарям, затварянето в храма води до изолация, която преди беше наложена силово, а сега става по политиката на клира на БПЦ. Затова връзката с Христос според мен следва да се осъществява и в социалния ангажимент на Църквата.
До йеромонах Йоан,
Труското робство е било продължително, защото османската власт място е издържала религиозни наблюдатели, които нищо не са правили, само са наблюдавали състоянието на религията за да може властта да бъде в течение за религиозния въпрос в империята. В християнството длъжността на религиозен наблюдател би трябвало да се заема от епископа. Личността на епископа, който е бил културна санкция в миналото е силно притисната в днешния свят и й е нужно много висок ценз и силна вяра за да запази цивилизационния престиж на сана си. Защото само със служби не може да се изчерпи религиозната дейност и да се докаже връзката с Бога, защото религиозният факт поглъща в себе си другите факти на битието. Днес има светски университети, болници, сиропиталища, публични библиотеки, всякаква информация и държавна критериалност, която влияе на хората. Къде е тук личността на епископа? Обяснимо е защо в България има наченки на Реформация в публичното мнение за Църквата.
До йеромонах Йоан,
Прекалявам с коментарите но в България има цензура да се пише свободно по религиозни въпроси. Противопоставянето между клир и вярващ народ е заложено в позицията на БПЦ, като наследство от комунизма и ценза на клира. Алтернативността в живота на човека и широкия спектър на въпросите, които той си задава маргинализират БПЦ и я превръщат в паметник на отминали исторически заслуги. Образованието – светски преподватели, обяснението на психологията – светски специалисти, обяснението на параметрите на живота – светски политолози, социолози и икономисти, разяснение на знаците на съдбата и предопрелението на човека – нумеролози, екстрасенси, гадатели и врачки, словесните изкуства – светски литератори, философи и поети. Към тази сериозна световна палитра на алтернативност на Църквата се добавя идеята, че всеки сам може да влезе във връзка с Бога, като се поставя въпроса за броя на чудесата, изцеленията и надеждите, които Бог е чул и изпълнил след служба на свещеника.
Добре е, че разбираш, че прекаляваш, но не е добре, че нищо не правиш по въпроса.
За болезнената нужда от реформиране на православното богослужение вж. добрата статия:
http://www.bogoslov.ru/text/523063.html
Много вярно е наблюдението, че според действащия Типик неделните евангелски четива не отразяват най-важните слова и събития от живота на Христос, а същевременно повтарят някои чудеса. В подредбата на неделите в българския църковен календар царува хаос.
Осмислянето на Причастието е наистина сериозен проблем.То е табу в разговорите.Наблюдението ми е, че висок процент от християните постят, но и през ум не им минава да се причастят.Просто не разбират смисъла на евхаристията, а и никой не обяснява.Става така,че постът става самоцел и лично постижение и затъмнява изцяло литургичния живот. Често се формира състезание по постене, в което и победители и изоставащи не са наясно за смисъла на дейстивята си и остават извън литургичния живот. Сведущите срещат друга пречка: За избягването на причастие допринася своебразното народно православие, чийто авторитети са „вещи“ в нещата лелки и бабички, които плашат християните с Причастието, вместо да насърчават участие в Светите тайни.Есхатологичната реалност на евхаристията е понятна само на шепа християни. Учудвящо е ,че може да се низусти цялата литургия, но не може да се осмисли и ословеси значението на Причастието.Препоръчайте ми сериозен текст за участието на миряните в литургията?
Потресающ сайт – стотици книги за Изтока пълен текст!
http://taii-liira.livejournal.com/4594.html