Литургията като благодарение към Бога
Литургията е Тайнството, което показва Църквата като евхаристийна общност. „Евхаристията е откриването на Църквата като новия век (на благодатта); тя е участието в Царството, пришествието на възкръсналия и възкресяващ Господ; тя е привеждането на Църквата в Неговото присъствие, а не повторение на Неговото идване, участието на Църквата в Неговата небесна слава“1.
Без Литургията Църквата може да има множество определения, да бъде религия, институция, система, ценност, организация, власт и т. н., но няма да бъде това, което представлява в своята пълнота: тяло Христово, на което всички вярващи са призвани да станат членове чрез Кръщението.
Литургията е Църквата „на дело, в истина и живот“ като тайната на изкуплението, нещо повече от „подражание, тя е светотайнствена реалност“2, тя е историко-есхатологична реалност (литургическа еклисиология), защото представлява откровеният момент на тайната на истината и на свободата на вечния живот. Литургията е Църквата по пътя към царството, с цялата нейна хрисотологична и пневматологична основа, с нейната светотайнствена и благодатна динамика и преобразяваща и сотириологична мисия.
Християнският живот като призив и мисия не може да се разбере без Църквата, но и Църквата като единство от членове на Христовата плът не може да се разбере без Литургията. Двете чудеса, вече отбелязахме това, Църквата и Литургията, конституират едното и уникално Тайнство, и затова те са неразделни в цялата икономия на спасението. Църквата е там, където Божият народ извършва светата Литургия, и светата Литургия се извършва там, където Божият народ е Църквата. В противен случай Църквата се разпръсва в религиозни групи, претърпява бърза идеологизация и социализация, а Литургията се изопачава в религиозен ритуал или в проекция на някакво затворено и плахо псевдо-благочестие.
Тази истина е породила литургичното богословие, богословието на Църквата, към което постоянно сме длъжни да се връщаме, за да се освободим от богословието на понятията и дефинициите, на рационализма и хладността; за да се преобразим във възлюбили свидетели на богословието на молитвата и любовта, чрез което ни се даряват благата на Бога и на Неговата Църква. Ако цялата тежест на смисъла, който Литургията носи, пада главно върху Евхаристията, тогава с право говорим за евхаристийно богословие и еклисиология. Защото Литургията е преди всичко и най-вече призив и акт на благодарение към Бога, без което Църквата би изопачила своята същност и мисия, когато всичко в Църквата започва и свършва с Евхаристията (Благодарението) и славословието към Бога, така че „определящият характер на Църквата е да бъде светотайнствен, тоест евхаристиен“3. Църквата и Евхаристията съществуват в онтологична връзка и единство, тъй като Църквата се обозначава в Евхаристията, а Евхаристията е църковното Тайнство, и, следователно, съборното Тайнство, Тайнството на Тайнствата.
Протопр. Александър Шмеман отбелязва, че за да разберем думите на св. ап. Павел „защото е преходен образът на тоя свят“ (1 Кор. 7:31) и за да ги превърнем в реалност „в този свят се нуждаем от опита от другия свят, неговата красота, дълбочина, съкровище, опита от царството Божие и Неговото Тайнство, Евхаристията. Църквата е била основана в този свят, за да извършва Евхаристия, да спасява човека, възстановявайки неговото евхаристийно битие. Евхаристията не е възможна без Църквата, тоест без… любов, истина, вяра и мисия; и всичко това се осъществява в Евхаристията и още по-просто, в това да бъде тяло Христово. Евхаристията открива Църквата като общност – като любов на Христос, като любов в Христос, като мисия, тоест, насочвайки всеки и всички към Христос“4.
Вече знаем, че с езика на Църквата, който се формира в нейното продължаващо предание, Литургията (бездната на нейната есхатологична пълнота) се съхранява в множество имена, чрез които се обозначава цяла поредица от чудни събития, възглавени в едно, което изразява безкрайното богатство, безмерните благодеяния, неизброимите дарове, безбройните съкровища на човеколюбива икономия на Бога, Който чрез Въплъщението на Сина и Петдесетницата на Своя Дух е донесъл и носи в Своето човечество. Множеството имена не води до объркване на смислите, не е израз на безсилие за схващането на единия смисъл на Литургията като Евхаристията; на това едно и общо дело на Божия народ, а е свидетелство за удивлението и възхвалата на едно толкова страховито Тайнство, каквото е жертвата на Христос като най-висша Евхаристия, единствения начин, за да може човешкият ум да вмести Невместимия и всички невместими – дивни и изключителни – неща в целия свят, за живота на света. Евхаристията въплъщава и възглавява едната и неизчерпаема благодат, великата и богата милост, неизброимите дарования и благодеяния, безбройните видения и откровения, които съпровождат неизказания кеносис на Бога, разбиран от мъдростта на смирението на човеците.
Във всеки случай си заслужава да не подминаваме множеството разнообразни наименования, които църковното Предание е съхранило, с които се обобщава единият и уникален смисъл, най-висшата цел на Литургията. Тя се нарича „евхаристия, благословение, любов, общение, тайноводство, единение, Господня и Тайна Вечеря, божествена, царствена, тайнствена, небесна, свещена, Христова трапеза, хляб Господен, преломяване на хляба, чаша на живота, спасителен жертвеник, тайна жертва, безкръвна, приношение, свято, словесно, безкръвно богослужение, безсмъртна Тайна, божествени, свети, свещени, пречисти, животворящи Тайни и т.н.“5. Цялото това разнообразие от имена, чрез които искаме да докоснем пределите на светотайнствения смисъл и да разберем измеренията на мисията на Литургията, открива своето абсолютно единство и възглавяване в това едно, което доминира в живота и за живота на Църквата: Евхаристията. Литургията на Църквата е делото на събранието на нейните верни членове за благодарение (Евхаристия) и славословие на Бога. „Това е по-скоро химн, отколкото молитва. То е свещено последование на тържествуващата радост, непрестанна Пасха, царствената Вечеря на Господа на живота и на славата; Тайнство на страдащата и тържествуваща любов, празненство на цялата божествена икономия“6.
Литургията е дело на Църквата, която продължава евхаристийното Христово дело, преплетено с Неговата кръстна жертва. Светата Литургия е божествената Евхаристия не в смисъл на съвкупност от благодарствени слова, а на жертвено дело, което Христос веднъж завинаги е извършил, принасяйки Себе Си за света. На мястото на жертвите по закона заради умилостивяването на Бога се издига веднъж завинаги извършената жертва на Христос – безкръвна, словесна, духовна жертва за изкупление на човека.
Изкуплението като изпълняване на някакъв дълг, като удовлетворяване на божествената справедливост „е груба форма на социоформизъм“. Спасението се разбира и като уподобяване на Бога и призив на Неговата вечна любов. „Идеята за справедливостта“ – настоява Н. Бердяев – „включва лъжливи елементи и те могат да доведат до изопачаване на християнството. Трудно е човек дори да схване идеята, че Бог изисква правораздаване след някаква наказателна процедура, както и че настоява да получи откуп, докато всъщност изисква една реална промяна – преобразяването на човека и неговия творчески отговор спрямо Божия призив. Идване на Христос, в Неговото богочовешко измерение, се разбира като продължаване на сътворението на света и като явяване на Новия Адам. Жертвата на Евхаристията трябва напълно да се освободи от следите на юридическото тълкувание. Става въпрос за великата жертва на Самия Бог – на човека и на целия свят – за освобождаването от мъките и болката. В дълбочина съществува една общо страдание“7. Християнството е край на религиите, на техните закони и жертви. Тук любовта и жертвата на човека към Бога безкрайно се предшества от любовта и жертвата на Бога към човека.
Делото на Христос на Тайната Вечеря с Неговите ученици, т.е. принасянето на Неговото Тяло и Кръв под формата на хляб и вино, вече е акт, който свидетелства за въплътената жертва – смъртта Му – за света. В Евхаристията, Която предшества Голгота, Христос Сам като Спасител е дал Своето Тяло и Кръв. Това означава, че Евхаристията не е просто някакво символично възпоменание, а истинско Тайнство (както и Тайната Вечеря не е някакво пророчески ритуал), защото Христос е Великият Първосвещеник на Новия Завет, Извършител на Тайнството на Неговото преломявано Тяло и проливаща се Кръв. В Неговата Собствена икономия, извор на нашето спасение, на Христос – Първосвещеника и Агнец Божи – предаването на Неговите тяло и кръв на Неговите ученици вече било жертвен акт по начин, който превъзхожда всяка дума и чувство, реално приношение или жертва8. Всъщност това е Евхаристията – средоточието на богослужението на Църквата: извършването на Христовата жертва о всех и за вся9.
Евхаристията е реалното Тайнство на Разпятието; преломяваното Тяло и проливащата се Кръв, Тайнство на преобразяването, на „претворяването“ на плътта в славна духовна храна, тоест в живот“10. Следователно, Евхаристията е „плът на нашия Спасител Иисус Христос, която е страдала заради нашите грехове, която в благостта (Си) Отец е въздигнал“11. Тя е победоносният отговор на Христос и на Църквата Му спрямо демоничната власт над греха и смъртта.“Старайте се по-често да се събирате за евхаристия и за славословие на Бога“12. Евхаристията, отъждествена с вярата, е животът, ипостазираният живот на Църквата – живот на Христос и на верните, като победа над смъртта и тържество на живота на Възкресението.
Литургията и Евхаристията действат в най-вътрешно единство и в църковното събитие. В църковното предание, без това да означава опростяване на нещата, често се използва просто терминът Литургия или Евхаристия, но не в смисъл на тяхното различаване или на търсенето на самостоятелни смисли. В действителност Литургията е Евхаристия и Евхаристията е Литургия. Литургията на Евхаристията и Евхаристията на Литургията съществуват като едно и също богослужебно дело на Божия народ, едно богочовешко дело, дело на човека в делото на Бога, или дело на човека, приемащо Божието дело. Принасяме себе си и един друг на Бога, за да приемем принасяните Негови дарове, въздавайки Божието Богу; и най-вече, за да приемем Христос, принасящият и принасян на Литургията на Евхаристията. Литургията е Евхаристия и Евхаристията е животът на Църквата като единство на вярата и очакване на идването и пришествието на Христос сред това единство. За Църквата Литургията не е някаква рамка, в която трябва да се вмести определено съдържание. Тя е евхаристийно общение като общение с живия Христос.
Ето защо мисионерският, апостолският характер на църковното свещенство се състои главно в служението на човека и света чрез Евхаристията, (евхаристийно пастирско богословие), където благославяме дошлото и идващото троично Царство, благодарим за всичко, което Бог чрез Иисус Христос в Светия Дух е извършил и върши за нас; и, върхът – приобщаваме се с евхаристийната плът на Христос, още тук и сега, със съвършенството на есхатона и на окончателната свобода като унищожаване на смъртта и дявола. Литургията като Евхаристия остава светотайнствен и апостолски акт. Тя взема всичко с любов от Бога и с благодарност го връща на Бога. Напълно напразно и безполезно е да отделяме Тайнство и мисия-дякония – както те се поддържат в Евхаристията – и да търсим несъвършени, случайни методи или безсъдържателни, отживели правила за благовестие на спасението и Царството. Ако словото на Църквата е свидетелство за Словото на живота (срв. 1 Йоан 1:1), тогава нейното дело всъщност не е нещо друго, освен Литургията на Евхаристията за живота на света, Който е Христос.
Следователно, Евхаристията дори не е някаква особена, или както често се определя, официална молитва. Десетилетия наред, вероятно и векове, т. нар. наше религиозно възпитание, вдъхновено от научното богословие или народното благочестие (не е странно как тези две неща се срещат), отъждествява събранието за Евхаристията, центъра на живота и на делото на Църквата, с молитвата, която се поставя в границите на индивидуалното оправдание или пък изисква гаранцията на човешката сигурност. В този случай да ходим на Църква означава най-вече, че отиваме да се молим и особено с претенцията да оставаме необезпокоени от присъствието на другите, естествено игнорирайки, наред с толкова много други неща, взаимната зависимост между домашната и литургичната молитва. Цялата Евхаристия е цялостно дело на верния Божия народ за слава на всички – от началото до есхатона – Божии дела. Душата на евхаристийното събрание основно е вярното свидетелство за Божиите дела, а не някакво нещастно демонстриране на благочестиви и пиетистични чувства. В събранието за благодарение (Евхаристия) към Бога човекът не е сам със себе си, като фарисея от притчата, а е заедно с всички други пред Бога, като митаря от същата притча. Той е човекът, който заедно с всички други вижда Бога и делата Му и съответно е участник в и мисионер на изобилните Му дарове и благодеяния13.
В Църквата Евхаристията означава благославяне и възпяване на Божиите благодеяния, възпоменание и явяване чрез приобщаването с множеството безкрайни Божии дарове – на безмерна Божията любов. Цялата Евхаристия е химн, победна песен, която целият народ Божи пее, радвайки се, за всичко дивно, което Бог-Отец „е извършил и върши за нас“, чрез Своя Син и Дух. Литургичният химн „Тебе поем, Тебе благословим, Тебе благодарим, Господи, и молим Ти ся, Боже наш“, който народът в момента на принасянето на самите Негови дарове от свещеника пее към Бога, би могъл да бъде не само централният момент, но и обобщение на св. Литургия, преглед на съдържанието на нашето литургично богослужение. Подобно изригване на вярата представлява единственият отговор на хората спрямо Божия призив към тяхното съучастие в спасителното дело на всеобщото спасение, чудо, за което изразяваме нашето удивление и благодарност.
Християнинът не е, както обикновено се казва, религиозният, а църковният и всъщност евхаристийният човек. Любовта е благодарна и благодарствена и това стои над всичко в Евхаристията. Тя е безстрастна любов, „изригваща любов“, която действително е красива и която винаги – в ликуване и благодарение – се жертва и дарява на другите. Евхаристийният човек е благодатният и харизматичен човек, човекът на свободата на съвършените, тоест на любовта; този, който прославя Бога в тялото и духа си, които са Божии (срвн. 1 Кор. 6:20). Понятието Евхаристия представлява съществено съдържание от православната антропология – от етоса на православния човек, на завършения, спасен, цялостен човек, който прегръща всички човеци, цялото творение. Налице е благодарственото отношение към живота, тъй като по Божия благодат сме това, което сме, тъй като самият живот е безценен дар и Негово благодеяние и никога – както днес се разбира – човешко право или постижение. Св. Антоний Велики ни увещава: „Когато няма злоба в човека, дори само благодарението е угодно на Бога повече от всяка изобилна жертва“14.
В един мой текст „Опит за евхаристийна антропология“15 се опитах да представя християнина, църковния човек най-вече като евхаристиен човек, като този, който е призван да се издигне в евхаристийно битие, в сърцето на непрестанна Евхаристия (благодарение), в безспирна благодатна жертва, във вестител на богатството на евхаристийната истина на християнския живот. Целият човек – в неговото съвършено преобразяване и свобода в Христос – е свещеническо битие, евхаристийна природа, свободна от робството на Аз-а и злоупотребата с живота му. Всичко идва от Бога и се връща на Бога. Благодарението не е допълнителен дълг на християнина, а основният начин да осъществи себе си и своето призвание, бидейки съчетано със смирение, и съответно с молитвата и любовта. „Длъжни сме и ние по-скоро да благодарим на Бога, че битието, молитвата, знанието, силата, добродетелите, самите нас и всичко за нас Той е сътворил по благодат. Не само това, а и не спира да твори всякакви способи, за да бъде победена нашата злоба и злобата на нашите врагове и демони“16.
Едно лишено от любопитство наблюдение върху начина, по който събраните за Евхаристия към Бога верни пристъпват и си тръгват, един симпатичен поглед към техните лица много лесно открива отсъствието на евхаристиен етос като харизма на общението на любовта и на радостта, на Евхаристията и на празника. Става въпрос за нищета или немощ, бихме се осмелили да кажем – за хаос, който се появява там, където Литургията на Евхаристията – на Църквата, се заменя от псевдоблагочестието и псевдонабожността, фарисейството и морализма, от страха и негодуванието, мръщенето и интровертността, което говори за отделяне от другите и затваряне. Става въпрос за отхвърлянето на принасяните плодове на Евхаристията като Тайнство на благоволението и на радостта, които се вкусват само от онези, които са се предали на Христа, така че християнският живот се осъжда на една низка „святост“ от онези, които заграбват благата от Бога и се отдават, криейки се, на тяхното своеволно консумиране, бидейки потопени – без да го осъзнават – в печал и празнота поради своята неблагодарност. „Единственото и съвършено състояние на верния човек пред Бога е Евхаристията, благодарствената песен на безкрайния век на Царството“17.
Евхаристията не е някаква формална законническа форма на богослужение под тежестта на психологически, емоционални, благочестиви, моралистични, човешки претенции и поробвания. Тя е начинът на живот на църковния човек, като живот на Църквата, който докосва неговите екзистенциални корени и осветлява неговото истинско предназначение. В своето църковно съществуване човешкото битие въплъщава живота от благодарение (Евхаристия) в благодарение, от слава в слава, защото Църквата на Евхаристията или Евхаристията на Църквата изгражда неговото житие по Христа, неговия живот чрез Христос, по Христос и в Христос. Евхаристията, извън, отвъд и над всякакъв символизъм представлява богатството на откровенията на живия Бог, начинът да бъдем, да съществуваме и да се движим, да действаме, да говорим и да постъпваме като християни, като харизматични членове на Църквата. Въпреки че се явява дело на човеците, общо дело на верните, онова, което се изисква от тях, е тяхното себепревъзмогване като подготовка за св. Литургия, съпровождано от изгарящия копнеж на чистото сърце, който се издига в пламтяща любов, не за да проследят, а да съ-литургийстват с присъстващия Христос, да приемат и да направят Неговото спасително евхаристийно дело техен единствен реален живот, защото Евхаристията е главното и съборно свидетелство за живота на Църквата18.
Евхаристията е Тайнството на извършеното и вечно извършваното спасение от Бога, Който чрез Сина и Духа не е престанал „да върши всичко“, за да ни приведе на небето и да ни дари бъдещото Негово царство и вечния живот19. „Спасението не е в силата на човека или в мъдростта, а в Божията благодат“20. Това спасително дело е неизменният отговор на Бога спрямо реалния глад и жажда на човека за истински живот, особено спрямо неговото постоянно изкушение да замени хляба на живота с „рожковете“ за животните (Лук. 15:16) и да претендира за превръщането на камъните в хлябове (срвн. Мат. 4:3-4). Не е случайно, че това настояване върху чудото с промяната на камъните в хлябове буквално е поробило нашата епоха чрез обожествяването на технократичните и икономически „чудеса“, които бележат политическия и културен живот, предизвикват неговата съществена криза, представляват покривало на всякакви престъпления и потапят човека в един още по-скотски живот.
Във всяко едно време единственото неизменно нещо, което хората могат да правят, е тяхното дейно участие в Евхаристията, постоянното възпоменаване на спасителната Христова икономия, възпоменание не в смисъл на просто припомняне, а на негово реално изобразяване, при което не се заменя или представлява „отсъстващият“ (!) Христос, а се открива и става причастно Неговото живо присъствие сред Неговите приятели и братя. Това възпоминание „на всичко, което е извършил за нас “ – на Христовите тайни21, е нещо повече от „подражание“, то е общо дело на верните; възпоминание, което не се тълкува като просто споменаване на Божиите благодеяния, което зове към Евхаристия, а като поразително откровение на чудесата на Христовата икономия. Затова реалният венец на Евхаристията е не само чувството за Христовото присъствие, т.е. за теофания, а общението с целия Христос, със св. Негови Тайни. Евхаристията е взривна сила за преобразяване, освещаване на верните, която ги освобождава от инертността и приспиването и им дава свобода като евхаристийни същества.
Затова най-висшето и абсолютно понятие на Евхаристията – в нейната съществена и неповторима връзка с Църквата – е критично и решаващо за вярата и живота на християните. Православното богословие говори за евхаристийна еклисиология и за църковна евхаристиология, за църковното измерение на Евхаристията и за евхаристийното измерение на Църквата. Евхаристията конституира светодуховната, историко-есхатологична ипостас на Църквата, а Църквата – живото, благодатно, доксологично тяло на Евхаристията; тялото на Божия народ като тяло на Богочовека Христос. Църквата е била основана за Евхаристията, за опита от тайната на царството Божие и за спасението на човека, възстановявайки го в евхаристийно битие22. Християнството е Църквата и Църквата е Евхаристията. Според св. Николай Кавасила „Евхаристията е последното Тайнство, към което няма какво да се добави“23.
За да завършим, най-автентичните думи, главно за миряните (които обикновено осъждаме на вторична или незначителна роля в Литургията на Евхаристията) са думите, чрез които предстоятелят на евхаристийното събрание увещава всички заедно: „Да издигнем сърцата си нагоре! Да благодарим на Господа!“ и отговорът на събранието с думите „Достойно и справедливо е“, чиито най-висш смисъл се обобщава в молитвата: „Достойно и справедливо е да Те възпяваме, да Те благославяме, да Те хвалим, да Ти благодарим, да Ти се покланяме на всяко място на Твоето владичество. Защото Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим, Който вечно съществуваш и винаги си един и същ, Ти и Единородният Твой Син и Светият Твой Дух. Ти от небитие си ни привел в битие; и падналите пак си въздигнал, и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и дари Твоето бъдещо царство. За всичко това благодарим на Тебе, и на Единородния Твой Син, и на Твоя Свети Дух, за всички сторени за нас видими и невидими благодеяния, които знаем и които не знаем. Благодарим Ти и за тази служба, която благоволи да приемеш от нашите ръце, макар и пред Тебе да стоят хиляди архангели и безброй ангели, херувими и серафими, шестокрили, многоочити, които високо летят“24.
А небесните сили пеят, възкликват, възгласят победната песен и казват: „Свят, свят, свят е Господ Саваот. Пълни са небето и земята с Твоята слава. Осанна във висините! Благословен е, Който иде в името Господне. Осанна във висините!“.
Бележки
1. Π. Αλέξ. Σμέμαν, Η Εκκλησία προσευχομένη, Αθήνα, 2003, σελ. 84.
2. Π. Γεώγιος Φλωρόφσκυ, Δημιουργία καί Απολύτροση, Θεσσαλονίκη, 1983, σελ. 179.
3. Επίσκοπος Διοκλείας Κάλλιστος Ware, Η ορθόδοξη Θεολογία στόν 21 αιώνα, 2005, σς. 18-24.
4. Ημερολόγιο, π. Αλεξ. Σμέμαν, Αθήνα, 2002, σελ. 53.
5. „Ευχαρίστια“. Βλ. Θρησκευτική καί Ηθική Εγκυκλοπαιδεία, τ. 5, στ. 1120. Οι όροι Ευχαριστία, ευχαριστεῖν, απαντουν συχνά στά Βιβλία της Κ. Διαθήκης καί στήν αρχαιότατη Χριστιανική Γραμματεία.
6. Π. Γεώγιος Φλωρόφσκυ, Δημιουργία καί Απολύτροση, Θεσσαλονίκη, 1983, σελ. 179.
7. Ν. Μπερντιάεφ, Αλήθεια καί Αποκάλυψη, σς. 177.
8. Βλ. Π. Μιχαήλ Καρδαμάκη, Κεφάλαια Κατανυκτικα, τ Α. Σς. 148-150.
9. Π. Γεώγιος Φλωρόφσκυ, Δημιουργία καί Απολύτροση, Θεσσαλονίκη, 1983, σελ. 235.
10. Οπ. Π. σελ. 153.
11. Ιγνάτιος Αντιοχείας, Σμυρναίοις, ΒΕΠΕΣ, τ. 2, σελ. 281.
12. Του ιδίου, Πρός Εφεσίους, XIII, ΒΕΠΕΣ, τ. 2, σελ. 266 εξ.
13. Лука 18:11. Βλ. Π. Γεωργίου Φλωρόφσκυ, Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, σς. 172.173.
14. Φιλολακία, τ. Α. Σελ. 27. Βλ. Ισαάκ του Σύρου, Απαντα τά ευρεθέντα ασκητικά, σς. 126, 127, 284.
15. Εκδόσεις Τῆνος, 2007.
16. Πέτρος Δαμασκηνός, Φιλοκαλία, τ. Γ. Σς. 10-15.
17. Αρχ. Αμφιλόχιος Ράντοβιτς, Τό νόημα της θείας Λειτουργίας, Ανάτυπο από τό Περιοδικό «Γρηγόριος ο Παλαμᾶς», Σπάτα, Αττικῆς, 1979, σελ. 21.
18. Βλ. Ιωαννής Χρυσόστομος, P. G. 61, 527.
19. Молитва от Златоустовата Литургия. Βλ. Π. Ευδοκίμωφ, Η προσευχή υης Ανατολικῆς Εκκλησίας, σελ. 87.
20. Μ. Βασίλειος, ΒΕΠΕΣ, τ. 52, σελ. 77.
21. Молитва от Златоустовата Литургия.
22. Ημερολόγιο, όπ. Π. σελ. 53.
23. Νικόλαος Καβάσιλας, ΕΠΕ, τόμ. 22, σς. 410.
24. Молитва от Златоустовата Литургия – колко е отчайващо, че молитви като тази не се четат или се четат толкова тихо, че не могат да се чуят и слушат от съ-литургийстващите вярващи.
Статията е от книгата на протопр. Михаил Кардамакис „Причастяването с огън“
Превод: Константин Константинов
