Неделята на Страшния съд
Радостта на Страшния съд
В хода на Църковния годишен кръг ние си припомняме събития от историята на нашето спасение, които вече се отнасят към миналото, като например Благовещение, Раждането на Спасителя, Неговото Кръщение и излизане на обществено служение, жертвената Му смърт и Възкресението. Исторически не сме присъствали на тези събития и не бихме могли, въпреки че те имат определящо значение за нашия живот тук и сега.
Но има едно събитие, припомняно от Църквата, което тепърва предстои да се случи, при това да се случи с всеки от нас . Всички ние ще станем негови свидетели и нещо повече – ще бъдем въвлечени в него по най-непосредствен начин.
Това събитие се нарича Последен съд; или както сме свикнали да го наричаме – Страшният съд. Често изображенията на Последния съд в средновековното изкуство са имали за задача да всеят страх с педагогическа цел – за да се поправят хората. Това не е неправилно, но е непълно.
Съдът е неизразимо плашещо и неизразимо радостно събитие
Христос идва в този свят в слава, за да го изцели, спаси и преобрази. Дългите векове на грях, смърт и болка вече са отминали, всички ужаси и трагедии на човешката история са достигнали своя край и няма да се върнат никога. Мъртвите възкръсват и настава онзи „живот в бъдещия век”, онзи „вечен и блажен живот”, който вярващите очакват с трепет и надежда. Благословените наследяват Царството, приготвено за тях от сътворението на света. Всички земни скърби се обръщат на вечно тържество. Тази радост е толкова голяма, че ние не бихме могли да я поберем сега, трябва още да растем, да минем през много неща, за да станем достатъчно големи за нея.
Но от друга страна този съд с основание се нарича Страшен. Човек може и да не влезе в Божието Царство. Той носи свободна воля и може да се откаже. Нещо повече – ние влизаме в Царството небесно или се отказваме да влезем още тук и сега. За да станем жители на Небесния град, е необходимо да се изменим из основи; по-правилно – да позволим на Господ да ни промени в дълбочина. Иначе не можем да попаднем в Неговото царството; и дори не защото няма да ни пуснат, а просто защото няма да можем, няма и да поискаме да бъдем негови жители.
Приблизително по същия начин завършеният егоист не може и даже не иска да бъде щастлив – нито в брака, нито в дружбата, нито в работата. В неговата повредена душа просто няма място за тези дарове. Невъзможно е да се въведе в рая неразкаяният, непреобразеният от Божията благодат грешник. Той ще вземе своя ад със себе си.
Но грехът означава не само това, че ние обръщаме гръб на Бога и се противим на Неговата спасителна воля. Грехът означава също и че скриваме (включително и от самите себе си) какъв е нашият истински избор. Хората отказват да виждат своите грехове; както се казва в заглавието на една книга по психология: „Грешките са направени … но не от мен”.
И ето че идва Съдът. Това е моментът, в който се оказваме изправени пред лицето на действителността, на истината за нас и за изборите, които сме правили през целия си живот. И вече не можем да се скрием от тази действителност. И вече не можем нищо да променим; както се случва в живота, когато вземаме катастрофално лоши и непоправими решения. Млад мъж се изпокарва с възлюбената си и все не успява да се смири, за да поиска прошка, а после тя се омъжва за друг. Или пък мъжът настоява жена му да направи аборт, а после десетки години скърби, че би могъл да има син за радост, гордост и опора. Но все пак тези земни трагедии са изцелими: Господ може да ни приеме, да ни прости и утеши, ако дойдем при Него като оплакваме нашите грехове.
Но има и окончателна, безвъзвратна трагедия, когато човек осъзнава, че през целия му живот пред него е била отворена вратата на Царството Божие и той е бил настойчиво канен да влезе, но не е поискал, предпочел е нещо друго, нещо земно и временно, което също е загубил. А сега вече е късно.
Църквата ни напомня за Страшния съд, казва ни, че сега, днес, още не е късно. Ние можем да се покаем, да се обърнем, да се предадем на Бога и да позволим Неговата благодат да ни преобрази.
Господ ни открива кое отличава благословените от проклетите; тези, които ще влязат в Царството, от тези, които ще останат във „външната тъмнина”: благословените проявяват действена любов към ближните. Това не значи, че те са покрили някакъв норматив от добри дела. Значи само, че са определен вид хора – такива, за които е радост да служат на Бога и на другите.
Ние не можем сами да се преобразим. Но Бог е направил всичко, което е необходимо за нашето спасение: Христос умря за нашите грехове и възкръсна от мъртвите. Той създаде Църквата, възнесе се при Отца и ни изпрати Светия Дух. Ние сме призвани да се доверим на Бога и тогава Той ще ни направи благословени. Господ в дълбочина ще измени нашия характер и това, което представлявме сами по себе си . И тогава ще чуем на съда: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира.” (Мат. 25:34). | foma.ru
Превод: Евгения Николчева
