Някои мисли за така нареченото младостарчество

Младостарчеството е термин, който днес нашироко се обсъжда и който, освен собственото си значение, често се използва и като етикет. Например както наричат някого “фашист”, когато искат да кажат нещо лошо за него. По същия начин казват: това е младостарчество. Нарисували са някакъв страшен образ на безумен свещеник, който цъка семки и раздава бонбони, бие по челото, дърпа за косите, на една казва: “Ти се омъжи за този и този!”, а на друг: “Ти утре отиди в манастир!” 

Такъв църковен “ексцентрик”, който прави каквото си иска, невъзпиран от никого, и върши това на основание, че си присвоява благодатни дарове, каквито притежават истинските старци. Навярно има такива. Но лично аз – в прекия смисъл на думата – не съм виждал. Слушал съм и съм чел отзиви на други, дори има един известен текст на митрополит Антоний (Блум), в който той разказва за пастирството и за отрицателните примери на духовно ръководство, за които е научил от преместили се в Англия хора. Но той също лично не видял такъв човек, а е научил от разкази. 

Но в живота по-често се среща нещо друго: свещеникът неволно, често несъзнателно, започва да оказва лек “натиск” да го слушат не само когато говори това, което изисква правдата на Църквата, Евангелието, каноните, църковното учение, ползата за душата. Известно е, че това не само не е вредно, но понякога е и полезно за душата на един или друг човек. Той има авторитет (най-често справедливо заслужен), от който е трудно да не се възползваш за решаването на различни църковно-практически или дори житейско-педагогически проблеми.

Понякога казват: “Слушай, от самосебе си се разбира, че нашият отец смята за правилно да постъпваме така и така, а ти защо не постъпваш?” Това може и да не се казва, но негласно да се създава такава атмосфера: всички ходят там и там, а ти защо не ходиш? Всички отиват на аязмото, а ти защо не отиваш? Всички тръгват на поклонение, а ти не тръгваш? Много по-често се случва да се оказва именно такъв натиск, отколкото нещо друго. Скрит натиск, изказан или не, но присъстващ като постоянен фон на отношенията между свещеника и хората.

Този натиск, ако свещеникът сам не се стреми да го пресича по различни начини, понякога с шега, друг път със строги, отрезвяващи думи, не умее да се отнася иронично и сдържано към себе си, съзнавайки, че той все пак не е свети Иоан Кронщадтски, нито Оптински старец, нито отец Алексий Мечев, а само един от хилядите клирици на Църквата, то на следващия етап често се появява не култ, а мини-“култче” към любимия отец. “О, да видите само как служи той! А онзи другият, Тома, изобщо не служи така. Аз там нищо не усещам на богослужение: отида, постоя, постоя – и нищо, а тук като дойда – такава молитва ме залива!” И по-нататък: “Ами как изповядва! – всички думи, които ми каза на изповедта, се сбъднаха. Той всичко предсказа и устрои в моя живот”.

Ако свещеникът си позволи да се подхлъзне в това, в неговото съзнание веднага се извършва същата подмяна: той става – от градинар, който някога полива, друг път огражда, а друг път подрязва – скулптор, който вае души! А той не е скулптор. Скулпторът е Господ. Ако това е високо да се каже.

Често животът е много по-груб – и в грубите житейски прояви това се превръща в командване. Командване, когато необходимата за църковния живот дисциплина се съчетава с това, с което не би трябвало да се съчетава, с това, което представлява послушание на духовното чедо към духовния отец; когато самата дума “послушание” започва да се употребява и възприема неадекватно. “Вие имате послушание да белите картофи” – но това е задължение, работа, дежурство по кухня, защо тогава се нарича “послушание”? “Вие имате послушание да пеете на клироса” – изобщо, това е работа, за която човек получава пари, а не послушание; ако се държи лошо – ще го накажат, ако не се подготвя – ще го уволнят. Но ето, казват: не, това е послушание. И продължават: послушание, послушание, послушание. Това е или работа, или задължение, или просто необходимост да се спазва редът. А послушанието – това е свободно – в онези граници, които са определени от двама души – отдаване на личната воля на ученика на учителя, този, който се доверява, на този, на когото се доверява. Това е единственото, което може да се нарече “послушание” в собствения смисъл на тази дума.

Често всичко се събира накуп, и после иди, че го разделяй, когато има “послушание” да устройваш молитвения си живот по един или друг начин, и “послушание” – да отидеш утре на гарата и да посрещнеш колет за енорията или за някой човек. Ето и крайностите на такова “послушание”: “Коля не е жених за теб; аз, разбира се, нищо не ти казвам, но той просто не е за теб. Много сълзи ще има да проливаш с него”. И често пъти някой просто възрастен човек, дори не свещеник, иска да опази и огради своите питомци да не направят един куп глупости. Но трябва да съумее да ги опази и огради така, че да избегне следните думи: “Бъди добър да ме послушаш, ако ме послушаш, ще ти бъде добре”, а да направи така, че човекът да решава само със своята свободна воля. Това е най-трудно от всичко, защото най-страшно от всичко е да предоставиш човека на неговата свободна воля и да се опиташ да стоиш до него, без да му отнемаш тази воля. Бог е дал на хората тази свободна воля, и ние не бива да се стремим да бъдем по-прави от Бога. И да решаваме, че Той я е дал, а аз по-добре да я взема за себе си и да решавам всичко заради тях – какво е по-спасително за тях да правят, как е по-добре да се спасяват. Това е много трудно. Ето защо това явление естествено се умножава, и то често съвсем не от лоши подбуди, не защото клирикът има нужда от слуги или марионетки, на които да дърпа конците. Въпреки че навярно и това го има, но то рядко се среща.

Има още един момент, който може да се окаже критерий за оценка на това какво е младостарчество. Ако изведнъж започнат да изискват от вас, именно да изискват и да очакват да обичате свещеника. Да изискват от вас не дисциплина и дори не изпълнение на послушанието в този висок смисъл, за който говорихме, а послушание от любов, от единодушие, от това, че пеете на един тон на душата и сърцето. Това е знак, че тук нещо не е правилно, и трябва веднага да да върнем назад с две-три или десет крачки.

След като казах това, искам да кажа и друго, с което започнах: че днес започват да използват младостарчеството като жупел, казвайки, че всичко навсякъде е младостарчество. И затова в Църквата не трябва да има нито послушания, нито дисциплина: ето, чети книжките на светителя Игнатий Брянчанинов, ако не заспиш още на петата страница, и се спасявай. Целият опит в на живота в Църквата се е опирал на това, което е традиция – на това “препредаване” от ръка на ръка, което е най-доброто предание – на това можем да се научим близо до учителя, а не като четем книжки. А на нас искат да ни кажат, че времената на благодатните старци са свършили (вероятно още при Антоний, Макарий и Пимен Велики), а от тогава нищо не е имало, освен единствено младостарци, които сега ходят на тълпи, а вие не ги слушайте, вие сами сте умни, четете книжки – Писанието, трима-четирима препоръчани автори, и това е всичко. А ако някой започне да говори за послушание, за духовен живот, за молитвен опит, придобиван с много труд, или пък за някакъв мистичен опит, то всичко това е или младостарчество, или прелест. С това всичко се свежда до нивото на безплодна рационалистична схема, на чиято почва никога не може да израсне нищо: нито молитва, нито истински духовен живот. Ето защо трябва да подхождаме внимателно.

Проблемите на младостарчеството имат и обратна страна: нещата не се свеждат само до свещеника, но и до това, че енориашите, и най-вече енориашките са склонни да търсят старци, да ги виждат в енорийските свещеници, които с нищо не са виновни за това. Такъв пример има в живота на Арсений Велики. Много му “досаждала” една знатна дама, която също така търсела благодатен подвижник и абсолютно послушание. На свети Арсений от време на време му се налагало да ходи в Константинопол и на други места по някакви църковни дела. И когато тя съвсем го изморила, той, както е посочено, казал: “Наистина ли искаш да бъдеш в послушание на Арсений?” И тя радостно отговорила: “Да, най-сетне! Искам да изпълня всичко, което трябва”. “Добре тогава. Ако отсега нататък през целия си живот чуеш, че Арсений е влязъл в някой град, трябва да се отдалечиш на десет стадия от този град, и докато със сигурност не узнаеш, че Арсений е излязъл от този град и още не е изминал десет стадия, не се приближавай”. Такъв бил отговорът на светията. Обаче ако днес каже така някой обикновен свещеник, почти сигурно е, че биха го нарекли грубиян и младостарец: ето, вече е възмечтал нещо за себе си, към едни се отнася внимателно, а други гони от себе си; аз, разбира се, не съм му необходима.

В някои ситуации се налага да бъдеш много по-сдържан и деликатен, съобразявайки се с обстоятелствата на времето и реалната оценка на хората. Но, разбира се, линията на поведение на свещеника трябва да отхвърля подобен род спекулации, такъв вид грижи, указания, инструкции “стъпка по стъпка”. По принцип, преди да сложим чайника да ври, трябва да налеем вода и след това да го включим, иначе той никога няма да заври.

Действително, благоразумният свещеник е добре, където е възможно, да се дистанцира от инструкциите “стъпка по стъпка”, а където е възможно – да се опитва да възпитава хората да носят отговорност за своите постъпки. Всъщност какво свои зад всичко това? Бягство от отговорност. Нежелание да отговаряш за нищо и в църковния, и в личния си живот. Да правиш всичко по благословение. Не защото това е благодатно послушание, а защото така е по-лесно да се живее. Да не мислиш – и толкова.

Текстът е публикуван в Богослов.ru на 14 януари 2008 г. Излиза на български за пръв път. (Бел. прев.).

Превод: Татяна Филева

Коментари

коментара