Оживелият мъртвец
Наричаме Притчата за блудния син Евангелие в Евангелието, защото съдържа същината на евангелската идея за спасението. Знаем как завършва – Блудният син се завръща в бащиния дом, посрещнат с радост, прегърнат, обцелуван и обдарен от любвеобвилния Баща, който два пъти повтаря едни и същи думи – „мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“ (Лука 15:24, 32). Първият път изрича тези думи към слугите, а вторият път ги отправя към по-големия брат, чието сърце остава хладно, завистливо и враждебно. Двукратното повтаряне на тези думи от Бащата, както двукратното повтаряне по-рано на едни и същи думи от самия Блуден син, показват тяхната важност. Явно тези думи изразяват същинската причина на бащината радост. Явно в тях е закодирана същността на завръщането и същината на събитието.
„Изгубен беше, и се намери“ – това е ясно – синът е напуснал бащиния дом и дълги години е бил изгубен, блуждал е в далечната страна, която първоначално му е изглеждала толкова привлекателна и примамлива, а впоследствие се оказала враждебна и го обрекла на глад и унижение. Но как да си обясним другите думи – „Мъртъв беше, и оживя“? Нали той не е бил мъртъв. Гладувал е, изгубил е всичко, разпилял е цялото наследено богатство, с което е пристигнал в тази така желана страна, бил е поставен по-долу даже от свинете, които пасъл там, но все пак е бил жив, не е бил мъртъв. Защо бащата казва „мъртъв беше“? Това само метафоричен израз ли е или в тези думи има по-дълбока същност?
Какво всъщност е да си мъртъв? Какво е смъртта? Може би чрез думите на Бащата ще намерим отговор на този въпрос. Може би ще намерим отговор и на още по-важния въпрос – за оживяването. Ще намерим отговор на тези въпроси, ако подредим правилно думите от Свещеното Писание, както се подрежда пъзел, за да се получи цялостен образ.
Да започнем от началото. Творецът предупреждава нашия праотец Адам, че ако прояви непослушание към заповедта Му, ще последва смърт: „от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Бит. 2:17). Адам не послушал и смъртта идва като следствие от непослушанието. Непослушанието е отделяне от Твореца и затова последва закономерната последица: „пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Бит. 3:19). Непослушанието е това, което наричаме грях, а „жилото на греха е смъртта“ (І Кор. 11:23). “Грехът, извършен, ражда смърт“ (Иак. 1:15). „Платката, що дава грехът, е смърт“ (Рим. 6:23).
„Аз живеех някога без закон; но, когато дойде заповедта, грехът оживя, пък аз умрях; и оказа се, че заповедта, дадена за живот, ми послужи за смърт, защото грехът, като взе повод от заповедта, ме прелъсти и чрез нея ме умъртви“ (Рим. 7:9-11).
„Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпитват ония, които са от неговия дял“ (Премъдрост Соломонова 2:23-24) – тоест тлението постига онези, които вършат беззаконие, онези, които се отделят от Бога – единствения Творец и единствения Законодател.
След като грехът влязъл в човека, той заразил и повредил човешката природа, макар и не всецяло и не непоправимо. Но заради първородния грях всички потомци на Адам сме смъртни – „чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Рим. 5:12).
Могат да бъдат цитирани още много места от Божието слово, показващи връзката между греха и смъртта, но и от посочените става достатъчно ясно, че смъртта е последица от греха, а „грехът е беззаконие“ (І Йоан. 3:4), тоест противене на Божия закон.
Блудният син като Адам се възпротиви на бащината воля, напусна бащиния дом и отиде в примамливата далечна страна. Най-често плодът на забраненото дърво се представя като ябълка, но в действителност той се оказва рожковете, „що свините ядяха“, а на Блудния син били отказвани. След като напуснал бащиния дом Блудният син всъщност се оказал в ада. Далечната страна изглеждала привлекателна – както изглежда всеки грях. Но се оказала смъртоносна. Блудният син се поселил там, воден от своята свободна воля, от своя свободен избор. Но свободната воля, без послушание води до грешен, и в крайна сметка, смъртоносен избор.
Формално Блудният син бил жив, но лишен от абсолютно всичко, в действителност той бил мъртъв. Това е адът – неговите обитатели са живи, но в действителност са мъртви. Адът не е небитие, а битие без Бога.
Иконографскският сюжет „Слизане в ада“ изобразява извеждането на живите мъртъвци от ада. Така Църквата изобразява Възкресението. Най-ранното изображение с този сюжет е от VІ век. Съществува още по-ранен сюжет, още от времето на катакомбите – там Възкресението е представено като е използван образът на пророк Иона, излизащ от устата на кита. Слузестият мрак на китовата утроба е метафората на ада – така се молил и викал Иона: „Ти, Господи, Боже мой, ще изведеш душата ми из ада“ (Иона 2:7). И на него, както и Блудния син, била останала последна капчица надежда и вяра колкото синапово зърно.
Нашият Отец не само очаква нашето завръщане в бащиния дом, не само се радва на нашето оживяване от мъртвите. Той се завтече да посрещне завръщащия се Блуден син, „когато беше още далеч“ и „се хвърли на шията му и го обцелува“. Христос слезе в ада, за да изведе от там живите мъртъвци: „още когато ние бяхме немощни, Христос в определеното време умря за нечестивите. За праведник едва ли ще умре някой; за добрия, може би, някой и да се реши да умре. Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни“ (Рим. 5:6-8).
„Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него. Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога“ (Рим. 6:9-10). Нашата вяра колкото синапово зърно е основана на Христовото Възкресение, защото „ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци“ (І Кор.15:19). Без Христовото Възкресение ние ще продължаваме да бъдем жители на онази прокълната земя, в която не ни дават дори рожковете, с които хранят свините.
Ние слушаме Притчата за Блудния син преди да започнем четиридесетдневния пост, с който се подвизаваме преди Христовото Възкресение, защото постът е времето на нашето идване в себе си, за да повторим думите и решението на Блудния син: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син“ (Лука 15:18-19, 21).
Като преживяваме драмата на тази притча – Евангелие в Евангелието – ние посрещаме Възкресението на Христос, но и
самите ние възкръсваме, връщаме се в Бащиния дом, сядаме на Бащината трапеза, споделяме Бащината радост
Иначе как бихме славословили в пасхалната нощ: „Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта победи, и на ония, които бяха в гробовете, живот дари“. Иначе бихме останали навеки живи мъртъвци в ада на самоволното изгнаничество, лишени от топлата бащина прегръдка.
А чрез Христовото Възкресение сме покаяли се блудни синове, завърнали се в бащиния дом, поканени да седнем на богатата трапеза, на която е сложено угоеното теле, да ядем и да се веселим, защото всеки от нас „мъртъв беше, и оживя“.
В славянските езици коренът на думата „възкресение“ означава съкрушаване на смъртта. На гръцки анастасис съдържа смисъла на възкресението – изправяне, издигане, възстановяване, в преносен смисъл – събуждане. Същият е смисълът и на латински resurrexi, resurrectum – отново се вдигам, възкръсвам, възставам. Този смисъл преминава и се запазва в повечето европейски езици, не само романските. Този смисъл има и по-старата славянска дума „востание“, която се използва и до днес в богослужебните текстове. С Възкресението е възстановено човешкото естество, променено и повредено от греха. Христовото оживяване от мъртвите ни възстановява така, както Блудният син беше възстановен като син, а не като наемник. Ние сядаме на Трапезата Господня като синове и ставаме причастни на Христа Бога. Възкръсваме с Възкръсналия!
