Плач за свети Киприян
На днешния ден преди единадесет години си обещах, че все някога ще намеря повод да напиша няколко страници за св. Киприян, Московския и Всерусийски митрополит, чието успение отбелязваме на днешния ден.
Случайно, или по силата на тайнствен промисъл, през септември 2006 г. се озовах в Москва, точно в разгара на тържествата по случай 600 години от кончината на светеца. Честванията бяха в Успенския събор, в Кремъл, в Третяковската галерия, в Сретенския манастир… всъщност бяха навсякъде. На всяко едно от тях имах възможността да разгледам десетки аудио-визуални центрове, стотици виртуални и традиционни библиотеки. Броят на публикациите за свети Киприян беше толкова голям, че на човек като мен сигурно щяха да са му необходими поне 600 години, за да изчете всичко изписано в последните 60 месеца [1]. Все пак направих си труда да разлистя стотина от най-новите и най-престижните издания. Но колкото и трескаво да четях (или просто разлиствах), от никоя книга не успях да прочета повече от 3-4 страници. Навсякъде, още в първите редове ставаше ясно, че свети Киприян “е роден в далечна и непозната страна”, че “никой не знае откъде идва светителят”, че “нито хора, нито ангели са чували родния език на този достоен мъж”. Споменаваха се легенди, тайнствени и позабравени “предания”, че уж бил роден в Сърбия, според други бил грък… според трети – подобно на праотеца Авраам, идвал от Ур Халдейски.
Спомням си с какво раздразнение професори и митрополити ме допуснаха до Големия си разказ [2], с каква враждебност приеха тезата ми, че не е невъзможно със свети Киприян да сме от един и същи град, че в Търново дори и камъните имат памет за светеца. Помня и онова странно изумление от факта, че “някой си” търновец – Цамблак, плакал за Киприян. Защо ли не повярваха, че съществува такъв човек? Защо ли се опитаха да ме убедят, че няма такова славянско име? Само че, не само търновецът, но и текстът му съществуваше и съвсем случайно знаех къде се пази най-стария препис от него. Беше фолиант от ХVІ век, с инвентарен №235 [3] на бившата Московска синодална библиотека. В момента се намираше в ГИМ (Госсударствений исторический музей) и каталожният му номер беше 384. Добре скрит между лист 236 и лист 245, текстът на Цамблак не само, че съществуваше, той изповядваше, че единият търновец е племенник на другия. „Брат беше на нашия баща“ се казва в лист 240 от ръкописа, откъдето става ясно откога и как се познават; след което в текста се говореше за срещите им, за това, че предпоследната се е случила трийсет години преди смъртта на светеца, някъде през есента на 1379. И дори когато по-наблюдателните и по-ироничните руски колеги [4] се опитваха да ме убедят, че Цамблак плаче за Киприян със същите сълзи, с които св. Григорий Нисийски плаче за св. Мелетий Антиохийски, то видно – отвъд аналогиите и ирониите – беше, че Цамблак разказва като очевидец, че срещите му с Киприян, неговия чичо му – не са измислени през ІV век, а са подробно и изчерпателно описани от жив и истински участник в събитията. Вероятно е така, защото носят заряда на особена есхатологичност, предизвикателствата на онези гранични часове, в които Историята е към края си и времето се докосва до вечността; носят усещане за мрак, превърнал се в Божие покривало [5]; за свръхвремето или безвремието, подобно на онова от преди 1000 години [6], когато варварите превземат вечния град, а Августин пише „За Божия град“. И заедно с това – предчувствие за скорошно осиротяване. Защо иначе толкова често в текста се срещаше думата „отечество“. В четири страници – повече от четири пъти. И навсякъде в тази дума бяха вплетени семантичните ореоли на всички възможни значения. От най-сетивния – задушевния спомен за бащи и чичови, за род и родно място, за храм, с чиито мириси човек расте и остарява – до Голямото, почти метафизично усещане за Език, Култура и Държава. А може би, преди повече от 600 години, друг търновец е искал да каже, че тези неща – големите и малките, са немислими едно без друго, че Небесното отечество започва тук и сега, че е подобно на една безкрайна стълба, чието първо стъпало е здраво стъпило на земята, че казвайки на баща си „отче“, ние – без да знаем как – изричаме една от Божиите тайни. Бащата на Цамблак и Великият учител (св. патр. Евтимий) – казва се в лист 238 – посрещат блажения Киприян с огромна радост – „приветстват го, целуват го, прегръщат го – огорченията чрез радост пропъждат“… стича се цялото население на Търново, защото „нито жена пожела да се откаже да го види, нито мъж – беден или богат“. И ако днес, четейки как „девицата свенлива, своя срам пренебрегнала, тичаше…“, как „старият и недъгавият, немощта забравили, натам се стремяха“, неволно се усмихваме под мустак, защото няма как да си представим сцената, то несъмнено е, че Цамблак говори като жив свидетел, който от името на целия Търновград признава, че докосването до Киприян е носело усещане за един друг, светлотъжен век. Сякаш малко преди смъртта си, старият търновец е открил на младия, на племенника си Цамблак, че – подобно на Израил, Божия народ – и ние ще бъдем най-близко до Бога в годините, когато се лутаме уж изоставени в пустинята. Сякаш падането на града и онези 600 години, които ще следват, са били по-осезаеми от шепа есенни минзухари. Защо иначе ще се появи това толкова поетично и така необяснимо описание за светеца, който „к царици грядовом грядеше“ („към царицата на градовете вървеше“). И защо точно тогава, когато Цамблак пише словата си за св. Киприян, ще се появи идеята за Москва като „Трети Рим“. Може би защото Историята отказва да свърши?
Бележки
1.Става дума за книги, статии, монографии, излезли в периода 2001-2006 г.
2. Алюзия към Лиотар и идеята му за “големите” разкази и глобалните наративи; за литературата като голям идеологически разказ и постмодерната деструкция на този тип повествование.
3. Издаден фототипно, на старобългарски език и в превод от Невяна Дончева – Панайотова (“Словото на Григорий Цамблак за миттополит Киприян”, библиотека филология, секция литературознание на изд. “Пик”, Велико Търново, 1994).
4. Тази идея води началото си от далечната 1968, когато на шестия международен славистичен конгрес в Прага, (годината и мястото са особено знакови) Йоахан Холтхаузен изнася доклад на тази тема.
5. Псалом 17:12.
6. Метафора, която може да се приеме и в своята буквалност, защото Цамблак пише словото си три години след смъртта на Киприян – през 1409, а Рим пада през 410.
