Почитане на Божията майка – знание, дарено от любовта

Усение на Пресвета Богородица, икона от манастира Ставроникита, Света гора, Атон. Автор: теофан Критски

За Мария, майката на Иисус Христос, в Новия Завет се говори сравнително малко. От четиримата евангелисти само двама, Матей и Лука, повествуват за раждането на Иисус във Витлеем, споменават майка Му, разказват за външните обстоятелства на това събитие и т.н. Евангелист Марк изобщо не споменава Мария. В Евангелието от Йоан името ѝ се появява два пъти: в самото начало – в разказа за сватбата в Кана Галилейска (когато ходатайства пред Сина Си за домакините на сватбеното тържество, на които не достига виното), и в самия край – когато стои пред кръста, на който е разпънат Синът ѝ. В книга Деяния на апостолите, чиито начални глави са посветени на живота на първата християнска община в Йерусалим, Мария се споменава веднъж, в първа глава, където се казва, че учениците Христови пребивават заедно в молитва с жените и с Мария, майката на Иисус (Деян. 1:14). Във всички други книги на Новия Завет – в посланията на апостол Павел и на другите апостоли – за нея не се споменава нищо.

Именно от това обстоятелство черпят своя първи и основен аргумент онези, които в почитта към Божията Майка, която почит има централно място в живота на Църквата, виждат нещо „привнесено“, чуждо на първоначалния дух и учение на християнството. Точно това е аргументът на протестантите през XVI век, които смятат, че почитта към Божията Майка няма своето основание в Свещеното Писание и прилича на идолопоклонство. „Ето,  казват и сега хората, които са на същото мнение,  в Църквата има празници на Раждането на Божията Майка, Въвеждането ѝ в храма, Успението (смъртта) ѝ. Обаче нито едно от тези събития не е отбелязано в Новия Завет; следователно, това са човешки измислици, които засенчват първоначалната чистота и простота на християнското учение“. Тъй като това е сериозен аргумент, с отговора му трябва да започнем онова, което нарекохме опит да обясним смисъла на почитта към Богомайката в християнството, доколкото ни позволят силите.

Ще започна отговора си с подхода към религиозните явления изобщо. Към тях винаги е имало и има само два подхода – вътрешен и външен. Най-лесно е да се възприеме външният подход, който е изцяло основан на доказателства. „Докажи, че Бог съществува. Докажи, че Христос е Бог. Докажи, че в християнското тайнство хлябът става Тяло Христово. Докажи, че съществува друг свят. Докажи и ще ти повярвам!“. Но е достатъчно да се замислим над всички тези „докажи“, и ще стане ясно, че такъв подход не само не води до същността на религиозните явления, но не е приложим към живота изобщо, с изключение на тясната сфера на естествените науки. Може да се докаже, че водата кипи при 100 ̊C, но e невъзможно да се докаже, че Пушкин е гений, както е невъзможно да се докаже и нещо, отнасящо се до вътрешния свят, до вътрешния живот на човека – радостта и мъката, възторга, вярата на човека и т.н. Нека обърнем внимание на това, че Самият Христос нищо не доказва, а само приканва хората да видят, да чуят, да възприемат това, което те както тогава, така и до днес в голямото си мнозинство не виждат, не чуват и не възприемат. С други думи, колкото по-високо стои истината, доброто, красотата, толкова по-малко доказуеми са те, толкова по-малко приложим за тях е подходът, който изисква доказателства.

Стигаме до втория подход – отвътре. Именно него, без да си даваме сметка, ползваме в нашия реален, а не абстрактен живот, точно с него живеем. Когато обичаме някого, пред нас се разкриват онези неща, които са невидими за трети човек, който не го обича. Това е вътрешната същност на обичания, скрита от външния поглед, но открита за любовта, за близостта, за непосредственото познаване. И затова вместо да броим колко пъти се споменава името на майката на Иисус в този или в онзи текст, нека опитаме да поставим въпроса за нейното почитане в християнската вяра по друг начин – съгласно току-що посочения от нас подход отвътре.

Ще го кажа по следния начин: дори нашата вяра в Христос да не знаеше нищо за Неговата майка, освен това, че я е имало и че се е казвала Мария, това елементарно знание щеше да е достатъчно да намерим във вярата си и в сърцата си всичко онова, което за две хиляди години Църквата е видяла, чула, разпознала и приела в Нейния образ. Казват ни, че в Библията не говори нищо за раждането на Мария и за Нейната смърт. Но щом я е имало, значи тя се е родила, живяла е и се е споминала. Е, нима нашата любов към Христос, нашата вяра в Него е равнодушна към това, което започва, когато в света се ражда Девата – тази, на която е отсъдено да стане Негова майка? Нали като вярваме в абсолютната, божествената единственост на Христос и в това, което Той извърши в света, ние насочваме духовния си взор към майката, която Му е дала човешки живот!

С други думи, цялата ни почит към Божията Майка се ражда от любов и познание, което ни е дарено от самата Любов. И пред нас истински стои само една възможност, само един избор – да вкусим и сами да се убедим, какво е това: измислица, митология или все пак истина, живот и красота, които сами доказват себе си.

Беседата е част от сборника „Да бъдем тук“, Омофор, София 2024