Преобразяващата сила на евангелското слово
Идеята, че Христовото слово може да бъде разпространявано на „културен“, както и на „вулгарен“ език сред цивилизованите народи без каквото и да било ограничение, продиктувано от риториката и граматиката, е присъща на най-автентичното разбиране за християнството. Чрез гениалното и оригинално сътворяване на нова писменост, Кирил и Методий допринасят не само за разпространяването на евангелското слово сред народите със своеобразна култура, но и за осъществяването на радикална промяна в начина им на живот. Така разбираме, че „благовестенето“ е нещо съвсем различно от „християнизирането“, т.е. от въвеждането на новите народи в юридико-политическия и в моралния свят на християнството. Преобразяващата светлина на Евангелието радикално променя отношението Бог – човек. То вече има не външен характер, както в различните философски, социални и психологически системи, обозначаван само с нравствени категории, а лично единение с Твореца. Християнинът не е християнин просто защото говори за Бога. Той е християнин, защото може да преживява Бога.
Двамата братя превеждат на разбираем език свещените книги, като по този начин полагат литературните основи на съответните национални езици. Старобългарската писменост става основа за формирането на националните славянски литератури. Чрез пренесената от християнския Изток на Запад светлина св. братя се превръщат в константи на цялата православна славянска книжнина. Затова те са наречени съвсем справедливо не само славянски апостоли, но и културни творци.
Всяка култура представлява въплътен в историята израз на идентичността на народа. Тя изковава душата на този народ, който се идентифицира чрез своята ценностна система. Във всички известни исторически култури религията е основен елемент, определящ фактор. Именно религията ориентира структурирането на ценностите и оттук формира вътрешната логика на културата. По своята същност културата означава откритост към божественото. Кризата в една култура настъпва тогава, когато тя вече не е в състояние да създаде убедителна връзка между свръхестествения фактор и новото, критично знание. И именно в съвременна Европа за първи път се полага началото на разбирането за култура, според което културата се явява самостоятелна област, различна или дори в опозиция на религията. По такъв начин унаследената традиция се поставя под съмнение, онова, което някога е било смятано за ценност, за истина, се превръща в навик и изгубва своята жизненост.
Следователно, днес в световен мащаб, а и в българското общество, придобива особена актуалност преодоляването на антропоцентристката философия на нашия егоизъм и себелюбие. Ако осъзнаем, че разбирането, готовността да слушаме другия, е най-дълбоката същностна определеност на човека, това ще промени живота ни, нашето всекидневие, политическото действие в държавата и обществото. Докато сме изолирани вътре в себе си, в собственото си „аз“, ние сме индивиди, а не личности. Когато излезем от изолацията на нашето индивидуално съществуване, когато стъпим на пътя на любовта към Бога, когато сме готови да принесем себе си в жертва на Бога и на другите хора, тогава ставаме истински личности.
Делото на Кирил и Методий е велик принос в оформянето на общите християнски корени, които поради своята дълбочина и жизненост, определят една от най-важните ориентировъчни културни точки. Основният критерий, вдъхновявал тяхното дело, е християнската вяра. Културата и вярата не само не влизат в противоречие, но и създават помежду си отношения. Благодарение на тези отношения са издигнати величествени храмове, изпълнени с архитектурни ценности и свещени изображения, плод както на молитвата и покаянието, така и на вкус и изтънчена художествена техника. Именно поради тази причина са редактирани документи и произведения от религиозен и културен характер, в които се изразява геният и зрялата национална идентичност на народите.
Културното наследство, завещано от солунските братя на славянските народи, е плод на тяхната вяра, която те посяват у своите последователи. По-късно от нея израстват нови клони, раждащи изобилни плодове. Те обогатяват онова изключително мисловно и художествено достояние, за което целият свят е признателен на славянските народи. От тяхното свидетелство могат да се поучат днес всички, които политически се ангажират в процеса на Европейското обединяване, защото в търсенето на собствената си идентичност Европа трябва да се завърне към своите християнски корени.
Историческият опит показва, че възвестяването на християнската вяра не унищожава, а напротив – проявява истинските човешки ценности, типични за гения на всички народи, огрени от светлината на Христовото благовестие. Тя допринася за преодоляването на противоречията, ражда чувството за щастие на ориентираната към разбиране и проникване в дълбочината на нещата общност от хора, които не само търсят своите права, а и истината и съвместността. Вярата е вечен порив, неутолима жажда за сливането на личност с личност. Разбирателството и съпричастността са основни измерения на човечността – откритост към другия, стремеж да го разбереш, да разшириш своя хоризонт.
Силата, която сближава вярата и културата, е споделената истина за човека, която е свързана с истината за Бога и действителността като цяло. Колкото по-човешка е една култура, толкова по-велика е тя. И колкото повече една култура свидетелства за истината, с която е била по-рано свързана, толкова повече тя ще бъде в състояние да наподобява истината и самата да бъде оприличена на нея.
В културните изражения на християнската вяра подчертано присъства човекът. Но християнската вяра по своята същност е себеразкриване на истината и следователно предполага изкуплението и преображението на човека. Защото същинската духовна нищета се състои в затъмняването на истината. Тази тъмнина изкривява нашите действия и ни изправя един срещу друг, защото ни откъсва от основата на нашето битие, която е Бог.
Общението между хората освобождава от алиенацията и разделението. Вярата представлява универсален критерий, който е чужд на всякакво насилие. Това не означава униформеност. Точно обратното.
Плод на християнската вяра са всички народи, които стават Христови ученици, защото Той е истината за човека и пътят за човечеството.
Следователно вярата е култура. Не съществува празна вяра или обикновена религия. Доколкото вярата казва на човека кой е той и кои са основанията на неговата човечност, дотолкова тя създава културата. Словото на вярата не е абстракция; това е феномен, който се е развил посредством дълга история и посредством интеркултурното общение, в което е създал цялостната структура на живот, взаимодействие на човек със себе си, своя ближен, света и Бога. В диалога няма само отношение между „аз“ и „ти“. В него се ражда „ние“ – общността. Това означава, че вярата има свое собствено изражение, жива и културна общност, която наричаме Божи народ.
Не трябва да забравяме, че християнството още в Новия завет дава плодовете на цялата културна история, история на приемане и отхвърляне, на среща и промяна.
Божият призив към Авраам „Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си“ (Бит. 12:1) означава културна промяна. Подобна промяна с нейната собствена предидуща история, подобно излизане, винаги ще стои в началото на всеки нов час от историята на вярата. Но това ново начало се проявява като изцеряваща сила, която създава нов център, привличащ към себе си всичко истински човешко, всичко истински религиозно. „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си“ (Йоан 12:32), казва възкръсналият Христос. Кръстът е първата от всички промени, изгнание, кота далеч от земята. Именно затова той става нов център на магнетично привличане, теглейки нагоре световната история и превръщайки се в средоточие на разделените.
Всеки народ, който се присъединява към Христовата Църква, е културна общност, със своя собствена историчност, развита и интер-културно свързана. Никой не може да стане християнин, без да излезе, без радикално да промени предишния си живот във всички негови аспекти.
Вярата не е частен път до Бога; тя води до Божия народ и неговата история.
Бог е свързан с историята, която е също така Негова и която ние не можем да отхвърлим.
Пренебрегването на християнските ценности, допринесли и допринасящи за обогатяването на културата и човеколюбието, с които Европа заслужено се гордее, е несправедливост и голяма грешка. Всеки, които иска действено да сътрудничи в изграждането на истинска Европейска общност, не трябва да пренебрегва красноречивия исторически факт, че Христовото евангелие нито заличава, нито изключва тази истинност, която всеки човек или народ признава като добро, истина и красота.
Въпреки това, трябва да признаем, че редом до културна Европа, с нейните религиозни и философски движения, с нейните завоевания в технологиите и информатиката, се нарежда и Европа на диктаторските режими и войните – една Европа, обляна в кръв и сълзи, и изпълнена със страшни жестокости. Може би поради горчивия опит от миналото, днес още по-бързо си прокарва път изкушението, водещо до скептицизъм и безразличие пред разпадането на моралните устои в личния и обществения живот. Днес на преден план стоят основните философски въпроси за отношението между етиката и политиката, за значението на трансцендентното в нашата антиметафизична епоха. Сред главните предизвикателства, които се издигат пред нас, са диалогът на религиите във времето на масов атеизъм, сближаването на културните общности в света, промяната на обществените форми на живот, както и вписването на собствената културна традиция в цялото.
В този тревожен социален контекст е изключително важно да се разбере, че ако Европа желае да открие своята истинска идентичност, тя трябва да се обърне към християнските си корени, и по-конкретно към делото на хора като св. братя Кирил и Методий, чийто пример е принос от първостепенна важност за духовното и моралното й обновление. Преживяла века на големите идеологически заблуди и катастрофите, последната възможност за Европа е диалогът на религиите и културите, който единствен може да спаси света от самоунищожение. Защото ако не се самоунищожи, светът макар и бавно, трябва да стигне до запознанство. Разбирането не е само интелектуален процес, а и нравствена повеля. Да се научим да живеем заедно, това означава да се научим да разбираме другия, да разбираме вярата на другия, неговите ценности и мечти.
Днес младите хора търсят все повече духовна опитност. Отегчени от материализма и рационализма на обществото, те са открити към различни религиозни истини и ценности. Но какво предлага Православието на съвременното младо поколение? В залеза на ХХ и началото на ХХI век, когато сме свидетели на рухването на много световни идеологии, Православието преживява своята младост. Подобно на живота и младостта, които не приемат никакви изкуствени форми, Православието не се изчерпва с шаблони и правила. В основата си то е живот и утвърждаване на самия живот.
Православието открива личния Бог, Който е подобен на нас; открива Бога, Който обича човека, дори когато той греши. Богът, Когото Православната църква изповядва, не е философска идея, абсолют или наказващ съдия, а Бог, Който непрестанно присъства във времето и историята. Православието не отрича този свят, а съществува, за да го преобрази. Когато човек почувства веднъж Бога в себе си и когато човешкото сърце се озари от светлината на евангелското слово, то придобива чудесна сила, която превръща и безпомощните във всесилни. Православието отговаря на екзистенциалните въпроси на младите хора и формира в тях истинското чувство за любовта, истината и красотата. Православието им открива радостното чувство за живота, открива им най-дълбоката истина за самите тях.
В това е силата на Православието!
Посланието на Кирил и Методий – тези светци, покровители на Европа, е, че евангелието на живота и човешката история ни е дарено от Бог-Слово, Който се въплъщава, за да изкупи човека от злото на греха и да го спаси от бездната на терзанието. В тази перспектива сърдечно поздравявам с днешния празник всички членове на академичната общност на Алма Матер. Мисията на св. братя се утвърждава по чудесен начин посредством техните ученици и особено благодарение на трудовете на св. Климент Охридски, духовен покровител на СУ. Ние, учениците на св. Климент, трябва да съхраняваме и предаваме знанията и мъдростта на тяхното културно наследство, завещано на всички народи. Бог да бди над нашата страна и да я пази сега и винаги!
публикувано във в-к Култура, Бр. 20, 27 май 2005 г.
