Проповед за Рождество Христово

Един от съвременните ни духовници, отец Софроний, пише: „Откровението за Бога казва: Бог е любов, Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина; и колко е трудно, – пише той, – да се съгласят хората с това …“. Трудно е, защото и личният ни живот, и животът на окръжаващия ни свят, свидетелстват по-скоро за обратното.

Всъщност къде ли ще е тази светлина на Божията любов, ако всички ние, приближавайки се към края на своя живот, заедно с праведния Йов съзнаваме с горчивина в сърцето: „Най-добрите ми мисли, притежание на сърцето ми – са разбити; дните ми преминаха, преизподнята е мой дом“ (вж. Йов 19:11-13). И след всичко това къде е моята надежда? И кой ще узнае това, което от младини тайно, но силно жадуваше сърцето ми? И ето, душата жадно търси среща с Бога, за да Му каже: „Защо ми даде живот? Преситен съм на беди, покрива ме мрак; защо скриваш лицето Си от мене? Аз зная, че Ти Си милостив, но защо, защо си толкова безучастен към моето страдание? Не мога да Те разбера“…

Не се ли издига този вик от цялата наша земя, студена, осиротяла, изпълнена със страх, горчивина и болка? И какъв отговор дава Бог та този стон, на тази мъка? … Ето един пример за това, какво отговаря и как говори Господ от същата книга на отец Софроний за Стареца Силуан*:

„Живял на земята човек, мъж с гигантска сила на духа… Той дълго се молел с неудържим плач: „Помилвай ме“; но Бог не го чувал. Изминали много месеци в такава молитва и силите на душата му се изчерпали. Отчаян, той извикал: „Ти Си неумолим!“. При тези думи в обезсилената му от отчаянието душа нещо се скъсало, и тогава изведнъж за миг той видял живия Христос; огън изпълнил сърцето и цялото му тяло с такава сила, че ако видението било продължило още миг, би умрял. След това вече никога не могъл да забрави неизразимо кроткия поглед на Христос, изпълнен с безкрайна любов и радост, и с непостижим мир. И след това дълги години, през целия си живот, той все говорил, че Бог е любов, любов безмерна и непостижима…“.

Тази любов не е емоция, не е добро отношение на Бога към нас, тя е Самият Бог, който дойде в света в плътта на новородения Христос. Той създаде света от любов. Той сътвори света, за да сподели с него онзи ликуващ, тържествуващ живот, който се нарича любов и който достига до такава интензивност, до такава пълнота, че вече е отвъд всяка граница, отвъд всяко умаляване. Любовта отдава себе си, забравяйки всичко, освен любимия, дава, въпреки че сякаш е беззащитна и крехка, подобно на плътта на детето, което се ражда във Витлеем. И Господ зове към нас: „Откликнете!“…

Но как да се отзовем? Евангелският разказ говори за това как мъдреците идват от Изток със своите дарове. Но къде да Го търсим ние и откъде да тръгнем? Те идват от далеч, от онова място, където не беше Христос. И ние можем сега да се устремим към Христа, Който е Вездесъщ, Който възкръсна и победи всичко; да се устремим от нощта, от мрака на нашите собствени души. Колко сме много ние, които сме в мрак, които ни обзема тъмнина: ето, от тази тъмнина да отидем при светлината. А светлината е любов. От мрака на злобата да се насочим към любовта! От греха да се устремим към любовта, всеопрощаваща и изцеляваща! От студенината на живота да потърсим любовта, която стопля душата и променя всичко в живота! От сивата житейска оскъдност да се устремим към любовта, защото където има любов, там е и светлината, и радостта; там няма голяма и малко, но всичко е голямо, защото всичко може да стане знак на любовта …

Господ ни призовава да вярваме в себе си. Да си спомним даровете на мъдреците: те донасят злато. В тъмните недра на земята се намира неговата блестяща слава, звънлива пълнозвучност, неповредима чистота. Във всеки от нас се крие тази слава, която се стреми към светлина, тази неръждаема чистота на душата, която е способна на велики дела. Стига само да й се даде свободата да обича без страх, да обича с цялата сила на могъщата душа! Златото, за което става дума, е преобразената земя. Да отворим нашите тъмни недра, в които се крие сиянието на светлината и да тръгнем към него!

Мъдреците донасят тамян, който се издига и благоухае. Да дарим и ние любов, която сияе със светлина, със своята ненакърнима чистота, която блести със слава; любов, която да се разпространи по цялата земя като благоухание с нежност, обич, топлина… Но и смирна донасят мъдреците, както се носи при покойник. Христос, Безсмъртният Бог се роди, не за да живее подобно на нас, а за да умре, подобно на нас; да живее нашия смъртен живот, за да можем ние да влезем в Неговата безсмъртна, тържествуваща, ликуваща вечност…

Който иска да върви след Мен, да се отрече от себе си, да забрави себе си, да помни само това, че хиляди наоколо се нуждаят от любов. Няма по-голяма любов от това да отдадеш живота си. А да отдадеш живота си не означава задължително да умреш, но означава всеки миг да посветиш на любовта – творческа, проницателна, умна, смела; любов, която дава; любов, която не отстоява своето; любов, която не предпазва себе си, не се затваря … Силата Божия в немощ се проявява. Не бива да се страхуваме да обичаме. Да отдадем себе си докрай; и тогава вестта за родения днес Христос ще стане реалност не само в нашия живот, но и в живота на милиони хора – като светлина, топлина, радост, обновление на целия живот! Амин! I www.pravoslavie.ru.

*Софроний (Сахаров, архим.)/ Свети Силуан Атонски/С. 2008, с.19

Превод: Евгения Николчева