Св. Иван Рилски – отшелник и общественик
Може би без св. Ивана и други такива като него не би имало днес български народ. Тая смела мисъл нека никого не учудва, защото логиката на фактите довежда до нея…
Вярващите единодушно го почитат като вечно бдящ небесен покровител на България!… Защото св. Иван със своя подвиг, роден от велика любов към Бога и от послушание към Божията воля, не само себе си спаси и съвременниците си настави в пътя на спасението, но и безчислените поколения след себе си предпази от отчаяние в най-тежките минути на религиозен упадък и национално униние – след толкова тежки премеждия и народносни катастрофи – изведе на спасителния бряг на националната самобитност и независимост.
Какви велики плодове роди свети Ивановата беззаветна любов към Бога! С изпълнението на първата и най-важна Христова заповед Рилският пустинножител доби огромни благодатни сили и можа да понесе един цял народ върху плещите си, да преведе през много изпитания и беди… С това свети Иван Рилски се явява пред днешния изследовател на живота и значението му не само като велик пустинножител, но и като велик общественик. Колкото и парадоксално да звучи това, фактите го доказват. Някои, може би, ще се усмихнат и ще свият рамене като чуят, че св. Иван Рилски е ценен и като отшелник, и като общественик. И, може би, в своето отшелничество и уединение в непристъпните гънки на Рила той е по-добър общественик от много други общественици из канцелариите.
Но може ли, ще възразят някои, да се нарича общественик човек, който бяга от живота и се крие от обществото? Та тъкмо това е най-чудното – че св. Иван Рилски, тоя „беглец от света“, е един от най-заслужилите благодеятели на България! Той е избягал от света, но не от презрение към него, а от велика любов към Бога. Когато говори за любовта към Бога като за първа и най-голяма заповед, Спасителят добавя: „А втора, подобна ней е: възлюби ближния като себе си“ (Мат. 22:39). Как може да обикне ближния си като себе си някой, който не е обикнал Бога и Божиите заповеди от всичката си душа? Любовта към ближните не е природен закон, за да може всеки да я има в сърцето си. Какво прочее ще подтикне един човек-егоист да възлюби всеотдайно чужди нему хора?… А който е обикнал Бога от цялото си същество, неминуемо започва да обича и ближните си като себе си, защото заповедите на обичния Бог изискват това. Ето, примерът на св. Ивана отлично доказва правотата на нашите мисли. Неговата изумителна любов към Бога го довела в края на краищата до жертвена любов към ближните и до най-безкористна служба на народа. Кой друг е дал толкова на България, колкото св. Иван Рилски?
Но, казват, той се е отделил от обществото! Побягнал е от народа! Каква любов към народа е проявил в това? Вярно е, той е избягал от народа, но не поради мизантропия. Той е побягнал от света, за да не се зарази от пороците му. Побягнал е от света, за да се сдобие с добродетелите на съвършенството, та с тях да послужи на народа си. Побягнал е от света, за да дойде по-близко до Бога, та, застанал пред престола Му, повече милост и благодат да измоли за света. Защото в края на краищата светът не е нещо самостоятелно, а зависи от Бога. Ето такова е мистичното значение на „бегълците от живота“ за живота! А ние, които не сме „бегълци от живота“, какво даваме за живота? – Пороците си, недостатъците си, слабостите си, с които го отравяме и правим още по-тежък и непоносим…
Странен е пътят на светците! Те са устремени към небето, но с туй обогатяват земята! Техният път е подобен на пътя, който изминава водата. Представете си, че навред по земята е страшна суша. Пръстта е пропукана от палещото слънце. Дъжд не е валял от месеци. Никаква роса не пада по растенията. Вода е останала само в моретата, езерата и реките. Но, вместо оттам да се излива върху жадната земя, водата във вид на пара побягва към небето. Каква несъобразност в природата! – би рекъл прибързаният в умозаключенията си наблюдател. Но всъщност не трябва ли тъкмо така и да стане? Водата трябва да се изкачи във вид на пара на небето и да образува там големи дъждоносни облаци, за да може оттам като дъжд да падне равномерно навсякъде по земята, дето е нужна нейната животворна влага.
Ето такъв е пътят на светците… Светците бягат от света, за да не се заразят от пороците му, търсят Бога, за да придобият заповяданото от Него съвършенство и чак тогава като небесни облаци обръщат поглед към жадната за небесна влага земя и почват да разливат над нея велика Божия благодат.
През времето на св. Ивана е имало много големци в България – боляри, висши сановници, държавници, пълководци и общественици. Но те всички са окончателно забравени, тъй че дори и имената им не се знаят… А тоя отшелник , който жив отиде да се погребе в дебрите на Рила, той пустинник, който имаше равноангелен живот, но бягаше от човешката прослава и до днес не може да се отърве от величанията и лаврите, които от всички страни се трупат върху светия му лик…. И всичко това идва да докаже, че народът по свои пътища чувствува какво значат светците за човечеството. Да, велико и неоценимо е значението на светците за живота в тоя грешен свят. Светците са невидимите стълбове, върху които се крепи светът. Те са връзката между небето и земята.
Целият свети Иванов живот и подвиг е едно дивно тържество на духа над материята, и едно потвърждение за библейската истина за приоритета на духовното над плътското. Но странно! По неизповедимите Божии пътища, презрял тялото си, св. Иван и него увековечи, и стана с нетленните си мощи живо доказателство за възкресението на мъртвите от гробовете, което има да се сбъдне преди Второто пришествие.
Откъс от книгата на архим. Серафим (Алексиев) “Свети Иван Рилски и значението му за българския народ”
