Страшният съд (Неделя месопустна)

Идващата не­де­ля се на­ри­ча месопустна, тъй ка­то в те­че­ние на седмицата, ко­ято я следва, Църквата пред­пис­ва час­ти­чен пост и въз­дър­жа­не от месо. Би тряб­ва­ло да раз­г­леж­да­ме то­ва предписание, ка­то взе­мем под вни­ма­ние всичко, ка­за­но по-го­ре за зна­че­ни­ето на подготовката.

Сега ве­че Църквата се ори­ен­ти­ра към за­вър­ш­ва­не на под­го­тов­ка­та за подвига, кой­то се очак­ва от нас след се­дем дни. Тя ни въ­веж­да в на­ча­ло­то на пос­та пос­те­пен­но, зна­ей­ки на­ша­та не­ус­тойчи­вост и пред­виж­дай­ки ду­хов­на­та ни слабост.

В на­ве­че­ри­ето на то­зи ден, през събота месопустна, Църквата из­вър­ш­ва все­общ по­мен за по­чи­на­ли­те с на­деж­да­та за въз­к­ре­се­ние и ве­чен живот. И то­ва на­ис­ти­на е мно­го ва­жен ден на цър­ков­на молитва, пос­ве­те­на на отиш­ли­те си от нас чле­но­ве на Църквата. За да раз­бе­рем зна­че­ни­ето и връз­ка­та меж­ду поста и мо­лит­ва­та за починалите, тряб­ва пре­ди всич­ко да си припомним, че хрис­ти­ян­с­т­во­то е ре­ли­гия на любовта. Иисус Христос е пре­дал на сво­ите апос­то­ли уче­ние не за личното, ин­ди­ви­ду­ал­но спасение, а им е дал но­ва за­по­вед – „да лю­би­те един дру­ги­го“. И е прибавил: „По то­ва ще поз­на­ят всички, че сте Мои ученици, ако лю­бов има­те по­меж­ду си“ (Иоан 13:35). Следователно лю­бов­та е ос­но­ва­та и са­ми­ят жи­вот на Църквата, ко­ято пък, по ду­ми­те на св. Игнатий Антиохийски, е „съ­юз на вя­ра­та и лю­бов­та“, до­ка­то гре­хът ви­на­ги е от­със­т­вие на любов, разделение, разпокъсване, вой­на на всич­ки сре­щу всички. Новият живот, да­рен ни от Иисус Христос и пре­да­ден ни от Църквата, е пре­ди всич­ко жи­вот на примирението, на „съ­би­ра­не­то в ед­но на раз­п­ръс­на­ти­те“, на въз­с­та­но­вя­ва­не­то на любовта, раз­ру­ше­на от греха. Но ни­ма мо­жем да пос­та­вим до­ри са­мо на­ча­ло­то на зав­ръ­ща­не­то към Бога, на при­ми­ре­ни­ето с Него, ако са­ми не се вър­нем към един­с­т­ве­на­та но­ва за­по­вед на любовта? В мо­лит­ва­та за по­чи­на­ли­те Църквата най-ве­че из­каз­ва сво­ята любов. Молим Бога да пом­ни тези, ко­ито споменаваме, а ние ги помним, за­що­то ги обичаме. Молейки се за тях, ние се сре­ща­ме с тях в Христа, Който е са­ма­та Любов и Който е по­бе­дил смър­т­та – та­зи най-вис­ша сте­пен на ра­зе­ди­не­ние и разлъка. В Иисус Христос не съ­щес­т­ву­ва раз­ли­ка меж­ду жи­ви­те и починалите, за­що­то в Него всич­ки са живи. Сам Той е Животът, а Жи­во­тът бе „свет­ли­на­та на чо­ве­ци­те“ (Иоан 1:4). Като обичаме Христа, ние оби­ча­ме всички, ко­ито са в Него; оби­чай­ки тези, ко­ито живеят в Него, ние оби­ча­ме Христа – то­ва е за­кон на Църквата и яс­но обяс­не­ние на нейни­те мо­лит­ви за починалите. Благодарение на на­ша­та лю­бов към Христа те са жи­ви „в Христа“. И кол­ко се заблуждават, кол­ко без­на­деж­д­но се заб­луж­да­ват оне­зи за­пад­ни християни, ко­ито свеж­дат мо­лит­ви­те за по­чи­на­ли­те или до уче­ни­ето за за­кон­ни­те „зас­лу­ги“ или „наг­ра­ди“, или прос­то от­х­вър­лят те­зи молитви, ка­то ги смя­тат за безполезни. Заупокойната служ­ба през съ­бо­та месопустна (Парастас) е об­ра­зец за всич­ки дру­ги служ­би за по­мен на по­чи­на­ли­те и се из­вър­ш­ва още през втората, тре­та­та и чет­вър­та­та съ­бо­та на Великия пост.

Тема на не­де­ля месопустна е от­но­во любовта. През то­зи ден еван­гел­с­ко­то че­те­не е пос­ве­те­но на прит­ча­та на Спасителя за страшния съд (Мат. 23:31-46). По ка­къв за­кон ще ни съ­ди Иисус Христос, щом нас­тъ­пи то­зи ден? Притчата отвръща: по за­ко­на на Любовта. Не ху­ман­на­та гри­жа за аб­с­т­рак­т­на­та спра­вед­ли­вост към ано­ним­ни „бед­ни“, а кон­кретната, лич­на лю­бов към човека, към все­ки човек, кой­то по во­ля­та Божия сре­ща­ме в жиз­не­ния си път. Посочената раз­ли­ка е мно­го важна, за­що­то в днеш­но вре­ме хрис­ти­яни­те все по­ве­че и по­ве­че са склон­ни да отъж­дес­т­вя­ват хрис­ти­ян­ска­та лю­бов с политическата, ико­но­ми­чес­ка­та и со­ци­ал­на­та гри­жа за хората. С дру­ги думи, те пре­ми­на­ват от гри­жа­та за един оп­ре­де­лен чо­век и не­го­ва­та лич­на съд­ба към гри­жа за ано­ним­ни същества, ко­ито при­над­ле­жат нап­ри­мер към оп­ре­де­ле­на класа, на­ци­онал­ност и т.н. С то­ва не казваме, че по­до­бен род гри­жа е ненужна. Ясно е, че християните, ко­ито но­сят граж­дан­с­ка или про­фе­си­онал­на отговорност, са длъж­ни да се погрижат спо­ред сво­ите въз­мож­нос­ти и разбиране за осъ­щес­т­вя­ва­не­то на справедлив, ос­но­ван на ра­вен­с­т­во и изоб­що по-ху­ма­нен со­ци­ален и об­щес­т­вен живот. Безспорно всич­ки те­зи по­ня­тия из­рас­т­ват от християн­с­ки ко­ре­ни и ве­ро­ят­но са вну­ше­ни от християнството. Но хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов е все пак не­що съв­сем дру­го и та­зи раз­ли­ка тряб­ва да се раз­би­ра и отстоява, ако Църквата же­лае да про­дъл­жа­ва сво­ята особена, един­с­т­ве­на по ро­да си ми­сия и да не при­ли­ча прос­то на ня­ка­къв со­ци­ален посредник, ка­къв­то ни­ко­га не би мог­ла да бъде.

Християнската лю­бов е „не­въз­мож­на­та въз­мож­ност“ да съз­рем Христа в дру­гия човек, кой­то и да е той; в човека, ко­го­то Бог спо­ред Своя ве­чен и та­ен промисъл е ре­шил да въ­ве­де в моя живот ма­кар и за ня­кол­ко мига, и не прос­то ка­то по­вод за „доб­ро де­ло“ или фи­лан­т­ро­пич­но упражнение, а ка­то на­ча­ло на веч­но­то об­щу­ва­не със Самия Него. Всъщност тък­мо лю­бов­та е она­зи тайн­с­т­ве­на сила, ко­ято през всич­ко външ­но и слу­чай­но в дру­гия чо­век – вън­шен вид, со­ци­ал­но положение, ет­ни­чес­ки произход, ин­те­лек­ту­ал­ни спо­соб­нос­ти – дос­ти­га ду­ша­та – един­с­т­ве­ния лич­нос­тен ко­рен на чо­веш­ко­то същество, час­ти­ца­та от Бога в него. Бог оби­ча все­ки човек, за­що­то Той Един поз­на­ва без­цен­но­то и аб­со­лют­но сък­ро­ви­ще – душата, чо­веш­ка­та лич­ност, ко­ято Той е да­рил на все­ки човек. По та­къв на­чин хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов ста­ва учас­тие в бо­жес­т­ве­ното зна­ние и дар на бо­жес­т­ве­на­та любов. Любовта не мо­же да бъ­де безлична, за­що­то тък­мо тя е чуд­но­то от­к­ро­ве­ние на лич­нос­т­та в един чо­век – лич­нос­тен и един­с­т­вен пос­ред об­що­то и обикновеното. Тук се откроява дос­тойно­то за лю­бов в чо­ве­ка – онова, ко­ето му е да­ре­но от Бога.

В това от­но­ше­ние хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов е про­ти­во­по­лож­на на со­ци­ал­на­та дейност, с ко­ято в днеш­но вре­ме са­ми­те хрис­ти­яни я отъждествяват. За со­ци­ал­ния де­ец пред­ме­тът на лю­бов­та е не личността, а чо­ве­кът – аб­с­т­рак­т­на еди­ни­ца от не по-мал­ко аб­с­т­рак­т­но­то човечество. Докато хрис­ти­яни­нът оби­ча човека, за­що­то той е личност. В пър­вия слу­чай лич­нос­т­та се при­ема прос­то ка­то човек, във вто­рия слу­чай се раз­г­леж­да са­мо ка­то личност. За со­ци­ал­ния де­ец лич­нос­т­та не пред­с­тав­ля­ва ни­ка­къв интерес, той до­ри чес­то я при­на­ся в жер­т­ва на „об­щия ин­те­рес“. Може да ни се стори, и не без основание, че хрис­ти­ян­с­т­во­то твър­де скеп­тич­но се от­на­ся към аб­с­т­рак­т­но­то „чо­ве­чес­т­во“; но хрис­ти­ян­с­т­во­то из­ме­ня на се­бе си и из­вър­ш­ва смър­тен грях все­ки път, ко­га­то пре­неб­рег­не гри­жа­та за от­дел­на­та лич­ност и лю­бов­та към нея. Подходът на со­ци­ал­ния ак­ти­вист е ви­на­ги футуристичен; той дейс­т­ва ви­на­ги в име­то на справедливостта, реда, пос­ти­га­не­то на бъ­де­що­то щастие. Християнството твър­де мал­ко се гри­жи за ня­как­во за­га­дъч­но бъдеще, ала на­соч­ва ця­ла­та си си­ла към сегашния, ре­ша­ва­щия момент, ко­га­то тряб­ва да се про­яви любов. Тези два под­хо­да не се из­к­люч­ват вза­им­но, но не тряб­ва и да се смесват. Без съм­не­ние хрис­ти­яни­те но­сят от­го­вор­ност по от­но­ше­ние на зем­ния жи­вот и тряб­ва да по­емат и из­пъл­нят та­зи отговорност. Дейността на со­ци­ал­ния ак­ти­вист при­над­ле­жи из­ця­ло на зем­ния живот. Но цел­та на хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов оти­ва от­въд не­го­ви­те предели. Сама по се­бе си тя е лъч, кой­то из­хож­да от царството Божие; тя ми­на­ва и пре­ми­на­ва през всич­ки ог­ра­ни­че­ния и ус­лов­нос­ти на зем­ния свят, за­що­то нейна­та дви­же­ща сила, цел и за­вър­шек е Бог. И ние знаем, че един­с­т­ве­на­та пос­то­ян­на и пре­об­ра­зя­ва­ща по­бе­да в то­зи свят, кой­то „ле­жи в зло“, е по­бе­да­та на любовта. Истинската ми­сия на Църквата е да на­пом­ня на чо­ве­ка за та­зи лич­на лю­бов и за не­го­во­то приз­ва­ние да из­пъл­ни греш­ния свят с любов.

Притчата за страшния съд го­во­ри за хрис­ти­ян­с­ка­та любов. Не все­ки от нас е приз­ван да ра­бо­ти за човечеството, но все­ки е по­лу­чил да­ра и бла­го­дат­та на Христовата любов. Ние знаем, че всич­ки хо­ра се нуж­да­ят от та­зи лич­на любов, от приз­на­ва­не­то на тях­на­та лична, уникална душа, в ко­ято ця­ло­то тво­ре­ние Божие се от­ра­зя­ва по не­пов­то­рим начин. Знаем също, че в све­та има бол­ни и глад­ни хо­ра и те са такива, за­що­то им е би­ла от­ка­за­на тази лич­на любов. И в края на кра­ища­та знаем, че кол­ко­то тяс­но и ог­ра­ни­че­но да е по сво­ите въз­мож­нос­ти на­ше­то соб­с­т­ве­но съществуване, то все­ки от нас но­си отговорност­та за ня­как­ва мъ­нич­ка час­ти­ца от царството небесно, и то бла­го­да­ре­ние на това, че при­те­жа­ва­ме да­ра на Христовата лю­бов. Следователно ние ще бъ­дем съ­де­ни за то­ва, да­ли сме по­ели та­зи отговорност, да­ли сме про­яви­ли та­ка­ва любов, или сме от­ка­за­ли да го нап­ра­вим. Защото, „до­кол­ко­то сте сто­ри­ли то­ва на ед­но­го от тия Мои най-мал­ки братя, Ме­не сте го сто­ри­ли“… (Мат. 25:40).

Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова

Из книгата на прот. Александър Шмеман „Великият пост“, ИК „Омофор“, 2006