Църква и Царство Божие: история и есхатология

След като Западът изостави схоластиката, последното поколение библеисти на отминалия век, главно протестантите, откриха есхатологичния, динамичен и историчен фактор на библейското откровение.

Светоотеческото богословие на Православната църква обаче не се хвана в капана на едностранчивостта на съвременните западни библеисти.

Мнозина богослови, поначало западноевропейци и техни гръцки последователи, твърдят, че библейското богословие е открило есхатологичния и динамичен фактор в историята в съдържанието на книгите на Св. Писание, докато богословието на отците, според тях, е статично, антиисторично и платонизиращо. Разбира се, това твърдение се оформя без каквато и да било обосновка. И, докато нищенето на конопа от страна на тези, т.нар. богослови, се върти около библейския текст, те споменават много рядко и съвсем общо богословието на отците. Случва се обаче и точно обратното. Знаем, че навсякъде по света университетите в западната традиция от най-ново време изразяват или обслужват съществуващите в тяхната среда обществени и културни елементи. Така, изправени пред философия на историята, подчертаваща изключително технологическия и технократичния фактор на едно динамично развитие, библеистите, най-вече библеистите-протестанти, извлякоха успешно и, разбира се, правилно от библейските текстове единствено есхатологичния и динамичен фактор на историята, обслужвайки, съзнателно или не, но винаги с кадифени ръкавици, главно икономическия динамизъм на капитализма. С други думи, случи се нещо подобно на това, което отбеляза социологът Макс Вебер относно раждането на капитализма. Изтъкна се отношението между понятията Ruf и Beruf, т.е. призванието за спасение се приравни с професията. По този начин библеистиката, независимо от много големия си принос в тълкуването на историята на Божието домостроителство, наложи едно акосмично богословие, забравяйки творението и поставяйки го в периферията.

Есхатология, библейско и светоотеческо богословие

В този ред на мисли погрешен е възгледът на съвременните богослови, изследвачи на библейската история и книжнина, че събитията и текстовете от Св. Писание са напоени от динамичен есхатологичен дух, докато по-късното църковното предание е статично и елинизирано в много свои пунктове. Църковното предание опази с нокти и зъби библейските текстове единствено защото описват спасителните събития на Божието домостроителство, които събития продължава да живее самата Църква. Най-чудният факт е приспособимостта на църковния живот към хиляди исторически дадености. Творческото, оригинално и живо приспособяване е съществувало, тъй като е съществувал църковен живот: винаги – нещо, което е напълно закономерно – живите неща се приспособяват. Иначе църковният живот щеше да бъде просто повторение на библейските текстове! И тогава, в едно такова повторение, нямаше да съществува никаква есхатология. Към едно такова повторение се стремят онези, които говорят за есхатологическата чистота на първите християнски времена и завръщане към нея! Освен чистата утопичност на едно такова схващане, в него е налично и едно осакатяване на библейската история. Библейските събития и църковното предание принадлежат на непрекъснатия ход на историята, където последната не е единствено история, а цялостна и всеобща действителност. Творение, история, човек и общност съставят библейската и църковна действителност. Очакваният нов свят на светостта е този, който обхваща всичките споменати по-горе измерения. Непрекъснатото изпращане на светодуховните енергии³ означава връзка между първите и последните неща. Всички теории за статичност и подобните на тях фантастични научни хипотези представляват винаги трагикомични карикатури!

Тази връзка между протология⁴ и есхатология не става с историко-филологическо разкриване на тенденции и елементи в някакви агиографски и други текстове на Църковното предание. Страхувам се, че днешните академични богослови на Изток и на Запад не са осъзнали, че всичките писмени паметници – независимо дали Св. Писание, апокрифи или филологически трудове, както и други видове изкуства – представляват паметни бележки за една история: история на Божието домостроителство или на спасението, която върви от сътворението на света, през общността на избрания народ⁵, през културите на всички народи, Църквата на Утешителя, непрекъснатите борби срещу историческите поквари и т.н. и т.н. в есхатологическа цялост, която винаги преминава вътре в сътвореното и в историята. Следователно откровението играе първенствуваща роля като история, като драматични събития, противоречиви и трагични, падения и триумфи. Начинът на живот произвежда тези паметни бележки. Светите отци на Църквата много правилно не повтарят нито една книга на Св. Писание, а с крайно благоговение тълкуват библейските книги като част от историята на Божественото домостроителство и продължават да играят същата историческа роля, която са играли техните предшественици. Така че тази история, която има своите корени в първите неща, щем или не, продължава към последните неща. По тази причина църковният живот е непрекъснат и есхатологичен.

Протология и есхатология. Възглавяване и "благоместие"

Когато става дума за първите неща, те по определение посочват и навеждат към последните неща. В един затворен свят библейското и светоотеческо богословие прилича на изригваща сила, която заплашва да скъса установените ограничения. Самосъщният и творчески Бог, видим и невидим, остава непрестанно Господ и Господар; творение и човек се борят и се изменят – независимо дали към по-лошо без надежда или към по-добро, имайки много надежда. Протологията, т.е. първите корени на света и на живота, не се мислят статично, без надежда за обновление, което да следва една насилствена и катастрофична промяна. Творение, история и човешки живот се хранят от първичните корени и едновременно с това за тях се отваря и едно винаги драматично бъдеще. Протология и есхатология вървят заедно: рождение, хиляди страдания и очакване на живота в прослава – ето алфата и омегата на библейското и светоотеческо богословие. Процесът на сътворяването не се мисли статично, докато околният свят на науката, на философията и на всекидневието, се мисли винаги като непоклатим, ограничен, статичен и затворен в тъмница. В творението и в историята обаче се разливат енергиите на Бога, Който е едновременно непристъпен и достъпен.

Съществува едно непрекъснато очакване във всяко пришествие на светодуховните енергии вътре в събитията на църковния живот. Това пришествие гарантира нова земя и ново небе, възглавяване в измеренията на "благоместието". Образът и подобието Божие в човека не се ограничават нито циклично, нито линеарно, тъй като ходът им е избухлив и творчески в разливащата се около нас среда на светодуховните енергии. Очакваните по-късни събития винаги са напредък и развитие на първите и последните неща. Църковното предание непрекъснато настоява и акцентира върху едно бъдещо благо, което по-рано е било загубено и трябва да бъде осъществено в бъдещето, в едно бъдещо движение в недрата на Живия Бог, Който непрестанно изпраща Своите енергии в делата на Църквата. Не съществува дори и намек за завръщане в един изгубен рай от миналото. Отхвърля се всякакво митично древно схващане и се предлага митът⁶ за едно бъдещо благо, за един бъдещ топос на възглавяването и "благоместието". Накратко казано, тъй като става дума за процеса, който е подобието Божие в човека, т.е. за усъвършенстването и развитието на тварите, есхатологичният устрем се намира в недрата на творческия процес. Естествено е при това положение, че през ХХ в. есхатологията още не беше открита!

Творение и история се мислят динамично и в развитие: поддържани в динамично и развиващо се движение от едно единствено средоточие, Което е безплътното и въплътило се Слово. Това енергийно средоточие експлозивно събира всички отломки на сътворените от нищо и ги насочва към безкрайните дълбини на Божеството. По този начин се разбира, че Христос възглавява цялото движение на умопостижимото и осезаемо творение, дори и с нещастието на грехопадението, в Своето собствено средоточие, в общението на Своето тяло и в посока на безкрайното движение. В това възглавяване, което се мисли единствено динамично и есхатологично, се включват всички неща и нищо не може да бъде загубено от творението и от историята. С други думи вселенскостта на Откровението приема ясни и безпределни измерения. Пукнатините и паденията в това движение се възстановяват вътре в разливащата се около нас среда на терапевтичните енергии на Троичния Бог.

И тъй като в светоотеческото богословие на Изтока преобладава именно тази схема, затова се оформи и частното богословско мнение за възстановяването на всичко. Ориген и Григорий Нисийски, движейки се в богословските предпоставки на Преданието, твърдят, че огънят на преизподнята е очистителен и лечебен. Така, в иначе антиманихейската полемика на богословието, злото престава да се проявява като разложение на съществуващите неща (τῶν ὄντων) в продължението на вековете. Максим Изповедник говори за възстановяване в първоначалното, което показва, че Бог не е причинител на греховете. С възстановяването ще се изтрият спомените за злото.⁷ Това обаче възстановяване не означава и участие в Божествените енергии, в Божествената благост.⁸ Така че не буди учудване фактът, че съгласно богословските предпоставки, които бяха маркирани, в Източната църква не можа да проникне идеята за абсолютното предопределение, докато на Запад – както в римокатолицизма, така и в протестантствтото – тя намери своята естествена среда. И това се обяснява от различните богословски предпоставки, които се подреждат в законническата и юридическа схема.

Възглавяването на всичко в Христа означава, че тварните измерения на цялостното сътворяване се обхващат в Царството Божие. Господстващо е благоместието, а на второ място – тварните измерения на сътворението. Цялостната действителност плува и се потапя в това благоместие, от което се настройва всяко движение, падение и напредък. Също толкова във връзка със средоточието, т.е. с въплътилата се Ипостас на Бог Слово, се намира човекът и по този начин и той влиза в средоточието на цялостната действителност, в самата общност-общение (êïéíùíßá) на църковното тяло. Затова и напредъкът в развитието на човека по подобие Божие не може да бъде щастието както го вижда Тома Аквински в допълнителната 93-та глава на Сума на богословието, но усъвършенстването като причастност в красотата и в блясъка на Божествената слава. И ако понякога се казва радост, наслада и т.н., това означава усъвършенстване, общуване с Бога и уподобяване на Бога, като познание, съзерцание, виждане, сътрудничество и съвместно творчество. Безсмъртието, както вече се каза, не е просто едно преживяване, но това естетично и крайно изящно ваяние на човешкото лице в общността-общение на тялото в Христа. Да не забравяме още богословските предпоставки на Преданието, които ни казват, че никога сътвореното от нищо не отхвърля свойствата на тварността. В крайната фаза на пътя си възглавените в арената на благоместието не биват разлагани до нищожество, ала продължително и непрестанно надхвърлят унищожаващите тенденции, благодарение на обожаващите енергии на Бога. Съществува напрежение, както и движение, но и победата срещу унищожението е продължителната спирка в Божията благост. И всички тези неща се намират по пътя, в стремежа, с други думи, мислят се есхатологично, след като се тълкуват протологично. В протологията се намират корените на есхатологията.

Така есхатологията не представлява нищо друго, освен безспирно движение на църковното тяло за усъвършенстване. С други думи есхатологията не е само краят, но е и началото, т.е. есхатологията е и протология. От първите неща начева движението към последните и от последните схващаме първите. Затова и есхатологията не е последна глава или последен параграф на догматическото и символическо богословие. Обратно на това, в края на схоластическите наръчници се изследва частичното осъждане на всеки човек след смъртта и факта на окончателния съд при Второто пришествие. Но, както вече сме казвали⁹, есхатологията, както и космологията, и антропологията, органично се включва в теологията¹⁰ и икономията¹¹. Така че и в трите глави на догматиката, теология – христология – еклисиология, тя има централно място. Това е така, защото, както вече се отбеляза, протология и есхатология се намират в синхрон, проявяват се една в друга и, следователно, биват изследвани заедно.

Църква и Царство Божие

Това се доказва и от факта, че воюващата на земята Църква, докато тайноизвършва изкупителната драма, е и неразривно свързана с Църквата на “първородните”, т.е. с онази общност, която в своята цялост е образ на троичната общност. Това се случва, защото воюващата Църква, която задейства чрез Светия Дух тайнството на преображението на света, е едновременно с това и триумфираща като тяло Христово. Както не съществува поначало разделение между физично и метафизично измерение, така воюваща и триумфираща (есхатологично) Църква е едно и също нещо. Ако воюващата църква не се отъждествява с триумфиращата, що се отнася до духовната дълбочина, тогава по какъв начин тя изгонва демоничния елемент от света? Духовната дълбочина в случая е основата на историческата Църква и тази дълбочина е тази, която задейства тайнството на спасението. Разбира се, триумфът на историческата Църква има есхатологичен характер като движение към победата и като предвкусване, на всяка една крачка, на славата Божия във вяра и надежда. Но и Църквата на “първородните”, която включва починалите членове на историческата Църква, т.е. нейните светци и мъченици, се намира в очакване на триумфа¹² и на окончателното движение към “незабравимото” знание на тайнството на троичната общност. Така, поради гореупоменатата тъждественост между воюваща и триумфираща Църква, всяко разглеждане на историческата Църква от същностна гледна точка важи и за двете, между които в крайна сметка правим разграничение.

Господ свърза идването на Царството Божие с изгонване “в Духа Божи” на бесовете.¹³¹⁴ Следователно, това изгонване на бесовете е повтаряното и осъществявано действие на унищожаване на демоничния елемент в живота на Църквата чрез Светия Дух. Това дело се свързва едновременно с напредващото преобразяване и просияване на света, събитие, което е сърцевината на църковния живот. В съгласие с горното, изгонването на бесовете (на демоничния елемент в света, т.е. на катастрофичния елемент в живота) от Господа и преобразяването Му на Тавор са от една страна есхатологичното предвкусване на бъдещата слава, а от друга – начатък на църковния живот, който се гради от енергиите на Светия Дух. Така че членовете на Църквата предвкусват славата на Царството Божие и подготвят пътя към цялостното му и окончателно тържество. Царството Божие поначало се отъждествява с безкрайната и непонятна дълбочина на троичната общност и на второ място представлява нейното пришествие в общността на сътвореното битие. По този начин историческата Църква работи за това Царство и постепенно въвежда своите членове в окончателния триумф. Следователно Църквата не се отъждествява с Царството Божие, а го предвещава и представлява възможност за участие в него. Царството Божие е по-голямо и по-широко от Църквата¹⁴. Само така е възможно да разберем Църквата правилно като уникално и прекрасно Божие творение. С други думи, общността на Църквата е предоставена при сътворението възможност за причастност на съществуващите сътворени неща в Царството Божие и също така пришествие на това Царство в живота на онези от тях, които са достигнали до съвършенството. Тайната на Царството Божие се отразява в живота на общността на съществуващите сътворени неща. Така, под тази призма, прозира както динамичният есхатологичен характер на земната Църква, така и динамичното движение на общността на съществуващите сътворени неща към троичната общност, след окончателното унищожаване на злото. Тази общност обаче никога не се отъждествява с безкрайната дълбочина на троичната общност.

Църковни структури и есхатология

Такъв динамичен стремеж на жадуване като постоянното изгонване и унищожаване на демоничния елемент отсъства от богословието на бл. Августин, който изглежда отъждествява Църква и Царство Божие. Това, разбира се, не важи за римокатолическото богословие като цяло, особено за съвременното. Августиновото богословие обаче, и най-вече известното съчинение За Божия град, а и по-късната схоластика, тълкуват по различен начин движението на творческия процес. На мястото на причастността, в центъра на вниманието влизат неща като оправдание, юридическо подреждане и нарушаване на божествения справедлив ред. Покрай всичко друго, липсва и нетварната енергия на божествената слава, така че логично липсва и причастността. Правим тази съпоставка само, за да разберем разликата и правилно да разтълкуваме догматическото учение относно този признак на есхатологическото усъвършенстване на всичко. Западното богословие настоява на отъждествяването на Църква и Царство Божие – нещо, което беше естествено следствие на отстраняването на нетварната енергия и причастността в нея от членовете на Църквата.

Колкото и горните предпоставки в очите на несведущите да изглеждат дребни и теоретични, според православното богословие те представляват оста на сотириологичното виждане за света. Те съставляват една различна, динамична и развиваща се, космология. Царството Божие, като нетварна слава, не се отъждествява с творението: Самият Бог е Този, Който се открива като енергия, като троичен Бог, Който действа. Като творение, Църквата е причастна и се прославя. Единствено по този начин богословието и най-вече практиката на Църквата се освобождават от тежкия товар на юридическото робство, така че да няма смесване между тварна действителност и причастие в нетварната божествена слава. По този начин православното богословие прави “философията” на историята и отваря перспективите на миналото и на бъдещето. Накрая, има още нещо изключително важно, което също остава незабележимо за погледа на несведущите: едно такова виждане не само не ни откъсва от творението и от историята, но напротив – поставя ни всецяло в тези измерения. И нещо още по-важно: християнинът иска (дори изисква) тези измерения да се преобразяват, да разкриват връзката между воюването и триумфа.

Николай Бердяев отбелязва с голяма острота тази хлъзгава линия, начертана от бл. Августин, и твърди, че по този начин Римокатолическата църква е загубила измерението на дълбочината и на творческия дух.¹⁵ Независимо от остротата, с която Бердяев отбелязва този факт, случайното отъждествяване на Църквата с Царството Божие поначало умалява или обективизира второто, погрешно тълкува и разбира живота на първото. По този начин земната Църква става абсолютизирано и законническо учреждение със статична форма. Според тази злополучна теория Църквата е Царство Божие и не е причастна на Царството, нито дори постъпателно става Царство Божие. Това, освен че отстранява от живота на Църквата нейното динамично ставане, но също и я ограничава в затворени рамки. По този начин тя се превръща в йерократично учреждение, което се стреми да придобие власт и значение вътре в света. Обратно на това, възгледът, че Църквата донася Царството и работи за него дава образа на един организъм, който винаги се случва, развива се и се бори за преобразяването на света. С други думи, този възглед предполага истинска и православна пневматология. Светият Дух непрестанно домострои в историята делото на Изкуплението, предоставяйки възможността за идването на Царството Божие чрез унищожаване на демоничния елемент в света и чрез причастност в Царството. Така Църквата не е някакво затворено общество с установени закони и начин на живот, а всъщност представлява едно преобразяващо случване. Поради тази причина животът на Църквата не е еднообразно повтаряне, а постоянно безшумно изпълнение на делото на Светия Дух.

Следователно Църквата върви, както и Израил, през войни, изходи, през пустинята; лута се, но и твори делото на Бога. Тя няма готови решения за всички проблеми, но във всеки случай намира разрешение след извървян път и драматичен опит. Само така става разбираемо непрестанно случващото се и едновременно с това очаквано преобразяване на творението чрез Светия Дух. Животът на Църквата става “вратичка” според характерния израз на Николай Кавасила, през която Царството Божие, както славата на Неговото преображение, влиза в света. Винаги се разиграва битката за промяна на границите между преминаването от смъртта в живота и от живота в смъртта. Затова и вярващите твърдо отстояват своето място в Църквата и знаят, че без борба тяхното отпадане към смъртта става закономерно. В съгласие с това Църквата не се движи вътре в рамки и следоветелно не може (или не трябва) да абсолютизира системи и начини на външно поведение. Парадоксално е, че Църквата, както и светът на царството на бесовете, във всяка епоха менят стратегията и оръжията в своята война. Иначе и демоничното царство се явява пред Църквата скрито под различни маски – веднъж гонения, друг път ереси, трети път идоли на идеологии. По този начин Църквата работи за идването на Царството Божие, т.е. за изгонването на демоничния елемент, и за преобразяването на света, като следва учението и делата на Христос, като живее в Неговото тяло и приема енергиите на Светия Дух, Който домострои нейното домостроително дело. Освен това, властта на Църквата е изцяло харизматична, защото нейната мисия е от една страна да унищожи формите на злото безшумно и преобразително, от друга страна да лансира и съединени членовете си не със сила, а с любов. Това трябва да се случва във всеки момент, защото животът на Църквата е предвкусване на Царството Божие и устремено движение към него.¹⁶

Когато става дума за безшумно и преобразително влияние някой би могъл да каже, че то е плод на динамичното отношение между Църква и Царство Божие. Защото Царството Божие никога не управлява, нито влияе върху света със сила или принуда. Затова и Църквата никога не налага на света истината с властта на натиска и тиранията. Царството на насилственото налагане е това на света, управляван от бесовете. Следователно Царството Божие не би могло да се изравни с такъв вид царство. Крайно странно и непонятно би било някой да твърди, че “тялото на греха” царства в троичната общност. Силата, която произлиза от бесовския елемент е абсолютно чужда на живота на Царството Божие. Църквата предвещава и е причастна на това Царство. Тя действа тихо и преобразително, не със сила и господство. Както Царството Божие в развитие задейства тайнството на изкуплението, така и Църквата гледа света през призмата на развиващата се и проебразяваща промяна. Тя никога не обема в себе си света като придобивка, трофей или плячка. Тя понася бесовския елемент и се бори с търпение и надежда за неговата промяна. Следователно Църквата запазва динамичен характер, непрестанно движение, трънлив път, благодатна власт и есхатологичен стремеж на жадуване. Всеки един момент е предусещане на Царството Божие, утвърждаване в мисълта за вярата и надеждата, покаяние, славословие и очакване на идването на Господа със славата на Неговото Царство. Така тя придобива отворени хоризонти, борбеност и перспективен път към безкрайната и непонятна дълбина на троичната общност.

Есхатологическото завършване на Църквата

Тук е омегата на приключването на драмата на творческия процес. Това завършване слага печата на изпълняването на историята на Божието домостроителство. Следствията от това изпълнение означават прекратяване на всички страшни неща, които произлизат от лошата промяна на тварните неща. Общите черти на светоотеческото богословие, както ги виждаме например у св. Дионисий Ареопагит, преп. Максим Изповедник и св. Григорий Палама, това крайно причастие към светлината на божественото царство, е и отново безкрайната неутолима гледка и движение на нещата към безкрайните дълбини на Божеството. Категориите на това описание на Царството са в основата си естетически ориентирани към красотата и, разбира се, не са нравствени и юридически, независимо от изразите, които ни говорят за разплата и награди. Тези схематични постановки се осветляват и тълкуват правилно само от прожектора на цялостната богословска мисъл. Денят, който “няма залез и утре”, както казва св. Василий, е осмият ден, докато седмият е Църквата на пътя от сътворението до последното възстановяване на всичко. Така светоотеческото богословие маркира споменатите фази с последователността на дните. Предхожда сътворението на вековете, следва сътворението на света като цяло в шест дни и след това са седмият и осмият ден. С това представяне на дните, което е символично (разбира се, не става дума за 24-часово денонощие), се записва, регистрира, пътят на цялостното сътворяване, т.е. на самата Църква.¹⁷

Сътворение, история, есхатология

Връзката между сътворение и Църква напълно ни предпазва от схващания, които разглеждат Църквата като една статична област, отъждествявайки я най-вече с историческа фаза на развитие – главно с периода след Петдесетница или още по-лошо: отъждествяват я с времево и местно измерение. Църквата обаче, гледана през призмата на казаното в предходния параграф, притежава самото измерение на цялото сътворение и следователно се изявява в един развиващ се динамизъм, в една есхатологична перспектива. С други думи, есхатологията не е само краят, но и началото. Така есхатологията е едновременно и протология. От първите неща начева движението към последните и от последните схващаме първите. Съществува алфата на протологията, на началното сътворение, и омегата на есхатологичния завършек. Никой в това движение между алфа и омега не се губи в отломки и в разнородни измерения, но отличава единяващата роля, която Църквата притежава по своята природа, щом е и образ на троичния Бог. Никой обаче не рискува, когато има това виждане за творението и за историята, да свежда границите на Църквата само до определена област, макар че вижда много добре тайнственото измерение в определени прояви и изяви на освещаващия елемент. Той помества Църквата правилно в цялото й измерение, както тя върви в историята и налага своята святост, разбира се, там, където я налага.

С други думи Църквата притежава най-широко виждане за природата, за историята и за духовното измерение. Всяко ограничаване-определяне на Църквата е винаги схематично и важи само в конкретно време. Едно са границите на Църквата като вървящо в историята тяло, а друго е определеното действие на освещаващото тайнство. По този начин разбираме много лесно каква е причината за съществуването на погрешното разграничение между свещена история и профанна история (historia sacra et historia profana). Едно такова разграничение ни повече, ни по-малко е ерес, която е чисто гностическа и магическа. Освен всичко друго, тя представлява тенденция, коренно противоречаща на библейската и светоотеческа такава. Църквата, макар в своите недра да извършва в определени форми тайнството на освещението, никога не е поставяла граници между свещено и профанно, при това, борейки се векове наред срещу манихеистични схващания, щеше да бъде противоречива нейната тактика, ако възприемаше съществуването на граници между свещени и профанни области на действителността. Всички неща в потенция са Църква и са призвани за или към освещение. Съществуват области от действителността, които са буквално разложени, но в никакъв случай не са профанни. Творението е винаги сътворяване, на което Църквата е образ.

Освен това е нужно да направим уточнението, че историческият характер на есхатологията не може да остава непроменен. С други думи начинът на живот да остане през годините същият, както е бил в древните християнски времена – въпреки вопъла и желанието на протестантското пуританство за библейска чистота. Такива неща в историята не се случват. Едно е човек да очаква пришествието на Господа, Който да обезглави кесарите и кръвожадните подтисници и друго е да се подвизава в аскетически живот, за да извиси културата. Някои солунчани например, зашеметени от напрегнатото очакване на края на историята, вместо да работят започнали да съзерцават света, нещо, което ап. Павел открито осъжда.¹⁸ Активното усвояване обаче на околния свят от отците на Църквата – къде в по-голяма, къде в по-малка степен – в много пунктове доведе до създаването на една огромна култура: музика, поезия, изобразително изкуство, архитектура, богословие, език, аскеза и т.нат. – във всички тези неща монашеството допринесе изключително много, пък нека западните изследователи разказват, че то отричало културата. Освен това аскезата, като начин на живот, е динамантената страна на културата, начин на живот, който се мисли като творчество и поведение. Следователно Църквата, имайки като основа Евангелието, не приема културата на користта, на самохвалната власт, на силата, на ненаситността, но в родилни болки произвежда култура и образование, които преобразяват културата на развалата в славата на Възкресението. Този път има винаги открити хоризонти и е динамично есхатологичен.

Все пак Православната църква, в своята диахрония и синхрония, отбелязва, че творческото движение на отворените хоризонти не се мисли без лечение на човешката природа. Животът на църковното тяло като общност от личности е par excellence терапевтичен посредством църковното богослужение. Единствено чрез непрестанна аскеза и лечение човек може, сред родилни мъки и трудове, в един свят, който винаги се разкрасява и никога не отива към зло, да разбере и да приеме своята активна роля. Подсладено християнство не съществува. Тези, които небогословски говорят за етика бележат пътя-движение на християнството към две болезнени рани: а) те създават етика на властовата религия, лишена от първенството на очистването като лечение и б) несъзнателно, но устойчиво се отклоняват към отвлечени идеологеми, имащи просто евангелска замазка. Така, след като изгонихме една непоносима етика от вратата, тя успя да влезе през прозореца с маската на комуналното. Все пак творческата есхатология е аскеза, възкресително видоизменяне, лечение, виждане. Казано накратко, без аскеза всяко виждане на бъдещето се оказва празнословна идеологема и превръща човека в хищен звяр на своето съвремие.

Превод: Светослав Риболов

Коментари

коментара