Честото причастяване: за или против?
В петък в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ се проведе семинар на тема „Евхаристията и съвременната практика на причастяването в България“. Семинарът, който се проведе в читалнята на факултетската библиотека, предизвика голям интерес и бе посетен от свещеници, богослови, студенти и заинтересувани от проблемите на честото причастяване православни християни.
Семинарът се откри с пеене на пасхалния тропар „Христос воскресе из мертвих“. Встъпителен доклад изнесе гл. ас. дякон Иван Иванов. Напоследък стана модерно да се обсъждат проблемите на Църквата зад кулисите, без никой да желае лично да се ангажира с тях, подчерта той. Църквата не е поверена само на клир или на миряните, всички вярващи са народ Божи, „народ свет, царствено свещенство“. Всички носим отговорност за състоянието й и никой неин проблем не може да бъде решен без участието ни.
По-нататък докладчикът премина към съществуващите литургични практики в Църквата и се спря върху становището на Гръцката и Руската църкви по въпроса за честото причастяване. Той цитира окръжното послание на гръцкия Синод от 31 март 2004 г., според което честото и редовно причастяване отговаря на практиката на древната Църква в съответствие с 9 апостолско правило и 2-ро правило на Антиохийския събор, предвижащи отлъчването на хората, които присъстват на литургия, без да приемат причастие. Според синодалните архиереи преобладаващата днес практика верните да се причастяват само няколко пъти в годината обезсмисля живота в Христа и е духовно безредие. Евхаристията може да се извършва само в присъствието и участието на целия народ, тя не е индивидуално, а общо дело.
Докладчикът цитира и писма на покойния Атински архиепископ Христодул, според когото честото причастяване е дълг на всеки съзнателен християнин. В древността християните са се причастявали всеки ден, по времето на св. Василий Велики – 4 пъти на седмица. Честото причастяване се изсква от Самия Господ, апостолите (1 Кор. 23 гл.), светите отци, каноните на Вселенските събори. Според Христодул няма канон, който да заповядва пост преди причастие. Каноните забраняват постенето в събота. По благословение на духовника благочестивите и съзнателни християни могат да се причастяват през цялата година. Абсурдна е практиката причастието да не се дава от св. двери след четенето на „Со страхом Божиим, верою и надеждою приступите“, а по-късно и от други двери. В много църкви след „Со страхом Божиим“ св. Чаша само се показва на миряните и службата продължава. Този лош обичай прилича на някакво наказание за християните (св. Никодим Светогорец). Съзнателните и благочестиви християни не се нуждаят от това да питат всеки път свещеника дали да се причастят, подчертава архиепископ Христодул. Докладчикът се спря и върху подобни становища, изказани от клирици на Руската и Сръбската църква, и се върна към проблемите на БПЦ. „Нашите духовници трябва да си зададат въпроса: къде ще отидат нашите верни, ако не намерят при нас Христос?“, завърши той.
Последвалата дискусия беше гореща и оживена. Изказаха се мнозинството от присъстващите свещеници, богослови и миряни. Като цяло тезите на дякон Иван Иванов получиха подкрепа, въпреки че имаше и гласове на несъгласие. Един от изказалите се позова на практиката на византийската Църква след 7 век, предвиждаща по-рядко причастяване, отразена в трудовете на канонистите Зонара и Валсамон. Опонентите му противопоставиха практиките на древната Църква и светите отци. В резултат на бурните 2-часови дебати надделя мнението, че никакви промени не могат да се налагат на миряните насила и „отгоре“, те трябва да узреят сами за тях. Трябва огромна работа от страна на пастирите в енориите, за да се възпита ново поколение от съзнателни, ревностни християни. Въпросът за рядкото или честото причастяване не може да се реши с указ „отгоре“, от митрополита или Синода, то е дело на съвестта и ревността на всеки вярващ. Една от участничките предложи да се свикват свещенически конференции в митрополиите, където авторитетни богослови да дадат становище по наболелите богословско-литургични въпроси. „Ние всички сме Църквата“ – така може да се обобщи мнението на мнозинството от участниците, изискващи ангажираност от страна на Божия народ и противопоставящи се на едностранчивия клерикализъм в решаването на делата на Църквата.
Участниците в семинара решиха да изложат мнението си в писмено обръщение към Синода и Шестия църковен събор.
Интересно, но възникват въпроси:
1. Ако само причастяването със Св.Тайни очисва от грехове човека, то защо е нужна Изповедтта. Тя тайнство ли е? Тя по-ненужна ли е за християнина от Евхаристията?
2. Ако се остави само на собствената съвест, християнина да преценя състоянието си :годен или негоден да пристъпи към причастяване, тогава къде и какава е ролята на свещеника, на пастиря. Той носи ли отговорност за това кого и как причастява? Ще му се търси ли сметка на Христовия съд?
Същевременно всеки ли християнин, независимо от интелектуално, социално и възрастово положение е напълно зрял правилно да прецени и съпостави себе си: кога е и кога не е готов за причастяване без да се посъветва с духовник? Ами ако сгреши в самопреценката си, което е напълно възможно, кой носи отговорност за това?
3. Кой може да определи собствената ти ревност по Бога? Ако сам го правиш, т. считаш се за ревностен по собствена преценка, същевременно годен за ежеседмично причастяване, не е ли това самоувереност и гордост граничещи с прелест? Ако другите трябва да определят ревността ти по Бога, кой най-добре ще го прецени: домашните, приятели, или изповедника?…
Категоричността по тези и подобни въпроси не може да бъде с лековерен отговор.
Toshev2006, blagodaria, 4e pokazvate, kak NE triabva da se misli. Vie ste dosta dale4e ot Hristovite istini i dano Bog Vi pokaje vernia pat.
Стига вече забрани, стига вече прегради, стига вече идиотски обяснения за това да не се причастяваме! СВЕТАТА ЛИТУРГИЯ СЕ СЛУЖИ, ОТЧЕ ТОШЕВ ЗА ДА СЕ ПРИЧАСТЯТ ВЕРНИТЕ НА НЕЯ! НЕ НА ГУРУВЩИНАТА!
Наистина въпросите на Toshev2006 са повод за тревога, но и за размисъл.
Ако сам преценявал християнинът било опасно! Но ние виждаме, че и когато свещеници преценяват и не допускат е опасно, даже и повече!
Но какво да правим, когато някой, който идва за пръв път в храма, като чуе „пристъпете“ и види, че мнозина пристъпват, пристъпва и той. А нито се е подготвил, нито има представа какво е това. Но и сред тези, които се причащават само един път в годината има немалко такива.
Порочното във въпросите е в индивидуалистичния подход. Когато християните в един храм създадат истинска братска общност, критериите за причастяване се научават бързо и лесно и тогава всички тези колебания отпадат.
Отново и отново и отново да повторя: редовно причастяващите се не отричат изповедта!!! И изповедта е за прощение на греховете и Причастието е за прощение на греховете. Много важно е също така да правим разлика между покаяние и изповед. Покаянието трябва да не ни напуска нито за миг. Човек се покайва не само когато се изповядва (да пази Бог от такова „покаяние“). А се изповядваме когато имаме конкретно какво да изповядаме, а не общи приказки: „скарах се със съседката“, „изядох един шоколадов бонбон“… Целта на изповедта е да сверим нашите индивидуални критерии за грях с църковните, именно за да не изпаднем в индивидуализъм, самоувереност или прелест. Другата цел е свещеникът от името на Църквата прости греховете, които ни отделят от Църквата: „примири го и съедини със светата Си Църква“.
Уважаеми Тошев, моите адмирации! Размислите Ви са най-смислените, които съм чел по въпроса. Аз съм привърженик на честото причастие, но и за честото ПОКАЯНИЕ. Причастието не е нещо като чаша кафенце с цигарка и особено за езическото българско православие. Нужна е висока пастирска добросъвестност и ДУШЕГРИЖИЕ. Честото причастие няма да спаси никого, ако не живее според евангелските принципи и не очиства душата си в ПОКАЯНИЕ. Ето защо съм свръх критично настроен към хвалената от модернистите статия на отец Стефан. Благодаря на Бога, че го познавам като един от най-добросъвестните свещеници. Ако съдех за него само от статията, която се ползва от някои екзалтирани богослови като референция, щях да си помисля, че е писана от нехаещ за душеспасението човек.
Изумен съм, че свещенството се надпреварва към безпринципни практики. Православието само по себе си е АСКЕТИЧНО и всичко останало си е игра на шикалки и далече от пътя, водещ към Горния Иерусалим.
Prodaljete da ni u4ite bratko, Vie iavno moje da ni kajete pove4e ot samia Hristos, a za asketi4noto mi e interesno kakvo znaete? Vie teoretik li ste ili praktik na Askezata?
О.Иоане, в тона ви се загатва заядлива ирония, тя е или не е резултата от практикуваната от тебе Аскеза?
Към о.Стефан: Отче, ти как смяташ, Бог индивидуално, персонално или общо и шаблонно подхожда към всеки го от нас, за да го обърне към себе си и да го доведе до спасение. Нали всеки човек е неповторима индивидуалност. От това не следва ли, че Божия подход към всекиго от нас е индивидуален, уникален в нюансите си, макар и в общия контур пътят да изглежда един и същ за всеки вярващ. Така и при приобщаването със Св.Тайни. Обща практика може и да има, но все някой , пък и в различното историческо време, според обстоятелствата, да преценява, кога, как и защо, да се причастяваме, с полза и за спасение. Не е ли това пак приоритетна задача на духовните ръководители в Църквата, т. е. пастирите?
До какви резултати води често самолечението при физически болести, когато сме пренебрегнали „некокомпетентността“ / по наша преценка/на лекаря?
Цитат от о. Тошев:
„Ако само причастяването със Св.Тайни очисва от грехове човека, то защо е нужна Изповедтта. Тя тайнство ли е? Тя по-ненужна ли е за християнина от Евхаристията?“
Не му е в това ролята само. То е за „прощение на греховете, живот вечен и общение със Светия Дух“, нещо повече (и много повече) – „духа обожествява, а ума пречудно храни“ .
Ако да беше само за едното прощение на греховете, тогава в самобичуването, да речем, щеше да е акцентът. Тогава Причастието щеше да е „десерт“, а не „хляб насъщен“.
Цитат:
„Ако се остави само на собствената съвест, християнина да преценя състоянието си :годен или негоден да пристъпи към причастяване, тогава къде и какава е ролята на свещеника, на пастиря. Той носи ли отговорност за това кого и как причастява? Ще му се търси ли сметка на Христовия съд?“
Мисля, малко се доверявате на миряните. Да не е това някакъв „жречески комплекс“, ще прощавате. И ние имаме „ПЕЧАТ ДАРА ДУХА СВЕТАГО“, А РЪКОПОЛОЖЕНИЕТО ВИ НЕ Е ОТВОРИЛО СЕТИВА, НЕДОСТЪПНИ ЗА НАС. Вие предстоите и водите, но душегрижителството е синергия (съдействие) на равноценни и често еднакво зрели личности, а не „бавене на пеленачета“ (освен, ако вие не предпочитате второто като значително по-лесно и удобно)
И въобще, не смятам, че някой омаловажава ролята на свещеника и изповедника.
По-скоро ми се струва (прощявайте, ако бъркам), че вие се опитвате да изместите разговора на тази плоскост, за да се почувствате „в свои води“ и да поведете полемика за „благодатната йерархия“. Не бива!
Исками се да останем другаде, затова ще си позволя да ви провокирам.
Смятам, че отказа от Чашата е пропускане на целта на човешкия живот (съединяването с Бога), следователно „истински смъртен грях“ е именно отстъпването от Чашата (тук е гордостта на самооправданието) – казвате: Ще се справя и без хляба насъщен, ще се спася и без Христа. А дали е Христос умрял напразно, щом праведност се добива съгласно Закона, а не по благодат и милост Божия, в общение със Светия Дух???
Недостойното пристъпване е тънка тема (по-добре четете внимателно 1 Послание до Коринтяните (около 10-та глава се споменава) и четете цялата глава с помощ от екзекетичен и светоотечески анализ, а не се осланяйте на спекулации. Ако „недостойни причаястници“ ни правят недостатъците и сърдечната закаменялост (която всеки има в определена степен), тогава св. Йоан Златоуст е духовен убиец като казва в Слово за Пасха „Постили и непостили, трудили се и непотрудили се – пристъпете.
С уважение целувам ръцете, които всяка неделя „заемате на Христос“
Светльо Ангелов (portos)
А, относно „същинския грях“ се съгласихме в една публична дискусия преди две години доста хора (между които Владика Профирий, Владика Йеротеос Влахос)
Не е ли странно, че християни, които не са отлъчени от Евхаристия, обсъждаме –
Честото причастяване: за или против?
Не е ясно за какво са тези непрестанни препирни около нещо ясно за всеки здрав разум; всъщност на мен ми е ясно, ама няма да го кажа…от уважение.
Дори и да се подходи буквалистки е ясно, че има само ЕДНА заповед: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“; може ли сега да се приеме, че този който не люби брата си (или поне не прави опити в тази насока) само с това, че се причествява прима някаква особена Божия милост, която е способна да му се зачете вместо любовта – разбира се НЕ! Св.Йоан Златоуст: „Бог цени високо любовта и я счита за най-велика жертва….чрез всичко това Той показва, че Господнята вечеря не допуска към себе си враждуващите страни.“
Това което служи да „напомня“ – „това правете за Мой спомен.“ може ли чрез воденето на безнравствен начин на живот да изпълни думите: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен“; ясно е че става въпрос за съзнанието на човека във всеки един момент, а не за магическа формула за оправдание.
Цитат (кв.Аспарухово):
„А дали е Христос умрял напразно, щом праведност се добива съгласно Закона, а не по благодат и милост Божия, в общение със Светия Дух???“
Към православния протестант Портос: милостта може да се заслужи, чавек НЕ Е изключен от това да СЪ-твори заедно с Бога. Как пребъдва Бог в човек пречестяващ се всяка седмица, но оставащ си с непроменено съзнание за греховността си, или обратния вариант: как със забрана може по механичен начин да се повиши „съзнателността“ на човек, оставащ „вечно“ недостоен? Ясно е, че винаги трябва да се гледа отправената към изпълнението на закона съзнателност; това не включва някаква самодостатъчна Божия милост.
Пак св.Йоан Златоуст: „Заради това именно ние ви събираме тука, не с цел, щото вие само да идвате тука, но и да получите някакви плодове от присъствието ви тук. Ако пък вие излизате от тука без всякакъв плод, тогава, МАКАР И ДА ДОХОЖДАТЕ ВИНАГИ ТУКА, ВАШЕТО ДОХОЖДАНЕ И ПРИСЪСТВИЕ НЯМА ДА ИМА НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ.“
Я да видим кой превръща тайнствата в самоцел?!?!?!
Прав е Ангел Небесен, таинствата не бива да се превръщат в самоцел.
Прав е Toshev2006, Бог ни води индивидуално към спасение. И на Всеобщия праведен съд всеки ще се изправи индивидуално.
Прав е prokimen, нужно е покаяние, душегрижие и аскеза.
Но кой отрича това?! Нито в основния текст, нито в коментарите не виждам някой да отрича това! Вие не сте чели внимателно. И друг път ми е правило впечатление, че застъпниците на тази позиция сякаш разговарят сами със себе си. Навили са си нещо на пръста и го повтарят.
Затова отново (по-горе три пъти съм повторил тази дума) повтарям – радетелите на редовното (мисля, че така е по-коректното да се казва, а не „често“) причастяване не го превръщаме в самоцел или на всяка цена или изолирано от духовния живот или магическо средство!
И все пак – индивидуализмът в Църквата е пагубен, защото в същността си е противоцърковен, противоречи на самата същност на Църквата като общност. Нали затова приемаме Причастието от една чаша, за да станем едно с Христа, но и едно помежду си. Всичко друго не е църква! Сборът от индивиди не прави църква. Дори група хора, изповядващи една вяра също все още не са църква.
Ето от тук става ясно каква е ролята на презвитера в Църквата. Не да разпитва на царските двери „ти постил ли си, изповядал ли си се?“. А да учи духовното си стадо какво е Църква и как в нея се спасяваме. И не пред Чашата, а преди това.
И още – аз съм виждал много повече недостойно причастяващи се свещеници (пръв от които съм аз), отколкото миряни.
Отец, не виждате ли колко тъжни хора са тези, които не се причастяват редовно? Не само на себе си вредят, а искат и другите да останат извън Църквата.
Отче Стефане, моята реакция е провокирана от безпринципността на йеромонах Йоан. Сказанията му ме карат да мисля, че той е партизанин за канене c високоговорител и както българските попове, служещи в Тезе причастяват който пожелае, независимо от религия и духовно състояние, така подобни на отец йеромонаха ще започнат да се мотаят по улиците с чашата да спасяват света с причастие. Подобна пошлост не се е знаела в Древната Церква и само по себе си, причастието не спасява магично. Не зная образованието на йеромонаха, но той проповядва МАГИЗЪМ.
Отче Стефане,
Искам да ти припомня само случая, когато някога наложих изповедта в двете си енории. За селската енория канех архимандрит Йосиф, а русенската си енория бях изпратил при теб. Самият ти сподели с мен смущението си, че благочестиви богомолци межеше да напуснат този свят с неизповядани тежки грехове. Те се причастяваха редовно през постите, но не знаеха изповедта и покаянието. Не съжалявам и не мисля да съм съгрешил, когато отказах причастие на хора, които не се бяха изповядвали десетилетия или никога. Изповедта не е същинско покаяние, но все пак е стъпка към него. Не съм съгласен и с руската практика да се профанира тайнството покаяние, но когато се вдига изкуствена шумотевица за масовото причастие, трябва да има и пастирска добросъвестност. Сегашните християни нямат онова християнско съзнание на древните християни и затова пастирите са призвани да оперират с особена грижа за душеспасение и да не насаждат нови еретични мнения за МАГИЧНО действие на причастието, което не само хе спасява магично, но може да бъде за вечно осъждане.
ЦИТАТ на ЦИТАТА, цитат ли е автоцитата или е перифразата протестантска:
Цитат (кв.Аспарухово):
„А дали е Христос умрял напразно, щом праведност се добива съгласно Закона, а не по благодат и милост Божия, в общение със Светия Дух???“ Към православния протестант Портос: милостта може да се заслужи, чавек НЕ Е изключен от това да СЪ-твори заедно с Бога.
Перифразата е по Послание на св. ап. Павел към Галатяните, глава 2-ра. Немери си го сам (към края на главата се намира)
А ти, освен, че си неогностик, си и пелагианец, защото, ако милостта се заслужава, тогава милостта не е вече милост, нито дара е дар (и пак не е цитата от „кв. Аспарухово“, а перифраза и се намира „някъде из Послание до Римляните“, къде по-точно, няма да ти кажа, защото не ми плащаш да чета вместо тебе)
ЦИТАТ от Ангела (който духа срещу историята и религията):
„човек НЕ Е изключен от това да СЪ-твори заедно с Бога.“
Просто не ми е никак ясно каква синергия отстояваш, след като нееднократно показа, че си „възлюбил докрай“ автономията. Като ще правиш алюзии към Битие 2-ра глава, прави ги коректно. Защото Адам стана СЪ-творец точно по милост Божия – Бог сътвори света и всичко живо и сетне го въведе в „твърде доброто творение“ и му позволи да именува (сиреч – да СЪ-твори. За да си представиш ситуацията, ще си послужа с пример – все едно някой да напише шедьовър и да покани приятел да го именува.
Бог признава човека за Свой подобен.
Иди да помислиш сега върху „тази дума“ – „Влез в радостта на Господаря си“ или думите на бащата от притчата за блудния син, отправени към по-стария ревнив син – „Сине, все що имам е и твое..
Отричаш Божието върховенство, а не утвърждаваш СЪ-творчество (или по-скоро го утвърждаваш в езическия и философски смисъл, а не в Евангелския).
Покай се и се новороди (измоли от Бога тази милост)
ЦИТАТ от prokimen :
„Не зная образованието на йеромонаха, но той проповядва МАГИЗЪМ.“
Аз пък такоз нящо не виждам (да вляза в изказа на „Варненската школа“). Освен, ако не се опирате на някакви други срещи и разговори с него.
Аз писах за любовта като подвиг, за поста като жажда, за общението. И пак се намериха хора, които тогава точно в магизъм ме осъдиха.
Да не би да сте от „същия кръг приятели“ и просто да искате да се дистанцирате от евхаристийното богословие, според както го обговаряме ние, но не заради истинска разлика във възгледите, а поради други предпоставки и разминавания??
Имам радостта да Не познавам prokimen, но по скромното ми образование знам, че с какъвто съд съдите с такъв ще ви е отсъди. А на prokimen мога да кажа, че ако бях безпринципен, то досега отдавна да съм станал епископ, ама си седя 10 години иеромонах и ме обвиняват именно Тезистите(Тезе), че съм бил Осама бен Ладен на Православието, а имам единствената реална църковна община в Западната епархия и я имам именно защото се причастяваме редовно.
Мили хора, Светия апостол е казал: „И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа”.Такива сме ние още, защото : „ С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте,… понеже сте още плътски. И наистина, щом има помежду ви завист, раздори и разногласия, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?”.Тъй, че нам подобава простата и нелюбопитна вяра, защото писано е: „“око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“.И още:”… ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните…Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят?… не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни;… Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно….Защото, кой е познал ума Господен, та да го обясни?”
Ще ни разтълкуваш ли сега Апостола или ни оставяш на благодатните общи позиви на комфомисткото „принципно“ любовчийство и паритета, който ни „гарантира“ фалшивото смирение.
Това не са общи позиви за гарантиране на фалшиво смирение, а истини от Светото писание.Аз не бих влязъл в полемика, защото Господ Иисус Христос простичко ни съветва, думата ни да бъде „Да!” или „Не!”, защото всичко друго е от лукавия.И нека си говорим с думи несложни, защото инак, обезсилваме силата на Кръста.Това не е мое тълкуване, а Господова заръка.
Прости ми, ако сложно ти отговарям!
Това са двете успоредни пътеки в Тесния Път на Православието. Св. Ап. Павел ни съветва да изпитваме себе си преди да пристъпим към причастие, защото „който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“.
Тук съм съгласна с prokimen, че не можем да изоставим аскетиката и да се втурнем с Чашата да спасяваме света като с магическа пръчка. Нужни са усилия по Христовия път и лична подготовка преди причастие, които се обсъждат с изповедника. Чашата трябва да е винаги на разположение за подготвилите се за причастие и да не я прибират, ако периода не е през установените от Църквата пости.
Христос, ни каза че нищо неможем да правим сами! Ако не ставаме част от Него, от къде ще ни е вдъхновението? Евхаристията не е ли основата на духовния живот. Странно е, че спорим: Честото причастяване: за или против? Стоим при/ около Основата и не градим! Следейки обсъждането се сетих- мисля, че блажения Йероним бе казал на Бога:…всичко което имам ти дадох Господи, какво още да направя? Господ му казал: Дай ми греховете си!
Сякаш БПЦ не сме Новозаветна Църква, а Старозаветна. Този отец казал, онзи допълнил, на мен ми казаха – човешко предание изпълнянаме, не църковното. Познавам хора, които от 10 години са в Църквата, а отците им налагат такива правила, за да се причастят, сящаш са били отлъчени. И в тях се заражда не страх от Бога, а страх да не хапнат нещо с олио – това е абсурдно! И след светото Причастие се опитват да не се хранят, за не Му направят нещо….и колко още вредни практики, но вие ги знаете:sad:(
ЦИТАТ:
„И нека си говорим с думи несложни, защото инак, обезсилваме силата на Кръста.Това не е мое тълкуване, а Господова заръка.
Прости ми, ако сложно ти отговарям!“
Братко, ти просто нищичко по темата не казваш. Какъв несложен отговор те гони. То няма никакъв отговор. Това твърдя, като пиша, че се криеш зад общи позиви и мискс от библейски текстове.
Та, какво всъщност казваш??
Лия, прощавай, ама prokimen не ги поставя нещата никак чисто. Аз с много хора съм говорил (подръжници на редовното причастяване) и никой от тях не се вписва в картината, която той рисува. Спекулативно ги поставя нещата – това ми е мнението.
И как ще са „два успоредни пътя“ аскезата и причастяването? Защо не мислиш повече, като говориш? Може ли единия без другия? Най-добре ги събра нещата о. Стефан – аскеза в любовта. И съединяването с христос и братята в Чашата е именно любовно съединяване.
Да, съгласна съм с о. Стефан – аскеза в любовта. Ако съм се изразила за двете пътеки, то не е че са успоредни, а че не може да бъдат една без друга в Тесния път.
Сякаш „който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“ са център на Литугрията?
А не думите на Иисус Хрестос:Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на грехове.
Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.
И нима се причастяваме, за да бъдем осъдени?
ЦИТАТ:
„Сякаш „който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“ са център на Литугрията?
А не думите на Иисус Хрестос:Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на грехове. Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.
И нима се причастяваме, за да бъдем осъдени?“
Чудесно! Разкошно! Андрея, поздравявам ви за това попадение.
За осъждане яде и пие този, който не различава Тялото Господне. Това предупреждение на Апостола е призив за себеизпитване на много по-дълбоки и същностни нива, от въпроса колко точно и как си постил преди Свето Причастие.
Но, уви, някои предпочитат да се „усъвършенстват в плътта“ (без да разбират, че от плътта се жъне тление и смърт), а оставят същинските духовни измерения на Покаянието в периферията на нещата.
И все пак, настоявам, че изпитването дали разпознаваш Тялото Господне, въобще не е свързано с интензивността на Покаянието (според както някои си го мерят, разчитайки предимно на емотивни индикации и смесват Покаянието като обръщане на ума с чувството за вина и даже често заместват първото с второто).
Моля, ако има възможност и желание, prokimen да обясни какво означава „да не разпознаваш Тялото Господне“ коректно (ползвайки егзегезата и светоотеческия анализ). Какви са били проблемите на Църквата в Коринт и защо при всички тези проблеми на Апостола през ум не му минава да ги отклони от Чашата (освен оногова, който имал бащината си жена). И да се придържа към златното правило: „А отхвърляй мръсните и бабешките басни.” 1 Послание на св. ап. Павел до Тимотей 4:7
Хайде, г-н prokimen (подразбрах от коментарите, че стре свещеник и богослов), настоявам да отговорите на предизвикателството. Образован човек казвате, че сте (или поне твърдите, че сте адекватен да оценявате чуждата образованост – тази на отец Йоан).
Би трябвало да не ви затруднява
Ха, ами аз не съм обърнал внимание на това изречение:
ЦИТАТ:
„Сегашните християни нямат онова християнско съзнание на древните християни.“
Не, този човек едва ли ще разговаря с мен… Но това малко ми пречи (доколкото се познавам) да го попитам – А Вие имате ли онова християнско съзнание на древните пастири? И особено на Пастиреначалника Христос, Който покани Петър да пие от Чашата, заедно с всички, макар да Му беше ясно, че Петър, заедно с всички ще Го изостави, даже и повече от всички – три пъти.
Словата на Христос при установяване на Тайнството на Тайнствата, които цитираш, са допълнени при евангелист Лука с „Това правете за мой спомен“. Това е заповедта към Неговите избрани.
След това ап. Павел пояснява тази заповед.
Какво ти казва твоя изповедник за твоето отношение към причастието и благославя ли честото ти причастяване без аскеза?
Виждам, че насочваш към Андрея въпроса си:
„Какво ти казва твоя изповедник за твоето отношение към причастието и благославя ли честото ти причастяване без аскеза?“
Затова няма да се вмесвам конкретно в него, а ще те попитам тебе лично друго в тази връзка:
Какво значи „с аскеза“ и какво значи „с аскеза“? Знаеш ли, момчетата в нашия център не са длъжни да постят. Казваме – те постят от хероин, от жени – това не е малко – приема се за достатъчно.
Дай ми някакъв сбор от аскетически „правила – минимум“. За всеки е много индивидуално. И именно, затова не поста е Тайнство на Църквата, а Евхаристията е това Тайнство, в което Църквата става Църква – всички се събираме по един начин при Една Чаша.
Да се чете: „Какво значи „с аскеза“ и какво значи „БЕЗ аскеза“?“ (техническа грешка)
ЦИТАТ ОТ Лия:
„Словата на Христос при установяване на Тайнството на Тайнствата, които цитираш, са допълнени при евангелист Лука с „Това правете за мой спомен“. Това е заповедта към Неговите избрани.“
Андрея говори за Центъра на Златоустовата Света Литургия, а ти правиш херменевтичен анализ.Разминаваш се с него, струва ми се.
Един наш преподавател от БФ ни беше разказвал, че още когато БФ е бил Духовна академия към Св. Синод и столовата е била на мястото на днешната библиотека Библика, на всички студенти е било БЛАГОСЛОВЕНО да постят строго първата и последната седмица на Великия пост, а през останалите седмици да са на млечен пост, защото като подрастващи се нуждаят от силна храна.
Всичко в Църквата става с благословение. Истинските духовници молят Бога да им дава слово преди изповед и беседи, за да говорят не от себе си, а от Св. Дух. И ако отеца при вас е благословил наркозависимите да постят по този начин, значи така ще постят. Защото това, което осквернява е излизащото от сърцето. Постът от храна смирява плътта. „Каква полза ако постите, а изяждате ближните си?“ Аскетиката е сериозен дял от Православието.
Забравяме още нещо много важно и съществено. В Литургията два пъти отправяме моление за дързновение. След като току-що сме измолили да се претворят Светите Дарове молим „да бъдат за тези, които се причастяват с тях за бодрост на душата, за опрощение на грехове, за приобщаване със Светия Твой Дух, за наследяване на царството небесно, за дързновение пред Тебе, а не за съд или за осъждане“. И малко по-късно, на молитвата на втората просителна ектения: „На Тебе, Владико човеколюбче (колко красива дума!), поверяваме целия наш живот и надежда, и просим, и молим, и умоляваме, удостой ни да се причастим с небесните и страшни Твои Тайни на тази свещена и духовна трапеза, с чиста съвест, за опрощение на греховете, за прошка на съгрешенията, за общение със Светия Дух, за наследяване на небесното царство, за дързновение пред Тебе, а не за съд или за осъждане“.
В молитвите на Литургията е разкрито всичко.
Ама като не се четат на глас!!
Убеден съм, че подмяната на Литургията е станала тогава, когато се е започнало молитвите да се четат тихо, т. е. тайно, скрито от Божия народ.
Убеден съм също, че когато презвитерът започне да чете молитвите ясно на глас, постепенно всичко си идва на мястото.
Наистина, в молитвите всичко е казано пределно ясно.
Затова, нека да убеждаваме презвитерите да четат молитвите, които са написани в множесвено число, на народа, а не на себе си. Другото прилича да четеш книга с липсващи страници. Няма да разбереш за какво става дума. Само ще се догаждаш…
И моите убеждения са клерикални и аз също вярвам, че „Всичко в Църквата става с благословение.“
Ама понякога ми идва малко в повече това нищение, с което някои се кичат. Това себеотречение (стигащо до обезличаване) пред митри и епатрихили. Е, какво, ако зная, че някои (бил той и най-висш клирик) не е прав – трябва да търся под вола теле и да претълкувам всяка неориентираност, че даже неадекватност като ултра-духовен поглед?
Защо ще ме връщат от Чашата (случвало ми се е, не е да не ми се е случвало да ме изгони някой). И юмрук в гърба получих на едно място (няма да казвам къде, Слава Богу не беше Варна), задето съм си позволил да закрия някому изгледа към Олтара, като съм застанал за Причастие. И знаеш ли как се разтреперах?! Излязох отвън и запалих две цигари едновремено, замалко да изгоря в гнева си.
А после си казах – чакай, какво правя? Да целувам облачението му ли съм там или съм тръгнал да се възсъединя с Христос? Има него кой да го съди… И се върнах да се причастя
Скъпа Лия,
Една шепа хора сме. И гащите си знаем. хайде да си говорим открито. Има въпроси, които не търпят компромиси. А това твоето – „както е благословил наставника“, трудно го приемам. Защото както казах и на отец Тошев – духовното обгрижване е взаимен процес, съдействие на равноценни личности. Може да има функционално подчинение, може да има смирение и послушание в много моменти (според ситуация, според време и място), но да отстъпвам от Христа регулярно, за тъй, че не ми е благословил някой?!… Изповедници много, скъпа Лия и благодаря на Бога, че ме е срещнал с добър и обичащ поп (без жречески комплекси).
Kъм Причастието всеки верен трябва да пристъпи с осъзнатата необходимост от Даровете, които получава.Често или четири-пет пъти в годината?Какво значение има времето за вечността?Любовта към Бога,духовния катарзис -достойното пристъпване към Светото Тяло и Кръв…достойно ,защото е дълбоко изживяно и осъзнато с всички сили.Това да си искрен докрай пред себе си, провокира друго-да си искрен докрай и пред ближния,и няма да се свениш да отвориш тайните на сърцето,пред погледа на отчето в изповедта си.Искреността,съкрушава и извежда съвестта „на светло“.А Причастието е безспорна необходимост за всички нас.
Изобщо не са поставени нещата в плана време-вечност, любляна.
Има заповед при всяка Света Литургия: „Със страх Божий, вяра и любов ПРИСТЪПЕТЕ“ има и такова нещо, което се нарича постоянно пребъдване в Христа (а, споре Православната ни вяра пребъдването в Хриса е цялостно – тяло, дух, душа, следователно Причастието е хляб насъщен в такъв живот-пребъдване.
И не става въпрос за себеизпитването. То е задължително.
Проблемът е в пиетистката чувственост, която бъркаме със себеизпитване.
Вече повече от три години се причастявам ежеседмично, а често и два пъти седмично.
Съвършенство не съм постигнал. Никога не се чувствам „достоен за даровете“
Не съм умрял. А не казва ли Апостола и, че тези които се причатявали недостойно в Коринт, били измирали?
Да съм си жив и здрав 🙂 и съм си жив и здрав.
Напротив – отчайвам се и тръгвам по инерция тогава, когато по разни причини отстъпя от Чашата.
Говоря за пребъдване в Христа,затова казвам,че времето тука няма значение-а също и за себеизпитване…но както често се случва -всички говорят ,никой не слуша кой какво е казал.Моите почитания към теб!
Благодаря на о. Стефан, че посочи тайночетените молитви! Това ще е един от въпросите в питането до Св. Синод – ще продължават ли да се четат тихо?
Там се молим за нещо много важно: „…и просим, и молим, и умоляваме, удостой ни да се причастим с небесните и страшни Твои Тайни на тази свещена и духовна трапеза, С ЧИСТА СЪВЕСТ,…“
Съзнателния християнин няма да пристъпи към Чашата, ако съвестта му го изобличава. И ако иска да се причасти ще потърси изповедника си.
Лидия, от 10 години служа на Бога и хората и ми се иска да ми обясните, ако човек съгреши, обаче съвестта му не го изобличава, защото ценностната му система е болна, означава ли това, че той може да пристъпи към Чашата? Защото има доста „съзнателни християни“, примерно prokimen, които нямат верната ценностна система. Изповедта е отделно задължително Тинство и никъде не е заповядана преди Причастието, освен в католическата схоластика, ама ние нали не сме паписти?
Да, изповедта е отделно задължително Тайнство. И именно в интимния разговор между духовника и чедото може да проличи духовното състояние на наставлявания.
Какви са критериите болна ли е ценностната система на човека? Не са ли това приетите от Църквата и санкционирани с епитимия, като отстраненост от причастието за известно време, грехове? И не трябва ли чрез катехизация при кръщението членовете на Църквата да ги знаят, за да бодърстват и да внимават над себе си?
към Портос: За недостойно пристъпващите към причастяване, ап.Павел казва не че умират ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ВЕДНАГА, а че НЯКОИ, по причина на небрежността си към Тайнството
боледуват иби внезапно умират, но не непременно. Небрежното подхождане към причастяване поставя причастника в позиция на кощунник спрямо Христа. Именно по тая причина , попада в пленничество на сатаната. У такива се забелязва ЧЕСТО развиване на греховни слабости и страсти, разбирасе незабележимо за тях самите, но забележимо за околните. Случва се и със свещеници и с миряни. Някой изпадат в умопомрачение или друго, както веднъж това се случи с един свещеник, който небрежно подхождаше към причастяването. Веднъж един мирянин излъга сквещеник, че се е изповядал, пък не беше, и то пред Чашата със Св.Тайни, след няколко дни получи инсулт, парализа на тялото 2 год. и накрая почина внезапно, неподготвен за вечния живот. Примери много.
Когато някой е уязвен несправедливо и от това изпадне в неубоздан гняв, изпуши две цигари, пък реши и да се причасти след това, трябва доста да се размисли върху душевното си състояние!
към иеромон.Иоан: В“ Дидахията“ IV.14, се споменава за ОБЩА ИЗПОВЕД в църквата по време на обществено богослужение. Св.Симеон Н.Богослов в своите слова :/83-то/споменава за покаянието и изповедта на греховете пред духовния отец, както за силата на вярата, разположението и смирението на каещия се, като за средство очистващо душата от греховната сквернота и условие за ПРИЧАСТИЕТО със Св.Дух, т.е. за пристъпване към богообщение чрез причастяването.
Отче, позволявам си да Ви обърна внимание върху три мои нови статии (или май четири):
http://portos-14all.blogspot.com/
(най-горе)
shte opisha lichno prezivyavane-moze bi nyakoi shte go razbere. predi nyakolko meseca otidoh na sluzba prez sedmicata. beshe v malka curkva ne v moyata enoriya. otidoh zaradi zena, koyato imashe nuzda ot podkrepa i kaza che ste otide na curkva ako otida i az (zenata ima psihologicheski problem).otidoh az v tazi otdalechena ot doma mi curkvica i poneze beshe v raboten den na Liturgiyata byahme samo ako ne se luza 4 choveka (zenata zaradi koyato otidoh taka i ne se poyavi, no tova ne e vazno v sluchaya). kogato sveshtenikut prikani kum Svetoto Prichastie i nikoi ne pristupi (byah pila vino predishnata vecher) pochustvah uzasna bolka i muka! Bog ni dava tyaloto i kruvta Si da se ochistim, a nyama koi da prieme Svetite Darove… nikoga veche!