Благоденствие и аскеза

Съвременният човек се намира под властта на разрушителните за личната свобода сили на механократичния свят, а в същото време е заплашен от дехуманизация и тотално изчезване. Той се отдава на безкрайно блуждаене без да има ориентация. Той постоянно умножава своите нужди и прави по-трудно тяхното задоволяване.

Като съсредоточава своите интереси върху сетивата и ограничава социалния живот до равнището на настоящия свят, той лишава своето съществуване от всякакъв по-дълбок смисъл и цел. Поради тази причина в нашата епоха се оказва особено актуален пренебрегнатият или изопачен до голяма степен християнския възглед за живота.

Борба за живот и благоденствие. Борбата за живот активизира човека и създава известен интерес към живота. Тя задава определени цели и притъпява трагичността от отсъствието на някакъв смисъл в него. Това обаче не важи за благоденствието. Избавеният от борбата за живот човек, който не вижда някакъв по-дълбок смисъл в живота, стига до отегчение или отчаяние. Материалните блага, с които разполага, не само не утоляват неговите занемарени или потиснати духовни пориви, а разширяват неговата вътрешна празнота. Впечатлението, че външните промени (къщи, дрехи, мебели, автомобили, професии контакти и т.н.) могат да поправят вътрешни състояния, се оказва заблуда. Проблемът на човека не е външен, а на по-дълбоко равнище.

Противоречия. В нашата епоха човекът става роб на своите придобивки и се увлича от консуматорската мания. Той се труди по-малко и страда повече. Живее по-богато и се чувства по-беден. Умножава улесненията си и натрупва стрес. Увеличава наслажденията си и прави по-голямо нещастието си. Той отъждествява своето съществуване с неговите средства и удобства. А когато вижда, че губи всички тези неща, той мисли, че губи собственото си съществуване¹. Така наред с увеличаването на неговото богатство и удобства нараства и неговата духовна празнота.

Идеалът. В нашата епоха цари схващането, че щастието се състои в безкрайното увеличаване на консуматорската способност, което се дължи на липсата на граници в действията, желанията и търсенията на човека². Като уникална едва ли не цел на социалния живот се изтъква икономическото развитие, което се смята за тъждествено с общото развитие. Тази идеологема се наложила и получила много широк отзвук в света след Втората световна война и формирала по съответния начин едноизмерната етика на развитието. Тази етика подчинила всичко на икономиката и изопачила всяка понятие за етиката. Така се развила една безчовечна етика, която отчуждава напълно човешкото съзнание и парализира социалната сплотеност. Превръщането на печалбата в максима става идеал, който направлява личния и социалния живот на хората, но и средство, което подкопава тяхното нравствена качество. По този начин обществото се трансформира в огромна консуматорска машина, а човекът в неин аксесоар. Икономическият живот се автономизира и страда от свръхразвитие, като потиска духовния живот, а човекът се затваря в своята индивидуалност.

Отчуждение. Като набелязва нуждата от себеизпитване и самопознание, св. Василий Велики пише, че всеки трябва да може да отделя себе си от нещата, които му принадлежат, и от тези, които го заобикалят³. Като погубва себе си и се отъждествява с това, което има, или с това, което го заобикаля, човекът се отчуждава от себе си. Това отчуждаване обаче не е с първичен, а с вторичен характер. Първичното отчуждаване се появява, когато той остави Бога.

Естество на проблема. Първата неотложна нужда за човека е да осъзнае естеството на своя проблем. Без това не може да има надежда за поправяне. Проблемът на човека не е материален или технически, а екзистенциален или духовен. Той идва не от структурите или устройството на обществото, а от личността. Тя боледува и се нуждае от лечение. Естествено, в същото време не може да се подцени значимостта на структурите на обществото. Обществото обаче получава истински смисъл, когато се свърже с вътрешната промяна на личностите.

Аскетически подход. Освен осъзнаването на естеството на проблема е необходима и правилна позиция към него. Не е достатъчно човек да осъжда несправедливостта и експлоатацията, а трябва сам да се труди за справедливостта и солидарността. Още повече, не е достатъчно той да изобличава тези социални злини, когато сам бива ощетен, и да ги одобрява, когато има полза. Характерно е, че и най-големите противници на социалната несправедливост и експлоатация обикновено се наслаждават – без да протестират – на облагите, които идват от несправедливостта и експлоатацията в ущърб на трети лица. За да се избегнат тези неща, е нужен аскетически подход, посочен от Църквата. Консуматорският манталитет на съвременното общество, който всъщност е манталитет на разточителството, подкопава и нравствения живот. Той принуждава човека да приема за необходими все повече неща. Те обаче не водят до щастие, а изморяват и водят до безизходица, която с изчерпването на благата на земята и екологичната криза е на път да вземе трагични размери. Човекът е свещеник на света. Той е призван да разглежда света като Божий дар и да го насочва към неговата цел. Когато обаче самият той не функционира правилно и отговорно, а се движи безцелно и хаотично, той увлича и света със себе си . С това обаче човекът от господар става роб на света и на светската необходимост. Възстановяването на неговото правилно място в света и освобождаването му от светската необходимост предполагат освобождаването му от робството на страстите⁴.

Смисълът на подвига. Аскезата е противоотровата за отчуждаването от Бога, както и действително отхвърляне на прародителския грях. Аскезата е самовъзпитание на човека, което цели да възстанови неговото духовно и душевно здраве. Чрез доброволното лишение или ограничаване в храната, насладите и удобствата вярващият упражнява волята си, съкрушава страстите си и умът отново властва над душата и чувствата. Той отблъсква закона на греха, който се противопоставя на неговата съвест, и въвежда Божия закон, който утешава съвестта и създава истински уют. Напротив, материалното удобство води до духовна парализа. То приковава човека във всекидневието и го измъчва.

Ползата. Аскезата е пътуване към свободата. Чрез нея човекът, от една страна, придобива власт на над самия себе си и своите потребности, а от друга – вътрешна свобода и правилно отношение към Бога, ближния и света. Аскезата ограничава индивидуалното самодоволство и улеснява живота в общение. Небрежността към аскезата затруднява не само любовта към Бога и ближния, но и правилното отношение към околната среда.

Начините и целта. Христос идва в света като Странник, Който призовава човека към отстраняване от света⁵. Това отстраняване, което е необходимо, за да може човек отново да заеме правилна позиция в света, има духовен смисъл и се постига чрез аскезата. Тя може да бъде различна в зависимост от случая. Специално монашеската аскеза се различава по форма от социалната аскеза. Крайната цел обаче навсякъде е една и съща. Тя е съвършенството на вярващия в любовта. От друга страна, постигането на целта е заложена в природата на Църквата, определена като общност на обожението.

Необходимост от колективно усилие. В Църквата аскетическият дух е свързан с любовта към ближните. Любовта води загриженост към разглеждането и разрешаването на техните проблеми на личностно и институционално равнище. Отделни лица навярно правят чудеса, но не установяват норми. Колективните усилия обаче могат да създадат норми и да установят нови форми на живот в обществото. В същото време не трябва да се забравя, че християнската аскеза има и апофатически характер. Всяко желание за нейното свеждане до обективни схеми е несполучливо.

Аскеза и любов. Християнинът не трябва да се увлича от духа на епохата в предизвикване и задоволяване на излишни потребности или да става инструмент за користни цели. Той е призван да се ръководи от силата на любовта и от аскетическия дух. Той не ограничава съзидателната сила на любовта, а я укрепва. По-точно аскетическият дух едновременно е и съзидателен дух. Той уважава творението и се грижи за неговото запазване. Обратно, консуматорският дух е негативен фактор, защото разрушава творението и усилва отчуждението на човека. Накрая, аскетическият дух не може да се разглежда като луксозен продукт, нито като въпрос на някаква отделна група вярващи. Характерният начин, по който той се развива от монасите, е харизма или диакония, която цели да изгради цялото църковно тяло. Когато Църквата посочва подвижниците като образци и примери за живот, с това тя цели да развие съответния дух и начин на живот във всички нейни членове.

Значението на поста. В тази перспектива влиза и постът, който има особено значение за духовния живот. От самото начало постът бил познат в Църквата не само като въздържане от определени храни, но и като пълно гладуване. Освен това постът се определя като заповед за живот „връстник" на човешката природа. Сам Христос е постил и установил поста като средство за съкрушаването на дявола (вж. Марк 9:29). Както вече споменахме, два дена в седмицата – сряда и петък – от самото начало се свързали с пазенето на поста. Не след дълго бил установен и Великият пост в памет на четиридесетдневния пост на Христос в пустинята, както и другите постни периоди (Рождественски пост, Петров пост, Богородичен пост).

Постът се определя като "основа на добродетелта"⁶. Това определение лесно може да се разбере, когато се вземе предвид, че той култивира смирението, което е основа на всяка добродетел. Постът, както и молитвата, не засяга само определени категории или възрасти вярващи, а всички без изключение, защото има благотворни последици за всички⁷. Чрез стопяването на тялото стават по-лесни обуздаването на похотите и борбата срещу греха и страстите. Постът обаче не се ограничава до въздържането от храни, а се разпростира в по-обща духовно аскеза, чиято рамка са молитвата, съкрушаването на страстите, разработването на добродетелта и даването на милостиня⁸ .

Чрез поста човек получава помощ да осъзнае своята зависимост от света, както и да преоткрие своето царствено място в него. Само човекът може да се въздържа и да пости. Животните се ръководят от своите инстинкти и ядат това, което намерят. Чрез доброволното въздържане от храна, сън и всичко друго, което доставя удоволствие, човекът упражнява контрол на своите влечения и привежда в действие своята царствена власт. Той отстранява натиска, упражняван от природната закономерност, и чувства свободата на духовния живот. Доброволното лишаване от тленните блага улеснява подражаването на „нетленния начин на живот" и развива копнежа за благата на Царството Божие⁹. В тази перспектива постът открива своя пълен смисъл.

Небрежност и съживяване. Небрежността към поста, която се забелязва в най-ново време, но и всеобщото безразличие към аскетическото измерение на живота в Църквата, свидетелстват за опасно отслабване на духовния живот. Без поста възможностите за духовно развитие се ограничават значително или дори се унищожават. Разглеждането на поста като проста форма без съществено съдържание също говори за отслабване или дори за умъртвяване на духовния живот. От друга страна, интересът, който започнал да се появява към поста, не откъснат от искреното желание за по-правилен подход и преживяване на християнската вяра. Разбира се, тук често се намесват и светски подбуди. Това обаче не намалява ценността на автентичния духовен интерес, който се забелязва в нашата епоха. Затова отстраняването на поста, което понякога се предлага заради доближаването до съвременното секуларизирано общество, не може да се счита за благоразумно. От друга страна, показателни са диетологичните програми, които мнозина са принудени да следват вследствие на свръхконсумацията на храните.

Значението на тялото. Значението, което Православната Църква отдава на аскезата и поста, открива централното място, на което тя поставя тялото и неговото участие в обновяването в Христос. Вярващият разпъва „плътта си със страстите и похотите" , не за да умъртви своите телесните действия и душевни сили, а за да придобие съвършен дух, като се отвърне безвъзвратно от злите похоти и дела¹⁰. Обновяването в Христос не е частично или откъслечно, а пълно и всеобхватно. Аскезата заради него не се ограничава до преодоляването на негативните ситуации, а се разгръща в перспективата на християнската надежда и радост¹¹. По този начин подвигът изцяло преодолява отрицателния си характер и води до радост.
 

Бележки

1. От проучване,извършено в САЩ сред 4 124 ръководители и висши административни служители, става ясно, че 78% от тях са роби на своите ръководни позиции. Те чувстват зависимост от работата и имат настроение и енергичност само по време на службата си. През почивните дни и най-вече по време на отпуските много от тях имат чувството, че са празни, безполезни и разсеяни. Под повърхността на успеха и силата психолозите установяват несигурност, липса на цел в личния животи латентна меланхолия. Когато им се отнеме работата, тези хора губят идентичността си (Der Spiegel, 15 Aug. 1993). 
2. Срв. Durkheim, E. Le suicide. Paris, 1973, p. 281.
3. Вж. Св. Василий Велики. Върху "внимавай над себе си", 3. – PG 31р 204 А.
4. Освободи се, казва Той, най-напред от робството, и тогава получи, за да не получаваш вече като роб, а като господар. Презри богатството и ще бъдеш богат. Презри славата и ще се прославиш. Презри отмъщението на враговете и го имаш готово, презри отпускането и тогава ще го получиш, но така, че получавайки го, ще го получиш не като роб, а като свободен" (Св. Йоан Златоуст. Върху посланието до евреитер 25р 2. – PG 63, 174).
5. "Като видяхме странното раждане, да се отстраним от света, преселвайки ума си на небето" (Богородичен акатист, кондак 8).
6.Вж. Св. Григорий Палама. Беседа 13. – PG 151, 157 C.
7. Вж. Учение на дванайсетте апостоли, 8, 1.
8. Св. Григорий Нисийски. За милосърдието към бедните и благодеянието. – PG 46, 456 C.
9. "Постът съхранява младенците, облагоразумява младия, прави почтен стария… Той е най-прилягащото украшение за жените, юзди за хората в разцвета на силите им, пазител на брака, възпитател на девството" (Св. Василий Велики. Слово за поста, 2, 5. – PG 31, 192В).
10. Вж. Пак там, 2, 7, – PG 31, 196D; Св. Йоан Златоуст. За статуите, 3, 3. – PG 49, 39-40В. Конкретно за връзката на поста с милостинята св. Йоан Златоуст отбелязва: "…дори да постиш, без покаяние това не се брои за пост" (Върху Евангелие от Матей, 57, 6. – PG 58, 710.).
11. Вж. Св. Астерий, еп. Амасийски. Беседа 14. – PG 40, 373D.
12. "Понеже съпътстващите го надежда и радост го карат да се труди и да понесе страданието" (Macarius Aegyptius. Homilia 26, 11. – In: Doeries, H., E. Klostermann, M. Kroeger. Die 50 Geistlichen Homilien des Makarios, S. 210). 

Превод от гръцки: Константин Константинов

Из книгата на проф. Георгиос Мандзаридис "Християнска етика", том II, ИК "Омофор", 2013