Великопостно
Двама бандити срещнали един старец и го убили. Довлекли трупа на скришно място и го пребъркали.
Не намерили пари, но единият от тях напипал нещо твърдо. Извадил го и видял, че това е парче салам, увито във вестник.
– Виж какво намерих – побутнал другаря си той. – Нещо за вечеря! Имаме си и маса – и той посочил трупа на стареца, плувнал в кръв.
– Как не те е срам! – извикал другият. – Нямаш ли страх от Бога?
– Че защо да ме е срам?
– Ами че сега са Велики пости!
Първият се хванал за главата.
– Ауу! Вярно бе! Добре че ми каза – и той изпуснал салама с треперещи ръце. – Леле, как щях да се омърся на Велики пости!
И двамата се прекръстили набожно.
Какво ще кажете за тази история? Смешно, а? Не е смешно.
Ние сме тези бандити – ти! и аз! Всички сме такива. Каква полза от нашите пости, молитви и поклони, щом душите ни са тъмни като катрана на преизподнята? Кой грях не сме извършили досега? Кому не сме сторили зло? Кого от нашите ближни не сме обидили? излъгали? ограбили? осквернили? Чие най-скъпо нещо не сме отнели, коя доверчива душа не сме погубили? Да се гордеем ли с това, че не бродим нощем из мрака с кървави ръце и не изкормваме минувачите? Та ние бродим из нашия мрак не в полунощ, а посред бял ден; скверним Божията земя не с кръв, а с разпътство и мерзост; убиваме човеците не с ножове, а със злоба, тровим ги със смрадта на нашите лъжи, погребваме ги, като пет пари не даваме за тях, като отминаваме бездушно сирака, плачещия и гладния. И труповете им лягат върху гърба ни! За такива като нас казва Писанието: Самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата Му са се отрекли (Тим. 3:2-5).
И какво от това, че всяка неделя отиваме на църква и досаждаме на Бога с лицемерните си молитви? Толкова по-зле за нас! Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой иска от вас да тъпчете дворите Ми? Не принасяйте вече суетни дарове: каденето е отвратително за Мене; новомесечия и празнични събрания не мога да търпя: беззаконие – и празнуване! Душата Ми мрази вашите празници: те са бреме за Мене; тежко Ми е да ги нося. И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни (Ис. 1:17-18).
Какво? Ние с теб постим? И кого си мислиш, че лъжем – Бога? Себе си? Или един другиго? Навсякъде се чуват нашите сълзливи оплаквания и рев към небето: Защо ние постим, а Ти не видиш? смиряваме душите си, а Ти не знаеш? (Ис. 58:3). На този рев – така отговаря Бог: Гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели (Мат. 25: 42-43).
Кой е този, бре, който наистина си мисли, че може да излъже Всевиждащия с фалшиви добродетели и с това, че не кусва в определени дни пици и сандвичи? Що за потресаваща наглост е това – да се явяваш с такива неща пред Създателя?
Такъв ли е постът, който съм Аз избрал? – пита Господ. – Ето поста, който Аз избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол – облечи го, и от еднокръвния си не се крий (Ис. 58:6-7). Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава елате – и ще отсъдим, казва Господ (Ис. 1:18).
Да, сега са Велики пости. Замисли се над това. Велики! Ще рече, че Бог иска от теб през тези дни нещо велико. Велико покаяние. Велика промяна. Величие на душата. Или може би ти смяташ, че величаеш Господа, като разглеждаш етикетите на консервите и надписите върху опаковките с бисквити, – като гледаш дали в тях няма остатъци от животински мазнини?
Какво си мислиш, че правиш, когато ставаш и лягаш с мисълта за богатите трапези, които те очакват после, след края на поста? Когато, дъвчейки сух хляб и преглъщайки, неволно си фантазираш през целия ден за чудновати блюда, миризми, ресторанти, представяш си печени прасета, агнета, козунаци, кифли и великденски яйца? А нощем ги сънуваш още по-сочни? Каква полза от такъв пост? Ти вече си го нарушил в ума си, погазил си го в душата си. Нищо не си направил! Това не е никакъв пост, а самоизмама. Грях и лъжа.
За други пиршества мечтай, човече! Като станеш сутрин – кажи си: кое лакомо късче от хляба на ангелите да си избера аз днес? Дали да не дам последните си левчета и стотинки на просяка? Да остана без обяд и вечеря, да си легна гладен, но щастлив и блажен в Христа? Или да простя от сърце най-злобния си враг, – да отида при него лично и да му поискам прошка?
По-честолюбивите в Бога (бъдете честолюбиви в Бога!) могат да пируват още по-приказно. Който подари новия си засукан телефон или лаптоп, скъпия си часовник на някой бедняк, когото дори не познава; който раздаде най-хубавите си дрехи на нуждаещите се; който продаде разкошната си кола или фамилните си бижута, и помогне на някой съвсем чужд човек, който се нуждае от операция, – такъв посяга към най-изтънчените гозби от небесната трапеза Христова. Той пирува още сега, приживе, заедно със светците в Царството Небесно!
Праведникът е в рая още на тази земя.
Не искам да поучавам никого. На себе си ги казвам тези неща. На себе си.
Моля за прошка всички, които съм обидил по някакъв начин или наскърбил, в това число и като журналист и автор в Православие.БГ. Простете. Грехът е силен, а човек е слаб.
Всички се нуждаем от Божията милост. Също и нашите покойници. Да се помолим за тях.
И дано Бог ни даде сили да прекараме достойно времето на Великия пост и да посрещнем обновени славното Му възкресение. Амин!
Поздравления за хубавата статия. Само бих искал да добавя, че и физическият пост не е без значение. Той има своя смисъл, но както правилно беше отбелязано – същината на поста е в изпълнението на Божиите заповеди, в любовта и смирението.
Простено, прости!
Съжалявам, но не ти вярвам, че не поучаваш мен, а себе си. Наистина съжалявам, защото такава равносметка е тежка за човек, който иска да ти вярва. Съветвам те и ти да не си вярваш твърде на това, че искаш да поучиш себе си, а не мен. Прекалено опасно е. Ти каза за мен твърде остри неща. И не, че ще ти се разсърдя за тях, защото те са верни, а това, че са твърде остри. Какво целиш с остротата им? Питам, защото аз също съм адресат, освен теб. Нима да се помирим? Пишеш в края, че ми искаш прошка. Има за какво, определено. Ако е имало статии, срещу които съм негодувал остро, твоите напоследък са сред тях. Нима искаш да се покаеш за тях? С този безмилостен тон – срещу теб и срещу мен… Не ми е проблем да ти дам прошка, нито да ти поискам. Обаче каква стойност има една прошка, срещу която не стои покаяние? Ще ми се да не съм прав. Прощавай.
Теофиле, ние с теб не се познаваме, така че няма как текстът да е бил насочен към теб. Разбира се, всички ние като потомци на един Адам страдаме от приблизително еднакви проблеми.
Ако съм те оскърбил с нещо, написано от мен, прощавай.
Написах, че се отнася до мен, защото тестът съдържа личното местоимение „ти“. В случая, когато чета аз, става дума за мен. И няма значение дали се познаваме. Вече споменах, че не съм го взел навътре, не това ми беше мисълта. Просто търся смисъла на написаното и това, което виждам, не е добро. И някак си искам да ти го подскажа така че да го видиш през моя поглед. Не че съм безпогрешен в преценките си, обаче няма как просто ей така да игнорирам цяла редица аргументи. Кой да ми ги обясни, ако не ти? Теб касаят в крайна сметка и твоите статии. Чрез тях общуваш с твоите читатели, а аз съм един от тях. Много по-просто е всеки път, когато чуя за Андрей Романов, да казвам „мани го тоя“. Обаче искам да избера по-трудния начин, защото определено ми се вижда по-правилен.
Теофиле, това „ти“ в текста е само литературен похват. В такава форма се говори обобщено за човешките грехове и проблеми – вж. текстовете на св. отци. Ако се има предвид конкретна личност, то това е преди всичко самият автор, както е и подчертано в текста.
„Какво си мислиш, че правиш, когато ставаш и лягаш с мисълта за богатите трапези, които те очакват после, след края на поста? Когато, дъвчейки сух хляб и преглъщайки, неволно си фантазираш през целия ден за чудновати блюда, миризми, ресторанти, представяш си печени прасета, агнета, козунаци, кифли и великденски яйца? А нощем ги сънуваш още по-сочни? Каква полза от такъв пост? Ти вече си го нарушил в ума си, погазил си го в душата си. Нищо не си направил! Това не е никакъв пост, а самоизмама. Грях и лъжа.“
Как може да знаем дали постещите си мислят подобни неща?!
Вие говорите за скъпи часовници и милостиня, аз пък си мисля, че в наше време рядко си задаваме по-трудния въпрос: колко пъти сме осъдили, огорчили, хвърлили кал по другия заради собствените си пристрастия. В една проповед за Неделя на Прошката чух: „Когато искаме прошка от другия в нашата енория, в това може би неизказано звучи: „Прости ми за това, че не съм те опознал достатъчно, че не съм разбрал болката ти, че не съм се опитал да ти помогна“. Защото всички сме членове на едно Тяло.
Господ да прости!
Поздравления за прекрасната статия на Андрей Романов стискам ти ръка приятелю намерил си точните изрази с който да „стреснеш“ българина, защото с поучения той не разбира . Той не знае какво ще му се случи ако тук още тук на земята не се покае, когато замине там горе ще е късно за каквото и да е покаяние …за това дано много хора прочетат статията и да СТРЕСНАТ крайно време е. Благодаря ти още веднъж.
Поздравления за прекрасната статия на Андрей Романов стискам ти ръка приятелю намерил си точните изрази с който да „стреснеш“ българина, защото с поучения той не разбира . Той не знае какво ще му се случи ако тук още тук на земята не се покае, когато замине там горе ще е късно за каквото и да е покаяние …за това дано много хора прочетат статията и да СТРЕСНАТ крайно време е. Благодаря ти още веднъж.