Грехът като вътрешно разпадане
Падането под властта на тлението и смъртта
След престъпването на Божията заповед в рая адамовият човек демонстрира ново поведение не само по отношение на Бога, но преди всичко по отношение на самия себе си. Как сега, след падението в греха, Адам гледа на себе си? Коя е „новата“ картина за собственото му аз, която се очертава в замъглените очи на неговото съзнание? Кои могат да бъдат неговите чувства и мисли пред тази нова, неочаквана за него визия за собствената същност? Кой е бил той и кой е сега?
Библейският текст „фотографира“ и осветлява вътрешната, действително непозната досега за Адам екзистенциална картина с трагичните тонове на тлението и смъртта! Седмият стих от третата глава на книга Битие „улавя“ престъпника на Божията заповед, адамовият човек, в неговата най-критична връзка, в срещата с новата картина на собственото му аз. В себесъзнанието на ужаса за това, което вижда и което не вижда. Той вижда картината на тлението и смъртта в сърцевината на своето същество, но не вижда това, което измамникът в рая – дяволът, му е обещал: венеца на неговото собствено божествено величие!
Чрез отхапването от забранения плод „се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листа и си направиха препасници.“ (Бит. 3:7). Очите на тяхното съзнание за себе си се отворили и те разбрали много добре, че били голи. Вместо очакваната божествена одежда, те видели ужасната и непоносима екзистенциална голота, видели лишението и отсъствието на основните опори на съществуването. Не само голота и ужас, а и заплаха. Да! Заплаха от едно его, което може да пожъне само тление и смърт в бъдещето. Затова и те веднага се втурнали да се скрият от тази заплаха. Ушили си листа и покрили с тях (както си мислели) ужасната и заплашителна картина на собственото си аз.
Но кой бил Аз-ът на адамовия човек в неговата вътрешна реалност?
Ако искаме да направим описание на душевната действителност на Адам от стих 7 на трета глава на Битие, като основно екзистенциално събитие, ще отбележим неговия вътрешен конфликт или разпадането на душевната му ипостас на две (най-малкото) противоположни помежду си ноетични „индивидуалности“. Според св. Григорий Нисийски1 в момента, в който, престъпвайки заповедта на Бога, Адам отхапал от забранения плод, той приел две противоположни помежду си жизнени величини на битието: злото и доброто. Аксиологичната противопоставеност на тези два съставни елемента на един и същ плод предизвикала разпадането на душевния свят на адамовия човек, което е изобразено в неговото пряко действие, т.е. в покриването на картината на собственото си аз чрез смокиновите листа.
Този акт на покриване на неприемливото за Адам вътрешно негово състояние е акт на отхвърляне. Но когато някой отхвърля „част“ или „дял“ от себе си, идва резонният въпрос: кой отхвърля и кой бива отхвърлен? Доколкото самият Адам е отхвърлящият, същевременно той е и отхвърляният. Следователно Адам се самоотхвърля. Това самоотхвърляне потвърждава неговото вътрешно разпадане.
Адам отхвърля това, което вижда в себе си и което го ужасява. Той отхвърля една част от себе си, самия себе си! Но това отхвърляне не е мощно и окончателно. Защото с тази част от своя душевен свят, която сега отхвърля, той ще се бори цял живот, след като отричането на съществуването на нежелания (от него) собствен душевен свят не означава неговото отхвърляне в Кеада (в гръцката митология място, където хвърляли труповете на престъпници – бел. прев.) на неговото несъществуване! Този свят е потиснат в несъзнателната част на душевния му живот. Психологията директно ще ни заяви, че „всяко не(о)съзнато душевно събитие си отмъщава“! То се проектира навън и реагира… анархично2.
Душевният разрив на адамовия човек, най-дълбокото разстройство на неговия душевен свят вследствие на извършването на греха в неговия по-нататъшен живот ще се окажат фактори на тление, а защо не и на смърт. Класически пример за това ни дава св. ап. Павел в Посланието си до Римляни относно начина на функциониране на душевния свят на плътския, на предадения на греха човек. Св. апостол пише: „Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене. И тъй, намирам у себе си такъв закон, че, кога искам да върша доброто, злото стои до мене. Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Рим. 7:18-24).
Душевните разриви, предизвиквани от извършването на греха, отменят свободата на човека. Те разделят и рушат по различни начини3 неговата волева функция. В този случай централното усещане на плътския човек, на предадения на греха, действително е усещането за смърт. След падението адамовият човек се оказва затворен в един живот с качество на смърт. Бог го е предупредил, че в момента, в който яде от забранения плод, ще умре („в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш.“ (Бит. 2:17). Следователно Адам вкусил смъртта още при вкусването на забранения плод. Той вече е мъртъв. Това била неговата най-пряка печалба от престъпването на райската заповед. Той е мъртъв, но не спира да живее и да се движи. Да се труди и… да се забавлява!
По този начин думите на Бога „бездруго ще умреш“ изразяват две качества на смъртта – на душевно-духовната смърт и на смъртта като катастрофално събитие на човешкия живот. По-нататък човекът, който е паднал, ще бъде жив мъртвец ( „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде“ (Римл. 5:12) в хода на неговия следгреховен живот и това, което ще произвежда, ще бъде само смърт. До време.
Загубата на боготворната динамика на Божия образ
Човекът, Адам, бил сътворен по Божи образ. С този Свой акт Създателят показал особеното благоволение, което запазил за Своето най-добро от всяка гледна точка създание: човека.
Какво обаче означава създаването на едно същество по Божи образ? Несъмнено това създание би било притежател и носител на характерните елементи и свойства на образа на Своя Създател, на Бога. Кои биха могли да бъдат тези свойства, които изобразяват реалността на божествения образ в човешката личност?
Главните свойства на божествения образ, които биха могли да украсят човешкото същество, без съмнение били разумът и самовластието. Възможността на мисълта и изобщо на ноетичната функция на човека и неговата свобода, способността му да се движи свободно и да действа, и най-важното – свободно да избира правилата и перспективата на своето съществуване и да осъществява свободно своите желания.
Чрез божествения дар на разума и самовластието човекът влязъл в сродство с Бога, в една по-дълбока връзка на уподобяване. Свети Максим Изповедник отбелязва: „Бог ни е създал, за да станем ние, човеците, причастници на Неговата божествена природа и притежатели на Неговата вечност. За да се окажем и ние подобни на Него, чрез благодатта на обожението“4. Но и преп. Нил Подвижник5 от своя страна добавя: „…затова сме били създадени по Божи образ, за да съхраним и ние в начина на нашия живот онези свойства на чертите на Неговата божествена природа, които ще показват нашето реално подобие на Него“.
Кои са свойствата на божествените черти? „Аз – казва Бог, съм щедър и милващ, дълготърпелив и многомилостив. С тези цветове се изобразява уподобяването на божествения образ. Това са характерните белези на нетелесния облик на Бога и чрез тези белези се разпознава онази душа, която е сродна на Бога“6.
Следователно, създаването на човека по Божи образ било условие и предпоставка за неговия път към богоподобието, към придобиването на обожението по благодат. Чрез „печата“ на природата на човека с елементи и черти на божествения образ, Бог дарил на човека възможност да се обожи, да стане бог по благодат. Земният човек била надарен с творчески сили, по-висши от неговата земност (Бит. 1:26-28).
Човешкият земен съсъд в ръцете на Бога щял да се издигне до състоянието на небесния, обожения човек. „И както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния“ (1 Кор. 15:49). Обожението на човека би означавало претворяване и възсъздаване на земното създание на Бога в причастник на божествената природа.
Но ако запечатването на природата на човека с Божия образ било залог и възможност за неговото боготворно харизматично пре-творяване в небесно-обожен човек, какви са последиците за човешката земна природа от престъпването на райската Божия заповед в неговото състояние след грехопадението?
Тези последици без съмнение са много. Загубата на боготворната динамика на богообразността на човека предизвикала разнообразни промени в ипостаста на човешката природа, с отрицателни последици както върху душевния свят, така и върху телесния организъм на следгреховния човек. Тук обаче ще се ограничим върху някои последици, които засягат главно душевния свят на следгреховния човек, съгласно важните наблюдения на кападокийските отци: на св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски и св. Василий Велики.
Според кападокийските отци следгреховният човек не е престанал да бъде човек, какъвто бил преди падението. Той запазил Божия образ, въпреки че загубил своята обожаваща енергия. Той продължава също да има самовластие, но то остава неактивирано. В много случаи той не прави това, което иска, а друг път е длъжен да прави това, което не иска. Той продължава да притежава основните елементи на божествения образ, но сега, след падението, тези елементи не са на подходящото място. Между тях няма правилна и хармонична връзка, каквато е имало прeди. Между душата и тялото настъпва разрив и те вече имат враждебни отношения помежду си. Плътското мъдруване и духовното мъдруване се сблъскват помежду си и водят битка.
Раздвоената и разделена персоналност има и раздвоена воля. Духът иска да прави едно, а плътта – друго. Този разрив на персоналността е следствие от отстъпването и отчуждаването от Бога. Адамовото падение и грях се отъждествили със смъртта: „всеки грях е смърт за душата“ (св. Григорий Богослов).
Следователно според кападокийските отци дори след падението човекът се определя като Божи образ, но е лишен от същността на своята боготворна динамика. При Сътворението на човека богообразността била потенциално богоподобие, а богоподобието – активирана последица на богообразността. Факт, който означава, че следгреховният човек е осъден да извърви пътя на тлението и на смъртта без никаква възможност за завръщане в боготворната динамика на богообразността. Това лишаване от боготворната динамика на богообразността в неговия живот след падението го връща в по-низшите степени на скотообразното съществуване, тъй като той продължава своето човешко пътуване „гол“, без възможности за напредване в която и да е сфера на своето битие.
Ако в пътя на човека след падението в определени случаи Бог позволява да се появят харизматични личности, пророци, светци и преподобни, този факт с нищо не променя пътуването на човека, на падналия човек сред тлението и покварата на неговата греховна природа. Констатацията на псалмопевеца, че „ човек в почит не ще пребъде; ще се уподоби на животните, които загиват“ (Пс. 48:13, 21), показва окончателния край на човешката природа, която се е лишила от обожаващата сила на богообразността.
Пленяването на адамовия човек под властта на дявола
Престъпвайки райската Божия заповед, адамовият човек се впримчил в състоянието на греха. Той съгрешил. Но в този случай какво означава грехът? Коя била неговата ипостас? Нима е достатъчно разбирането за греха просто като трагичен акт? Унизителен за неговия извършител? Понеже чрез този акт първосъздадените хора загубили жизнените за тях елементи на божествения образ?
Истина е, че картината за греха в случая на първосъздадените хора, която го представя като акт на избиране на плода, през перспективата на наблюдателя свежда до минимум неговите екзистенциални последици за извършителите на този избор. Разбира се, подчертаването на загубата на боготворната динамика на богообразността посредством този акт отвежда неговите последици до действително поразителни граници. Загубата на богообразността като загуба на обожението по благодат. Това е достатъчно, би казал някой. Каквото и друго да добавиш, то не влошава нещата.
Но… Не трябва да забравяме „нравствения“ извършител на Адамовото престъпление. Дявола. Той е причината за загубата не само на богообразността, но и на човешката ипостас на Адамовия характер. След престъпването на заповедта този човек не бил вече човек или най-малкото само човек.
Според преп. Макарий Египетски7 грехът, който бил извършен чрез Адамовото престъпление, не бил обикновен акт, а от самото начало било ясно, че това е демонично присъствие; една ипостас, която завладяла престъпника и властвала в неговия ум, в сърцето и във функционирането на неговите помисли.
След това преп. Макарий обяснява, че веднага щом Адам извършил престъплението, демоничната змия, с която той водил диалог и която послушал, влязла в дома на неговата душа като владетел8, като друга душа наред с неговата собствена душа. С други думи, душата на адамовия човек се отъждествила със силата и тялото на сатаната. Следователно, пише преподобният отец, когато св. ап. Павел увещава „да съблечем ветхия човек“9, той има предвид да съблечем този човек, който не е по-различен от сатаната, тъй като той се е отъждествил, като съвършен човек, с човека. Той отъждествил своите очи с очите на човека, своята глава с главата на човека, своите уши, ръце и нозе – с ушите, ръцете и нозете на човека. Така дяволът се настанил в сърцето на човека, в ума и тялото на адамовия човек „като в собствен трон“10, „пленявайки човека от самото начало“11.
Това демонизиране на следгреховния човек показва небесната висота, от която паднал венецът на сътворението, превъзходното богородено творение на Създателя.
Бог поставил Адам в рая като иконом и поддръжник на неговата красота (Бит. 2:15). Той също го почел със званието да управлява (Бит. 1:26) всички одушевени същества и цялата земя и дори да завладява (Бит. 1:28) земята чрез огромното множество своите потомци. Също така Той му дал право да дава имена на различни одушевени същества (Бит. 2:19-20) – акт, който принадлежи основно на Твореца на творението, а не на едно създание.
Ето! Предишният господар на рая, на цялата земя и на всички одушевени същества, сега е подчинен на дявола. Пленен и роб на демоничните сили, изгнаник в Земята на мъките, на тръните и бодилите, на труда и усилието, на потта. И накрая – окованик на непоносимата и безмилостна екзистенциална самота. Ето падението на Адам… „…и срутването й беше голямо“12. Кое ли е неговото бъдеще?
Бъдещето като негова екзистенциална безизходица
Адам бил изгонен от рая (Бит. 3:23-24) по две причини. Първата засягала неговото непослушание към предупреждението на Бога относно заплахата от смъртта, която би настъпила в случай на неговия противоположен избор. Втората причина била Божията мисъл „да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно“ (Бит. 3:22).
Кой ли ще е начинът на живот на Адам в земята, „от която бил взет“? Дали земята ще бъде неговата майка, приятелски настроена към него? Какво ли крие тя за него? Още преди Адам да успее да води диалог за начина на бъдещия си живот, Бог вече го известил за живота му в неговото ново обкръжение.
„А на Адама рече: загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, – проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш.“(Бит. 3:17-19).
Веднага щом Адам стигне до земята, от чиято пръст бил създаден от Бога, какво ли щял да си помисли? Какви са били неговите чувства и най-вече кои са били неговите страхове? Какви заплахи били надвиснали над него в мястото на мъчения и трудности, както Бог му го описал? Адам имал причина да има страхове и въпросителни за едно обиталище, пълно с неблагоприятни условия и вероятно непреодолими затруднения. Той се завърнал гол в тази земя на мъките. Той и неговото собствено аз.
Истината е, че, бидейки прогонен на една враждебна от всяка гледна точка земя, Адам душевно не бил „в настроение“. Какво първо да си помисли и какво решение първо да вземе? Адам не просто сменил своето обиталище. Той сменил начина си на живот – от райската среда на даровете, радостта и веселието, се оказал в безутешно място, пълно с мъки. Кое действително е неговото бъдеще? Или по-скоро ще има ли бъдеще? Отчужден от своя Творец и пленник на дявола, какво бъдеще може да има? Не можем да знаем дали Адам чул ясно наказанието, което Бог възвестил на демоничната змия. На измамника на рая.
Не можем да сме сигурни дали Адам чул обявяването на наказанието и най-вече дали е запазил в своята памет последното изречение, последните Божии думи към змията. Ако те са се записали в паметта му, това би могло да хвърли светъл лъч на надежда в помрачения му дух. Надежда – далечна и неопределена в нейния времеви момент, но надежда. Надежда не за него, а за неговите далечни потомци.
Целият петнайсети стих на третата глава на книга Битие представлява предупреждение или по-скоро пророчество (Бит.3:14-15) за един по-добър ден, който непременно ще дойде за нещастните Адамови потомци, когато времето се изпълни. Когато тези далечни потомци се убедят, че тяхното бъдеще винаги ще бъде мрачно и несигурно, ако не дойде Мощният да ги спаси от човешките беди, от самите тях. Когато този техен опит се превърне във вяра, в сигурно очакване, когато „очакването на народите“ се превърне във всеобщо човешко очакване, тогава Той ще дойде и чрез Своята божествена сила ще съкруши главата на демоничната змия. Той ще освободи Адамовите потомци от плена под властта на змията и ще отмени последицата от греха на техния родоначалник – смъртта. Чрез Своята смърт и възкресение.
Ако Адам не е чул и не е разбрал това утешително Божие слово за човешкия род, тогава перспективата за бъдещето за него би била по-мрачна, по-горчива и по-безизходна.
Въпреки това думите от стих 24 на третата глава от Битие, че Бог „изгони Адам и го постави срещу рая…“, изразяват действие от любов на Бога към Адам, доколкото думите „срещу рая“ показват Божия промисъл за поддържане на райската наслада в паметта на падналия човек като носталгия за завръщане. Усещането за „срещу рая“ би провокирало човека към безсънна и неугасима носталгия вовеки…
Бележки
1. Γρηγρίου Νύσσης, Περί ψυχῆς καί ἀναστάσεως μετά τῆς ἰδίας ἀδελφῆς Μακρίνης διάλογος, ΒΕΠΕΣ, Αθήνα, 1989, σς. 345 εξ.
2. Βλ. Κορναράκη, Ιωσν, Εγχειρίδιον Ποιμαντικῆς Ψυχολογίας, Θεσσαλονίκη, 1984, σ. 149.
3. ΓρηγορίουΝύσσης, Περί ψυχῆς καί ἀναστάσεως, σ. 346.
4. Κεφάλαια διάφορα θεολογικά τε καί οἰκονομικά. PG 90, 1193. Вечността предполага неизменчивостта и непроменливостта на божествената същност, т.е. на божеството. Бог като безвременен винаги е един и същ. Вж. и молитвата от Евхаристийния канон: „защото Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим, Който вечно съществуваш и винаги си един и същ“.
5. Πρός τήν σεμνοπρεπεστάτην Μάγναν διάκονον Αγκύρας, PG 79, 1025.
6. Ако видиш чист и смиреномъдрен човек, това е велика гледка. Каква по-голяма гледка от това – да видиш невидимия Бог в Неговия човешки храм? Βίος πρῶτος Παχωμίου κείμενα, ΒΕΠΕΣ, τομ. 40 σ. 147.
7. Ομιλίαι πνευματικαί ΙΕ, ΒΕΠΕΣ, τόμ. 41, σ. 235.
8. Στο ίδιο, σ. 229.
9. Ομιλία Β, τόμ. 41, 153.
10. Ομιλία ΣΤ, τόμ. 41, σ. 185.
11. Ομιλία Β, τόμ. 41, σ. 153.
12. Вж. Мат. 7:26-27 за последиците от непослушанието за спасението на вярващия.
Превод: Константин Константинов
