Грехът като себетеизъм

Разривът във връзката между човека и Бога

Престъпването на дадената от Бога заповед в рая означавала отхвърляне на Бога от страна на Адамовия човек. Това е първият акт на отхвърляне от Адам на авторитета на божествената власт, първият аксиологичен избор на Адам, който поради своята тежест го отдалечава от този авторитет. Но не само постъпката на престъпилия Божията заповед бележи разрива на неговата връзка с Твореца. Разривът на тази връзка предизвикал верижни последици в такова отдалечаване от Бога, което показва височината и дълбочината на едно демонично самообожествяване.

Кои са характерните елементи на този Адамов себетеизъм?

Отричане на вината на престъпника за неговия безумен акт
Адам, с потенциалните харизми на богообразността и богоподобието, и с всички други харизми, които Бог му е дарил: да властва над одушевените твари, да се множи и да завладява земята, но особено с неговата способност да мисли, преценява и действа свободно, след престъплението, което извършил, веднага осъзнал, че е виновен. Още неговият отговор към Бога „Ева ме подмами“ предполага косвено, но ясно, че той е разбрал личната си вина. Удивителният „служител“ на рая и на творението обаче не могъл да признае своята лична отговорност и това било неугасим белег на негово унизително оскъдняване. Той приписал отговорността за своите дела на Бога.

Адамовото приписване на отговорността за престъплението на Бога
Това приписване също има неизмерима нравствена тежест, тъй като главната негова характеристика е агресивността (срв. Бит. 3:12). Подобно поведение към неговия Създател носи най-тежкия смисъл не само на отхвърляне на връзката с Бога, но и на обвинение в провал на Бога в това да позволи взаимодействието между змията и жената, така че Адам да бъде заблуден и „да се окаже подведен„.

Чрез това враждебно поведение на Адам на повърхността на неговото съзнание за себе си изплуват престъпните белези на неговия демоничен себетеизъм. Адам се обръща към Бога като към негов „съучастник“, подобен на него, което е показателно за неговото враждебно поведение. Следователно, разривът във връзката между Адам и Бога е много по-интензивно отдалечаване от обикновено несъгласие на ноетично равнище.

Последици от падението на Адам върху неговата духовна и телесна природа
Тоталното отчуждаване на Адам от неговата връзка с Бога утвърждават и последиците от неговото падение в греха върху духовното му и телесно състояние. След това свое падение Адамовият човек е мъртъв! Той вече няма никаква възможност за живот. Нито неговата душа, нито тялото му запазват своята жизнеспособност. Предупреждението към последиците от престъплението било ясно: в деня, в който ядете от забранения плод, ще умрете! Тази смърт умъртвила богообразността и осуетила богоподобието. Това събитие означавало пълна богооставеност. Бог не е Бог на мъртви, а на живи!

Душата на Адам била в действие и движение, но не проявявала признаци на живот. Неговото смущение вследствие от вкусването на забранения плод, обезсилването и помрачаването на Божия образ държали Адам в режима на смъртта без граници и край. Живият Бог не би могъл да има никаква връзка с умъртвения престъпник на заповедта, до време, съгласно „протоевангелието“ в трета глава, Битие. Бледа надежда за едно далечно бъдеще. Дотогава потомците на Адам ще бъдат „живи мъртъвци“ („…остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“ Мат. 8:22).

Пленяването на Адам под властта на дявола
С престъпването на райската заповед Адам се вслушал в предложението на дявола и станал „послушен“ нему „до смърт“. Това също означавало отхвърляне на божествения авторитет и разрив в отношенията между Адам и Бога. От друга страна, известието на дявола, че отхапването от забранения плод ще ги издигне в равнобожие „и ще бъдете като богове“, освободило Адам от този авторитет и му дало усещането за завоюване на една „небесна“ перспектива. Перспективата на себетеизма.

Факт, който потвърждава и Божието слово: „...ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло…„(Бит. 3:22). Адам стъпил върху пиедестала на „равнобожието“, който дяволът му издигнал. Разкъсвайки връзката с Бога, той не останал без бог, доколкото неговото равнобожие се разбира преди всичко като себетеизъм – Адам почувствал вече себе си като бог.

„Локалното“ измерение на развива във връзката между Адам и Бога
Адам е изгонен от рая. Изгонен е там, където съгласно антропоморфната картина за мястото на негово изгнание не съществува пространство за Бога. Неговото изгонване от рая в земята на мъките допълва описателно картината за неговото отстъпление от Бога. Дали споменът за Божието лице е оставил някаква бегла следа в неговия вътрешен свят – това не знаем. Въпреки това утешителното слово на протоевангелието за далечната, но сигурна Божия милост спрямо падналия Адамов човек, в моменти на горчиви мъки би оставило да блещука нещо в неговия изтерзан душевен свят. Кой знае обаче!

Отпадане от бащинското осиновление

Наред с другите дарове, които загубил чрез престъпването на Божията заповед, Адамовият човек в своето падение се лишил и от дара на осиновлението, тоест на Божието бащинство. Според св. Максим Изповедник¹, когато Бог създал човека, Той насадил в него семето на осиновлението като предпоставка и възможност за придобиването на богоподобие. Бащинство и осиновление, в духовната украса с даровете на Божия образ били белези на Божието създание, за да може то боголюбиво да върви към обожението по благодат.

Чрез своя противобожествен избор Адам обаче се оказал в капана на новия си начин на живот, в който властвала похотта към насладата. Душевният му свят се изпълвал с тази похот на вкусването на забранения плод. Този начин на „живот в наслада“ обаче породил тлението и смъртта в човешката душа. Според св. Максим „животът в наслада“ се превърнал за Адам в „майка на смъртта и тлението“². Потенциалният дар на осиновление от Бога бил загубен, вместо това падението на Адам в греха го довело до майчинството на тлението и смъртта.

Адам носел в себе си силата за Божието осиновление, но той я обезсилил чрез падението в греха, тъй като неговата воля не желаела повече да използва тази сила. Той имал произволение, но след падението то вече било непроизволимо произволение. Воля, която не искала да иска. Така първосъздаденият нарушител на заповедта не активирал силата на осиновлението за осъществяване на богоподобието. Намесата на демоничната змия обърнала неговото произволение от божественото богоподобие към демоничното „и ще бъдете като богове„, тук и сега.

Демоничната змия не атакувала пряко възможността за богоподобие в човека, а косвено, предлагайки друго „равнобожие“, което щяло да настъпи по-бързо в сравнение с времето, което изисквало постигането на богоподобието по благодат. Змията преобърнала харизматичната динамика на божественото обещание за обожение по благодат в демонична „истина“, разкрита в думите: „Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“ (Бит. 3:4-5). Така от „участ“ на Бога, какъвто бил предгреховният човек, тоест участник във вечността на Бога, той се отчуждил напълно от божествената природа и останал лишен откъм Бащинския авторитет, поради загубата чрез престъплението на насаденото в него божествено осиновление.

Колко ли е струвало на Адам това преживяване – на отчуждаване от Бащинския авторитет? Как ли би могъл да издържи своето съществуване без една толкова силна подкрепа в трудното пътуване на своя живот, сред „тръни“ и „бодили“ и много други изпитания? От друга страна, колко вгорчен и наскърбен би се чувствал сред тези изпитания, дори с беглия спомен за любещото към него величие на Бога в рая! Скръбно допълнение!

Адам загубил своето божествено осиновление и се оказал в земята на мъките без Бащинския авторитет. Без Баща! Той обаче не загубил само своя Баща. В хода на своите мъки той загубил и бащинството на своите деца: неговото собствено бащинско осиновление. Неговият първороден син Каин убил своя брат Авел. Така и самият Адам се лишил от своя бащински авторитет като родител на своите деца.

Осуетяване на пътуването към богоподобието

Падението на Адамовия човек в греха на престъпването на Божията заповед означавало осуетяване на неговото пътуване към богоподобието. Вратите на рая се затворили за престъпника, за да не може да яде от плода на дървото за познаване на добро и зло. От друга страна, това затваряне на рая вече било равносилно с осуетяването на пътуването на Адам към богоподобието, тоест със смъртта.

От първия момент, в който Адам трябвало да избере между дадения от Бога съвет и неговото лично желание, той реално се оказал пред дилемата: живот или смърт! С избора си той щял или да затвърди нозете си в пътя към обожението по благодат, или да се затвори в капана на смъртта.

За смъртта Адам не знаел нищо. Той не познавал вкуса на смъртта, познавал само райското качество на живот. При това Бог за първи път му говорил за смъртта в опит да предотврати опасността да избере нея вместо живота.

„Бездруго ще умерете“! Какви ли мисли предизвикал в духа на Адам този последен израз от Бога? Какво ли е помислил Адам като смърт? Какво ли е помислил, че би загубил, ако не приеме Божия съвет? Въпреки че дотогава нямал вкус от смъртта, Адам вече имал достатъчно опит от живота, тоест бил е дарен с елементи от богоподобието. Разбира се, това било бегъл опит от висотата на неговото обожаващо възвисяване в сравнение с реалното обожаващо величие на обожението по благодат, но те били достатъчно осъзнати в неговия дух. Кои са били тези елементи? Нека си ги припомним…

Даденото от Бога право на собственост на Адам върху животинското царство чрез даването на имената на живите твари, отговорност и способност за поддържане и обгрижване на рая („да я обработва и да я пази“ (Бит. 2:15), но и възможност за завладяване на цялата земя и нейното изпълване с многобройни потомци. Тези райски дарове и „звания“ били именно изображения на богоуподобяването. С други думи, блажен живот в Бога.

Адам обаче избрал – под влиянието на демоничната змия – това, което не познавал: смъртта. Той отхвърлил предложението на Бога, Когото познавал и от Когото бил облагодетелстван, и вместо него предпочел увещанието на дявола, когото не познавал. Така чрез своя абсурден избор Адам предал на смъртта пространството на своя живот.

От онзи момент Адам бил поробен от властта на дявола. Тази власт, естествено, не била проста зависимост на свободата му от демоничната власт. Това вече било цялостно демонизиране³ на неговия живот, тяло и душа. Това означавало, че Адам се е демонизирал в измеренията на природата и на съществуването на своя властник, на дявола. Следователно, „по образ и подобие на Бога“ се е трансформирало по демоничен начин в по образ и подобие на дявола. В момента на своето падение в греха, Адам се преобразил по образа на измамилия го и се демонизирал по подобие на неговата зла природа. Той вече станал „вехтият човек на греха“. Падението в греха го овехтило. То обезсилило и потъмнило богообразността и я трансформирало в качество на вехтостта на природата на дявола – началника на тъмнината и на ужаса на смъртта.

* * *

Как този вехт човек на греха би могъл да се върне в своята първоначална слава и божествена прозрачност на своята първосъздадена ипостас? Би ли могло да се осъществи такова завръщане? Едно ново пресъздаване и обновяване на неговата демонична природа? И кой би бил толкова силен и мощен да осъществи благата промяна на човека в „нова твар“? Да направи вехтия човек на греха нов човек? Кой?…

Бележки

1. Към Таласий, PG 90, 218B.
2. Св. Максим Изповедник, Богословски и домостроителни глави, Четвърта стотица, PG, 90, 1325B.
3. Св. Макарий Египетски, Духовни омилии, Втора омилия, ΒΕΠΕΣ, τόμ. 42, σ. 153.

Превод: Константин Константинов