Другият и разговорът за другия
Въпросът за другия става все по-сериозен проблем на нашето време. Днес човек изгражда своята идентичност главно върху самия себе си. В модерните хипериндивидуалистични антропологии и утилитарни етики е потиснато и изгубено всяко чувство за другия, а вроденият страх от него приема и патологични размери, особено в авторитарните и затворени общества.
Екзистенциалните срещи на човек с човека стават все по-редки. Хората страдат от самота, но едновременно с това жадуват и търсят другия. Те търсят свободата и се борят за нея, но я разбират погрешно – борбата за свобода като че ли предполага освобождаване от някого, т. е. от другия, а не свободата за някого, т. е. свободата за другия.
За съвременния човек другият – независимо дали става дума за Бога, за другия човек или за природата – е противник, съперник, партньор, неприятел, „ад“ (Сартр), заплаха за собственото съществуване или необходимо зло, което по определени причини трябва да се търпи, най-често заради егоистичен интерес. Думите на Кирилов от романа „Бесове“ на Ф. М. Достоевски – „Аз или той“ – стават все по-реална дилема пред съвременния човек.
Другият е все повече средство за употреба и има главно функционална и утилитарна ценност. Последицата от това е отчуждението на човека от човека, на народа от народа, на културата от културата, на религията от религията. На пръв поглед това твърдение може да изглежда крайно, едностранчиво и неточно, защото никога не е имало такава интеграция и проникване на различни народи, култури, религии и светове, както днес. Но тази външна интеграция все още не означава реален диалог и не намалява очевидната криза за другия – криза, която, както и кризата на общението и на духа на общението, се отразява върху разговора и езика ни за другия.
Нашето време е преди всичко време на груби и на често пъти сурови думи, време на говоренето – монолог, а не на разговора – диалог. Днес наблюдаваме експанзия на езика на силата, принудата и насилието, езика на манипулацията, пропагандата, демагогията, езика на безплодния морализъм, лъжата и лицемерието. Този език (или разговор), който е характерен за всички толерантни общества и групи, е наречен духовито „дървен език“. За съжаление, демократичните общества също не са имунизирани срещу него, въпреки че в тях има нещо повече от диалог и красота на разговора. Но все пак е оправдано да се постави въпросът дали става дума за реален диалог или за неговата симулация.
Дали сам по себе си учтивият и изискан разговор за другия предполага диалог? Не. За искрен диалог ли става дума или за „протоколен“ „дипломатически“ диалог, който е заченат от лукавството, подозрителността и различните тактики и стратегии, от откритите или скрити желания противникът (не събеседник) да се надхитри, да бъде спечелен за собствените позиции и цели, да бъде ограничен и използван за собствените интереси? Страхувам се, че става дума за второто. Това ни насочва към заключението, че днес съществува сериозна криза на общението с другия, а заедно с това и на диалога и на разговора за него – кризи, които вървят успоредно. Там, където няма раз-говор, се стига до разпад на общението и общността, и обратно. Днес хората все повече протестират срещу говоренето-монолог, срещу суровия и груб език на садистичните авторитети и жадуват за раз-говор и за другия.
От културата на говоренето към културата на разговора
Днес много се говори за култура на говоренето, но би трябвало да се посвети много по-голямо внимание на културата на разговора, защото между тях има същностна разлика. В културата на говоренето е по-важно кой говори, отколкото как и какво се говори. В говоренето-монолог винаги доминира силата и необходимостта, а неговата култура води до монопол над другия човек. Говоренето-монолог е винаги еднопосочна комуникация, отгоре надолу, говорене на господаря с роба, на превъзхождащия с подчинения. Тук съществува пропаст между субекта и обекта на говоренето, постоянна монологичност, но не и общуване. От друга страна в културата на разговора винаги присъства срещата, съдействието, сътрудничеството, взаимното проникване и общение, свободата и равноправието на участниците в разговора.
В културата на разговора (диалога) съществува цялостно отношение и взаимодействие между аз и ти, т. е. между онези, които разговарят. Културата на диалога предполага готовността на участника в разговора да промени своите позиции и убеждения и да приеме позициите на другия като свои. Ако няма готовност за промяна и за приемане на другия, тогава разговорът е стерилен и безсмислен, тъй като в този случай той се превръща в полемика, спор и препирня.
Как да се премине от говоренето-монолог към говоренето-диалог? Как да се подобри културата на разговора? Как да се освободим от постоянното изкушение да говорим за другия най-често лошо, клеветнически и оскърбително? Възможни са два подхода и отговора – моралистичен и екзистенциален. Моралистичният отговор и подход може да намери приложение в някоя нова етика на публичната реч или в кодекса на позволените и забранени думи в говоренето и определените евентуални санкции. Вероятно е възможно да се създадат и някакви особени правила за диалог, които всички могат да приемат и да уважават. Такъв подход би могъл да подобри с нещо нашето говорене за другия и би могъл да намали или да премахне употребата на отровните и смъртоносни думи. Ако това е възможно, то все още не означава, че така можем да достигнем до култура на диалога и до истинско приемане на другия, което е необходимо за съдържателния, искрен и творчески диалог.
В своята същност морализмът, а и моралистичният и юридическият език не приемат тайната на другия човек. В морализма няма любов и свобода. Той е лицемерен и винаги разделя хората на добри и лоши. Морализмът отъждествява едните с абсолютното добро, а другите – с абсолютното зло. Морализмът презира другия човек. Нима светът не е страдал най-много от морално възвишени идеи, идеали и убеждения, от насилствено наложено добро? Нима моралистите и моралните фанатици не са завършвали винаги накрая като палачи? Нима и сега не съществуват многобройни кодекси и наръчници за красива реч и поведение, за уважение към чуждите становища и убеждения? Но като че ли всичко това е напразно. От ден на ден патологията и проституцията на говоренето стават все по-силни.
Вторият отговор, който условно нарекох екзистенциален, предполага, преди да отговорим на въпроса как да се говори за другия, да отговорим кой е другият. Какво означава той за нас? В християнската антропология другият, по вертикала и по хоризонтала, е нашето друго аз, alter его, другата половина на нашето битие, условието за нашата персоналност и съществуване. Другият е брат, икона Божия, най-голямата светиня, пред която нищо не може да се предпочете, която за нищо не може да се жертва, дори и да става въпрос за някакви свети цели. Персоналността на всеки конкретен човек почива върху неповторимостта на неговото живо отражение в някой друг, също така персонален. Човекът е и става това, което е – личност, като се отразява в другия и стои срещу другия, т. е. бидейки с онзи, който самият той не е. Без другия и отношението с него, битието става илюзорно, загубва своята основа и опорна точка, изчезва и умира. Като открива себе си в другия, човекът става, съществува, основава се и превъзмогва съществуващия разнобой между битието и небитието. Другият дава образ на конкретното битие. За човека осъждането на другия означава смърт.
От една страна, всеки човек е индивидуално, лично и неповторимо битие, но също така и битие за другия. Другият е константен факт на нашата човешка реалност (Сартр). Човешкото съществуване е постоянно излизане от себе си, прекрачване границите на своята собствена природа и непрестанно движение към другия, виждане на другия, притежаване на другия, познаване на другия и съществуване с другия. По своята природа личността е екстатична и комуникативна; тя е относително понятие. Без другия човешката свобода е немислима. Удовлетворението и човешкото щастие се изпитват в свободното отдаване и служение на другия, в съдействието, сътрудничество и съжителството с него.
Християнската вяра е диалогична; тя е разговор, комуникация в любовта. Единствено любовта гарантира диалога или, по-добре казано, самата тя е диалог. Любовта изключва монолога и монопола, защото там, където има любов, комуникацията е двупосочна. Любовта е диалог на свободни и равноправни личности. Християнският Бог не просто говори на човека, а разговаря с него и от своя страна човекът също така говори и разговаря с Бога. Християните вярват в Света Троица: Отец, Син и Дух Свети – Три божествени Личности, които разговарят ad intra (в себе си) и ad extra (със света). За християнския Бог човекът не е обект, а активен субект на (раз)говора. Там, където няма равноправие и свобода на участниците в диалога, няма разговор. Там, където няма равновесие между Бога и човека, между аз и ти или между аз и той, не може да има диалог.
Въз основа на казаното може да се достигне до следното заключение: културата на диалога трябва да се предхожда от промяна на самия начин на съществуване, от промяна на духа, на съзнанието, на манталитета, на характера и ценностите, с една дума – от радикалната промяна на нашето отношение към другия. Без свят живот, без вяра, молитва и любов няма хубави, благи, радостни, честни, топли и достойни за човека думи. По какъв начин вярата, молитвата и любовта са свързани с културата на диалога? Те са релевантни не само в богословския и религиозен диалог, но и за всеки диалог. Няма (раз)говор с другия без доверие (вяра) в него. Нямаме доверие в другия, ако не го обичаме, и обратно – няма любов, ако няма доверие. Вярата и любовта освобождават човека от естествения и вроден страх от другия, освобождават от аутизма и ксенофобията, което е необходимо предусловие, за да бъде разговорът въобще възможен. „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха“, казва св. апостол и евангелист Йоан Богослов (1 Иоан. 4:18). „Който не люби, той не е познал Бога“ (1 Иоан. 4:8). Но защо той не казва, че Бога не познава и онзи, който не обича другия човек.
Още в Стария Завет премъдрият Соломон казва: „Празнословец ранява като с меч, а езикът на мъдрите изцелява“ (Притч. 12:18); и „Смърт и живот са подвластни на езика“ (Притч. 18:21). Не е трудно да се докаже верността на тези думи. Човешкото слово има двупосочна сила – да възкресява и да убива, да създава и да разрушава, да преобразява и да осквернява. С него си създаваме и приятели, и врагове. Добрата дума отваря и заключена врата, казва народната поговорка. Словото-монолог убива; „монологът“ предхожда „смъртта“ (Камю), а диалогът – съживява.
Човекът не е идеално и съвършено същество. Напротив, всеки човек е същество на страха и на трепета, същество, изложено на греха и слабостите. Човекът е дуалистично същество, което има способността да бъде по-добро от ангелите и възможността да бъде по-лошо от дявола. Във всяка човешка природа съществува „тъмна страна“, която подтиква човека към егоизъм, омраза, агресия, разрушителност, изолация, аутизъм и ксенофобия. Това състояние на духа се отразява и в езика, защото какъвто е духът и животът, такъв е и езикът. Сам по себе си, дори и да иска, човек не е в състояние да потисне злите и недостойни за него думи, езика на обидата, клеветата, лъжата, демагогията и манипулацията и да се освободи от тяхната употреба. Този език към другия не могат да обуздаят напълно дори и най-съвършените закони. Затова човекът има нужда както от Божията помощ, така и от лично въздържание и самоовладяване, от постоянна бдителност към собствения си език, което винаги се е смятало за голяма добродетел. Човешкото слово и човешкият език са винаги груби и сурови, безсилни и стерилни, без сила да вдъхновяват и преобразяват, ако не са вдъхновени от вечното Божие Слово.
Човекът говори за другия по същия начин, по който говори за себе си, а говоренето за другия е винаги прикрита и маскирана автобиография. Хората, които са изпълнени с вяра, любов, светлина и светост, имат добра дума за всеки човек, макар и той да е злодей. За хората, които са закърмени със злоба и омраза, всеки друг е лош и е враг. „За чисти всичко е чисто, а за осквернени и неверни няма нищо чисто; тям са осквернени и ум и съвест“ (Тит. 1:15) – казва св. апостол Павел.
Всеки човек, а и народ, е по-склонен към ограничаване на другия, отколкото към самоограничаване, към осъждане на другия, отколкото към самоосъждане. Езикът на осъждането и оскърбяването на другия прави невъзможни искрения диалог и разговор, и затова неслучайно е казано: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1); „Не осъждай, защото всички сме грешници“ (Шекспир).
Многовековният опит учи християните, че безусловното уважение на личността на другия, искреността, откритостта, доверието, любовта, свободата, неосъждането, въздържанието в говоренето, благата и топла дума са conditio sine qua non за диалога. Без приемане на другия и без смирение пред него, няма хуманен (раз)говор. Хората и народите, които са загубили дара на покаянието, прошката и помирението, хората и народите, които са станали фанатични заточеници на своите думи, становища и убеждения, които са горди, надменни, сурови, които са самовлюбени и искат да господаруват и властват – са неспособни за диалог. Те виждат само себе си, а не другия, имат добра дума единствено за себе си, но рядко или никога за другия. Такива са готови само да говорят, но не и да слушат другите.
В наше време медийният език е придобил застрашителна сила – и положителна, и (още повече) отрицателна. Това говорене е предимно политически инструментализирано и разрушава границата между истината и лъжата, между доброто и злото, между справедливостта и несправедливостта. Ако тази злоупотреба и манипулация с говоренето не се прекрати, човечеството ще плати скъпо. Днес много хора и народи стават жертва на патологичното, смъртоносно и лъжливо говорене на манипулативния език. В Декалога е казано: „Не лъжесвидетелствувай против ближния си“ (Изх. 20:16). Днес като че ли съществува обратното правило – не свидетелствай истинно за своя ближен. Този клеветнически, лъжлив, манипулативен и демагогски език осквернява човешкото достойнство до застрашителни размери.
С кого трябва да разговаря човекът? Със самия себе си, с Бога, с другия човек, с природата, историята, бъдещето, с другите народи, култури и религии.
Диалогът не е само условие за по-добро отношение между хората и народите, условие за по-качествен и по-разумен живот. Диалогът е самият живот. Пълнотата, цялостността, радостта, величието и красотата на живота са в диалога. Неговото отсъствие има за последица изопачаването, разрушаването и деградацията на живота. Това важи и в индивидуален, и в обществен план.
Вътрешноцърковният и междурелигиозният (раз)говор
За съвременния човек езикът на Църквата и на религията е все по-малко убедителен; той е архаичен и дори неразбираем. Езикът, на който днес вярващите хора си говорят едни на други, едни за други и за света, не се различава съществено от обикновеното моралистично говорене. Това е обусловено от самия факт, че реалният, конкретен живот на вярващите, невярващите и агностиците не се различава съществено и има разлики само в теоретичните положения и убеждения. Всеобщата криза на диалога се пренася и върху Църквата и другите религиозни общности, където има твърде слаб вътрешен и външен диалог. Не трябва да се подценява всичко онова, което е постигнато в икуменическия диалог. Резултатите от него не са нито малки, нито незначителни, защото той допринесе за по-добро взаимно опознаване, толерантност и дори до взаимна помощ. Няма място обаче за задоволство, тъй като кризата на икуменическия диалог е очевидна. И затова е основателно да се постави въпросът: дали тук става дума повече за „параден“, „протоколен“ и „симулиран“ диалог, за своеобразна църковна и религиозна дипломация или за реален диалог? Тук все още няма екзистенциално и същностно приемане на другия. Има разминаване и несъгласие между изговарянето на думите и говоренето на делата, но това не е последица от липсата на искрено желание за диалог. Преди всичко може да се каже, че става въпрос за изопачената вяра и убеждение, отразени в становището, че приемането на другия с неговата вяра е грях и предателство към собствената вяра. Вярващият, който приема човека с друга вяра, се жигосва от страна на принадлежащите към собствената му вяра, а спрямо него има подозрение и от другата страна.
Някой е повече „православен“, „католик“ или „мюсюлманин“, ако не приема чуждите становища и убеждения. Всеки абсолютизира своите становища и убеждения, които са единствено истински и добри, докато становищата и убежденията на другите са лъжливи и лоши. Затова целта не е да приемеш другите, а да се „бориш“ против тях. Всяко откриване спрямо другия с такава логика се смята за смъртен грях, докато отдалечаването от другия и защитата от неговото влияние се мисли за добродетел. Всичко това се оправдава с позоваването на „каноните“ и „догмите“ на собствената вяра. Днес дори съществува идеал за „очистване“ от всичко чуждо и дори собствените думи не се употребяват само затова, защото ги употребяват другите. Кризата на икуменическия диалог е обусловена от конфесионалното съзнание, което по необходимост свежда християнството до доктрина или до морална система от забрани и наказания. Забравя се, че идентичността на християнството е Църквата, общността, че Светият Дух е „дух на общение“, на диалог, а не на усамотеност, изолация и монолог. Догматите и каноните трябва да се почитат, но не трябва да се обожествяват, т. е. не трябва да имаме идолопоклонническо отношение към тях. Смисълът на всички догмати и църковни канони е да отстранят егоизма и да ни открият към другия, а не да ни отделят от него. Църквата е „по-широка от небесата“, по-широка от всички канони, от всяко конфесионално и религиозно съзнание и доктрина.
Кризата на икуменическия диалог е обусловена, особено в териториите на бивша Югославия, от национализацията на вярата, където всичко, та дори и вярата, е подчинено на националния партикуларизъм. Днес нерядко някой се определя като „православен“, само за да бъде по-голям сърбин, или като „мюсюлманин“, за да бъде по-голям босненец. Ако вярата се подчини на диктатурата на националните и политически страсти, тогава тя не само че не обединява, но и разделя и създава конфликти между хората и народите.
Превод: Свилен Тутеков
Из книгата на отец проф. Радован Бигович „Църква и общество“, ИК „Омофор“
