Образите в притчата за блудния син
Какви поуки носи за християните евангелската притча, която ни се струва, че знаем наизуст?
Понятният и непонятният
За мен притчата за блудния син е ярко описание на човешки типажи, направено от Самия Христос. Но за жалост не сме се научили да възприемаме тази притча в цялата й пълнота.
Забравяме, че там са представени не само два персонажа: нехайният блуден син и бащата. Там е представен и другият син – верният.
Образът на блудния син е понятен за всекиго от нас – това е образ на нашето грехопадение, нашата житейска гордост. Ние непрестанно вземаме от Бога своята част от наследството във вид на някакви жизнени стремежи и привързаности. Лесно е да се разпознаем в образа на завърналия се у дома и приет от бащата блуден син. Но колко от нас ще открият себе си в образа на по-големия брат, който, завръщайки се от работа на нивата, вижда бащината радост заради пристигането на блудния син и празненството, устроено от бащата в негова чест? След видяното в сърцето на по-големия син възниква обида: „Винаги съм бил с тебе, а ти дори едно козле не ми даде, за да се повеселя с приятелите си!“
„Къде беше по-рано?“
Тази притча разказва не само за хората, които заминават, отпадат, а след това, опомняйки се, се връщат, но и за тези, които живеят в Църквата, но чиято обида и липса на любов им пречат да живеят в радост и да приемат своите братя.
Това сме точно ние, верните християни. Казаното се отнася за нас. Прекрачва човек прага на храма – и ние го посрещаме не с радост, а с обида: „Къде скита той досега? Сега се замисли, мисълта за покаянието изведнъж го осени, а къде беше по-рано? Ние, които отдавна ходим на църква и се молим – ние сме достойни да бъдем християни!“
Да се радваме на завърналия се
Пред Бога всички са равни: и онзи, който е заминал, а после „идвайки в себе си“ се връща с покаяние, и този, който винаги е с Бога. Днес, незнайно по каква причина, радостта за каещия се грешник се ражда единствено на небесата, а не в нашия всекидневен църковен живот, не сред въцърковените хора.
Ние не сме се научили да се радваме на завръщането на всеки човек – ето я ценната мисъл, която откривам в тази притча. Нас не трябва да ни интересува къде братът е пропилял своята част от наследството и защо точно в този момент се е върнал у дома.
Именно заради това в подготвителното време преди Великия пост Църквата ни предлага притчата за блудния син – за да се научим да се вглеждаме в себе си, да разпознаваме своя образ в евангелските персонажи. Заради това ни е дадено и самото Евангелие – за да сверяваме своя живот с него, а не просто да се наслаждаваме на чудните думи и на живописните Христови притчи.
Бащината любов: синът остава син
Притчата ни запознава и с образа на бащата. В него Господ показва Своята безгранична любов. Има абсолютна „свобода“, която предлага на човека съблазни, и има Божествена любов, която човешкият грях не може да надмогне. Тя ни дава надежда, сила и упование, защото не съществува такъв момент, когато не бихме могли да дойдем в себе си и да се върнем при Бога, молейки Го за помощ, като блудния син: „Не съм достоен да се нарека Твой син, но ме приеми, макар и като наемник, защото не мога без Тебе – погивам без Твоята милост“.
И Господ не само прощава, но и покрива всичко с любовта Си. Синовното достойнство не убива човешкото достойнство. Чрез тази притча Господ отговаря на въпроса колко скъп е за Него всеки един човек: като роден син. И никакви обстоятелства – своеволие, своенравие, гордост човешка – на фона на Божествената любов не могат да изтрият тези бащинско-синовни отношения, позицията на човека като син, а не като роб, треперещ от страх пред Бога. | www.pravmir.ru.
Превод: Радостина Ангелова
Снимка: Юлий Маковейчук
