Поданик на небесното отечество
Да се каже, че убийството на свещеник Даниил Сисоев хвърли православната Москва в шок, значи нищо да не се каже. В Русия и преди имало убийства на свещеници. Но за пръв път от няколко десетилетия в пределите на самия град, посред бял ден, пред очите на енориашите православен свещеник загива от куршум на убиец. Дори войнстващите безбожници по време на гражданската война са се стараели да правят тези неща тихомълком.
Това значи, че трябва да свикваме с това, че е настъпила нова епоха. За последните пет години свикнахме с повече сигурност и отсъствието на терор поне на улиците на Москва. А сега трябва да свикваме отново със стрелящи в супермаркети полицаи, с хора в маски, убиващи свещеници. Страшно е дори да си помислим с какво ще трябва да свикваме утре в тази ера на несигурността и немилосърдието.
Особено боли (въпреки че това бе напълно предсказуемо), че жертвата е отец Даниил – сигурно най-храбрият и най-неполиткоректният сред московските свещеници, който не се боеше нито от сектантски заплахи, нито от мюсюлмански обиди и казваше винаги това, което мислеше, дори когато мислите му бяха обидни за събеседника му. Една такава праволинейност може би не винаги е добродетел за христянина, и тя довеждаше отец Даниил до грешки, граничещи с ерес (както в случая с прословутия “уранополитизъм”), но само едно много жестоко сърце би могло да ненавижда този човек.
В него имаше много обич и почти детска непосредственост и тъкмо тя привличаше душите на онези, които той спасяваше. Именно за такива като него Господ е казал: “Аз ще направя от вас ловци на човеци”. Отец Даниил беше такъв ловец, измъкнал от сектите десетки хора. Той беше единственият от московските свещеници, който реши напълно сериозно да приеме ислямското предизвикателство към Православието.
Той безмилостно разобличаваше цялата радикално-ислямистка демагогия, която като отрова проникваше не само в главите на “мюсюлманите по рождение”, но и в мозъците на някои обикновени руснаци, които изведнъж започнаха да говорят, че “ислямът е ефикасен”, че “той е жива религия за разлика от изроденото православие” и други кристални глупости. Отец Даниил спореше с антиправославната пропаганда с ислямско лого и отправяше словото Христово към мюсюлманите, мнозина от които бяха покръстени лично от него.
Неотдавна, наблюдавайки семейно-бракоразводните премеждия на една наша звезда, аз си помислих: колко по-лесно би било да се избегне всичко това, ако звездните и не само звездните момичета бяха прочели неговата книга “Брак с мюсюлманин”. Като мисионер и водещ диспути на този фронт отец Даниил бе настойчив, понякога грубоват, но с безусловен успех. Затова го мразеха екстремистите. Същите онези екстремисти, позабравени у нас след поредното увличане по “борбата с руския фашизъм”.
И ето резултатът – изстрел право в главата. Вече не знам дали ще има разследване. Прекалено щекотливи въпроси за съвременното състояние на междунационалните и междуконфесионалните отношения в нашата страна ще изплуват във връзка с това. И прекалено голяма ще бъде съблазънта да се намерят удобни за нашата политкоректност персони, на главите на които могат да бъдат надянати торби, вместо истинските убийци. Впрочем, аз се надявам, че моите прогнози са прекалено песимистични.
Искам да спомена още един аспект на дейността му. Той беше рядък, почти самотен дори сред свещенослужителите защитник на креационизма и решителен критик на всякакви компромиси с “еволюционната теория”. Тази позиция изискваше и изисква от образованите православни хора изключително мъжество и вяра в истината на Творението. Колко жалко, че сега ще станат още по-малко немногобройните гласове, свидетелстващи против лъжеучението за трансформация на амебата в Богочовека…
През последната половин година отец Даниил развиваше с необикновена настойчивост своята теория за “уранополитизма”. Той проповядваше, че за християнина има само едно Отечество – небесното, а земното е временно и не заслужава особено внимание. Аз спорех с него, бих спорил и сега – словото на православната проповед трябва да бъде насочено към всички народи, и затова премъдрият Господ е подарил на руснака отечество, населил го е със сонм от праведници, накарал го е да приеме християнската вяра, за да бъде то естествена мисионерска територия за нас.
Този спор за съотношението между двете отечества – небесното и земното – ние вече няма да довършим на този свят. И едва ли той може да бъде завършен, макар сигурно ще се намерят и хора, които, позовавайки на мъченическата смърт на отец Даниил, ще се опитат да канонизират всички неговите гледища.
Но премъдрият Господ въздаде на Своя добър слуга според вярата му, подарявайки му най-трагичната за нас, земните хора, но най-сладката за Христовите следовници мъченическа кончина. Правейки от него гражданин на Небето. И, уви, оставяйки нашето отечество без забележителен проповедник и пастир.
Со святими упокой, Господи, душата на Твоя раб, йерей Даниил, там, гдето няма нито болка, нито печал, нито въздишка, но живот безконечен. В милосърдието Си прости му неговите прегрешения, волни и неволни, и прослави добрите му дела. Душа его во благих водворится и памят его – в род и род. | www.rus-obr.ru
