Разколът на вътрешния човек
В сферата на религиозния опит съществува определен стадий, който бележи преминаването от инфантилната религиозност, или религиозността като проекция към утвърдената вяра. Този етап от религиозното развитие, който специалистите наричат „вярата като парадокс”, критично ни изправя пред проблема на съвремения човек, а именно „разкола” в човешката душа – откриващ се в противопоставянето на ума и сърцето, разума и чувствата.
В един свят, доминиран от „философията на потреблението”, която разглежда човека като предмет сред предметите, тяло сред телата, а „философията на благосъстоянието” осигурява на човека успех на всички жизнени поприща, е добре да се вслушаме в гласа на "сърдечната философия". „Мисленето без сърце”, дори най-интелектуалното, е в крайна сметка релативистично, автоматично, цинично; „безсърдечната воля”, и най-постояната и упоритата, в крайна сметка в живота се оказва в същността си животинска алчност. „Въображение, откъснато от сърцето, колкото и живописно и ослепително да е, си остава безотговорна игра и пошло кокетство” – пише руският философ И. Илин. „Душевният разкол и фрагментарността на човека го правят нещастен. Макар да възприема истината, той не е в състояние да реши, истина ли е, или не; не е способен към цялостна очевидност… губи вярата си в това, че на човека му е дадена тоталната очевидност. Не я признава и у другите и я посреща с ирония и насмешка”. Според Илин разколът може да бъде преодолян с възстановяването на правата на опита като интуиция и като сърдечно съзерцание. Умът трябва да се научи „да се взира и вижда”, за да стане разум, човекът е длъжен да достига до разумната и светла вяра с „с достатъчно основания” – със „сърдечно съзерцание”, „съвестна воля” и „вярваща мисъл”.
Тъй като разколът е разрешим единствено в ситуация на диалог, спецификата на този стадий от индивидуалното религиозно развитие, който е знаков по отношение на религиозната, а не на възрастовата зрялост, е преминаването от състояние на монологичност към диалог-общение. Като всеки преход, той е свързан с навлизането в ситуация на криза, с характерната и` неопределеност и свързаното с това усещане на заплаха.
Пред перспективата на тази застрашителна промяна, често изборът пада върху бягството или подмяната. Тя има различни лица. Едно от най-страшните и безнадежни е описано от Аверинцев, който свързва тази подмяна с духовната прелест. Това е психологично разкритие и на образа на монологично-преживяваната вяра: „Аз-ът се обгражда със стена, която го предпазва да се изправи лице в лице с реално съществуващото, с нещата – такива, каквито са, с ближния – такъв, какъвто е. И във всичко – безкрайно различният образ на Бога. Той остава в рамките на един свят, подвластен на нашето своеволие.”
Прозорецът в стената, който е вграден онтологично с Божия образ във всеки от нас, се заменя с огледало. „Пред огледалото нашето „аз” може да заема всякакви пози, на вид благочестиви, благообразни и благолепни. То може да съсредоточи взора си в огледалото, докато в него не изплуват фантомите на нашето подсъзнание, миражите на нашата вътрешна пустиня.” Така в монологично-преживяваната вяра се създават условия за проникване на егоизма и егоцентризма, които правят невъзможно общението. Нещо повече, егоцентризмът е по-злокачествен и груб от егоизма. Защото ако егоизмът е явно и безсрамно тържество на най-нисшето в човека, то егоцентризмът преориентира към илюзии целия вътрешен състав на човека и е способен да превърне в лъжа и възвишеното в него. Намиращият се в прелест егоцентрик може да изпада във възторг пред готовността си за саможертва в името на Бога и ближния, но такива, каквито са във фантазиите и проекциите на неговата психика; и в това се корени фанатизмът. Егоцентрикът не може да възприеме реалистично нито ближния, нито реалността на Бога. Той успешно закрива своето огледало от действителността. „Това е най-безнадеждната ситуация”, заключава Аверинцев.
Друг тип подмяна се извършва в ситуация на "религиозна слабост", когато вярващият прибягва до схема от предписания и правила, сред които се чувства комфортно защитен; нещо повече – те му дават усещането за нравствено превъзходство над другите.
Поражда се в средата на религия, основана на правила и закони, които трябва да бъдат изпълнявани на всяка цена. Тази вяра, която се крепи на общоприети постановки не само осакатява религиозността на човека, но и възпрепятства личностното развитие и израстване.
Може да се превърне във феномен с масов характер във време на религиозен упадък, когато придобива характер на мимолетно, колебливо настроение, или както се изразява руският религиозен философ И. Илин: „На вярата се гледа като на нещо независимо от човека, долетяло от висините и способно също така лесно да се върне там, откъдето е дошло”. Достатъчно е да я изплашим, за да отлети безвъзвратно. Съмнението е именно тази прогонваща сила, от която вярата трябва да бъде предпазвана и обгрижвана с цената на изпълнение на многобройни предписания.
В тези случаи религията служи като бариера, която отделя от останалите хора. Тази опасна невротична тенденция на вярата, да отделя човека от събратята му, може да се наблюдава и в сектантските религиозни групи и общества.
Вярата тук се изразява в доверие към предписанията, основано на представата за това, че източникът на този авторитет е Бог. На тази вяра противостои знанието като достоверно сведение за света. В ежедневието ние сме принудени да се опираме на вярата-доверие поради непълнотата на знанието за света. От друга страна, религиозната вяра изисква приемане на такива положения, които от гледна точка на обичайния опит са малко вероятни или въобще не подлежат на вероятностна оценка.
За православния християнин най-висш израз на вярата като доверие са думите на Пресвета Богородица, когато архангел Гавриил я известил, че е удостоена да бъде Майка на Спасителя на човечеството: „Нека ми бъде по думата ти!” До тази вяра води дълъг и трънлив път на борба със съмненията и страстите, към покаянието.
Нейна пълна противоположност е насадената от обществото или от гуруто вяра – резултат от психологическия ефект на „самоубеждаване”, самовнушение, при който човек се заставя да вярва без да има достатъчно основания, а по силата на това, че в обществото такава вяра се оценява високо, нещо повече – е необходимо условие за човешкото достойнство.
Такъв тип вяра се опира не на мъжеството, а на слабостта на човека, като става средство за подхранване и утвърждаване на неговото его. Наистина религията помага на човека да се справи със своята несигурност. Но когато към тази цел се върви по краткия път на самозаблудата, опасността е човек да се отдалечава, вместо да се приближава към така желаната сигурност. Такава вяра оставя хората в състояние на незрялост и несамостоятелност.
В този си вид вярата на християнина е израз на неговото малодушие. Според Р. Мей, ако вярата активира не силата, а слабостта на човека, тя може да го доведе до невроза. В т. нар. невротична религия, както я нарича Р. Мей, намира израз егоистичният стремеж към превъзходство, който не само не е в състояние да донесе радост, но държи човека на границата на срива. Така самата природа изразява своето осъждане на подобен образ на живота. Религия, която ограничава и ощетява човешкия живот, като го лишава от пълнота, превръща човека в невротик.
Неспособността към утвърждаване е най-подходящото определение за позициите на невротика. „Да утвърждаваш” е нещо повече от това „да приемаш”. Това е активно приемане, когато съгласието се произнася не само на глас и в ума, но е отклик на цялата пълнота на съществото.
Невротикът не желае да признае факта, че никой не може да се чувства абсолютно уверен, а това е цената на нашето израстване, която плащаме за възможността да бъдем самостоятелни личности. Религията е тази сила, която може да преобразува невротичната тревога в нормално творческо безпокойство. За разлика от психично здравия човек, невротикът не може да се приспособи към състоянието на неустойчивост, изпитвайки крайно напрежение и тревога, която го парализира и довежда до паническо състояние.
На вярата, на която липсва мъжество да утвърждава, можем да противопоставим вярата-достоверност, която се основава на самоочевидността на откриващата се истина, чийто източник е не определен авторитет, а самата истина. Вярата като достоверност възниква в опита на богообщението като повече или по-малко самоочевидно откровение. Убедителна и истинна се явява само тази вяра, за която не са страшни никакви съмнения.
На монологично-преживяваната вяра, която поради своята затвореност се основава на хетерономния, или опосредстван религиозен опит, противостои именно автономния религиозен опит като лично духовно общение, в което Бог снизхожда към човека, а човешкият дух възхожда към Него.
Преходът е невъзможно да се осъществи без навлизането в ситуация, която психолозите наричат „Иов-ситуация”. В психологичен план преживяването на библейският праведник Иов е пример за преодоляването на вярата, която се крепи на общоприети постановки и утвърждаване на вярата като достоверност. В началото той приема покорно сполетялото го нещастие като Божия воля. Той убедил себе си в съответствие с приетата от неговото общество традиция, че светът е устроен справедливо, защото в основанието на този свят се намира Бог. Тази вяра дълго не влизала в противоречие с житейския опит на Иов. Вярата му е подложена на изпитание, когато влиза в конфликт с опита на Иов. Несъответствието между вярата и опита става източник на съмнение. Сляпото отчаяние се сменя с усилия за осъзнаване на случващото се, водещи до активно съмнение.
Това съмнение не е атеистично, демонично. То е т. нар. религиозно съмнение, което според И. Илин по същността си не е „съблазън” и не предвещава „края на религията”. Неговата поява е опасна само за безпочвената и безпомощна „религия на настроението”. Самата поява на религиозното съмнение свидетелства, че религиозността, сведена до капризната случайност на настроението, е мнима, че духовната сила не се ражда от безпомощността. То води след себе си необходимостта от лично движение към Бога.
Съмнението отделя религиозното „юношество” от зрялата възраст, от мъжествената вяра. То не е „съблазън”, а обновление и задълбочаване. Да се избягва съмнението, означава да се удължава детската безпомощност, т. е. да се омаловажава силата на вярата. За да се преодолее е необходимо да се пребивава в него. Този, който не го е преодолял, съхранява уязвими места в своята религиозност, които могат да се разкрият в труден момент от живота и да го доведат до духовен крах.
Религиозното съмнение е състояние на автономния опит; в хетерономния не може да има съмнение, вместо него и за него ще се съмнява неговият „авторитет”. Именно затова появата на религиозното съмнение в душата означава начало на автономния религиозен опит. Защото религиозното съмнение е разрешимо само чрез опита на духовна концентрация и насоченост към религиозния предмет.
Ако отчаянието е загуба на съзнанието, загуба на способността да вложиш усилие, за да осъзнаеш реалността, то съмнението е преодоляване на препятствията по пътя на осъзнаването, началото на вътресъбирането на личността. Съмнението се проявява като мъжествено преодоляване на отчаянието и подготвя съзнанието на вярващия за богообщението.
В съмнението се осъществява конфронтация между вярата и опита. Това е необходима предпоставка за достигане на вярата като достоверност. Тя се ражда и осъществява вече в нова ситуация – на диалог между Твореца и творението в перспективата на една „синергия на съдействието” между човека и Божия промисъл за него.
И така, навлизането в религиозния стадий, наречен „вярата като парадокс”, ни изправя пред един универсален избор, който е стоял през човека от Стария Завет, избор, който трябва да направим и ние хората от новозаветната епоха: кумир или Живия Бог на Библията – избор между манипулация и общение. Кумирът в случая не е обикновено произведение на езическата религиозна пластика, тотем от дърво, камък или метал. Неговата функция е да подхранва монологичната вяра и по този начин да осигурява разкола (чийто външен образ е неврозата) в човешката душа, прикована към хоризонталната плоскост на времето и пространството, самолишила се от участие във възхождането на човешкия дух към Бога.
Диалогът с Живия Бог включва всички специфики на общуването като внимателно изслушване и зачитане на свободната воля на другия. В религиозния опит диалогът освен всичко това е общение, т. е. в него е привлечено цялото същество и онази дълбинна сфера, която в обикновеното общуване може да остане недокосната. Той изисква не просто да преоткриеш „прозореца в стената” на твоето същество, а нещо повече – да разбиеш стени, да преодолееш себе си, да надхвърлиш и да издигнеш цялата си вътрешност в благодарствена молитва към Бога.
Мария Иванова…чета втора добра статия. Харесва ми фокуса върху вътрешните аспекти на вярата, но има доста академизъм. Това разбира се не е обвинение, но мисля че когато говорим за нашата вяра, то трябва да търсим по-голяма простота в изказа. Изкушението да мислим, че колкото по-научно, толкова по-лигитимно и обоснователно, ни прави понякога да звучим почти като протестанти. Православието е сърцето и трябва да го ползваме повече отколкото ума или поне по равно. Ако се изповядваме по-често, ако се причастяваме по-често, то това започва да става от самосебе си, Тогава и изповеданието на вярата става по-сърдечно и следователно по-интригуващо за читателя. Това естествено казвам, имайки на ум и мен самият. Но пак казвам, че статията ми харесва защото набляга на вътрешният опит, само терминологията ми идва в множко. Може би госпожата е психолог?