Самота и уединение
Източник: сп. Мирна, бр. 5
планината, за да се помоли насаме;
и вечерта остана там самичък. (Мт. 14:23)
“Остана там самичък.” Ние също сме сами. Човекът е сам, защото е човек. Всяка звезда се движи из мрака на безкрайния космос във величествена изолация. Всяко дърво расте по различен начин, за да удовлетвори уникални възможности. Животните живеят, борят се и умират, ограничени до възможностите на собствените си тела. Някои от тях са мъжки, други – женски, някои живеят с други животни, други не. Но всички те са сами. Защото за да живееш, трябва да имаш тяло, което е отделéно от всички други тела. А да бъдеш отделéн, означава да бъдеш сам.
Това е вярно за всяко създание, но в най-голяма степен то важи за човека. Той не само е сам, той осъзнава, че е сам и задава въпроси за самотата си. Човекът се пита защо е сам и как може да надмогне тази самота, защото не може да я понесе, но не може и да я избегне. Човекът е обречен да бъде сам и осъзнава това. Дори Бог не може да го освободи от тази обреченост.
В историята за райската градина четем: “И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.” Тук е използван един древен мит, за да напомни, че първоначално не е съществувало разделение на тялото между мъжа и жената: в началото те били едно цяло. След това копнеят да бъдат едно и макар и да разпознават у другия част от собствената си плът, отново остават сами. Вглеждат се един в друг и въпреки желанието си да бъдат едно, виждат че са различни. Бог им дава възможност да осъзнаят това, когато говори с тях поотделно, и им дава да разберат, че всеки е отговорен за собсвената си вина. Той изслушва техните извинения и взаимни обвинения и ги оставя да изпитат срама от голотата си. Всеки от тях е сам. Създаването на жената не превъзмогва самотата на мъжа – той продължава да бъде сам. И въпреки че Ева помага на Адам, нейното създаване предоставя на единственото човешко същество друго човешко същество, което е еднакво самотно. От плътта на Адам и Ева се създават всички останали човешки същества, които също са обречени на самота.
Езикът ни неслучайно е създал две думи, които изразяват двете страни на човешкото състояние самотност. Думата “самота” изразява болката да бъдеш сам, а думата “уединение” – величието да бъдеш сам. В ежедневието ние рядко правим разлика между тези две думи, въпреки че истинското осъзнаване на разликата между тях може да ни помогне да разберем по-дълбоко човешката същност.
Най-често чувстваме самота, когато онези, които са ни помогнали да забравим, че сме сами, напускат нас или света. Това се отнася не само за най-близките ни, но също и за онези, които са ни накарали да почувстваме, че сме част от по-голяма група или общност. За много хора това чувство липсва трайно и води не само до осъзнаване на самотата, но и до дълбока меланхолия. Тъгата на неизброимите самотни хора около нас и по света изпълва създадените за обич помежду ни сетива.
Мнозина от нас се чувстват самотни, когато въпреки желанието си да обичаме и да бъдем обичани, чувствата ни са отхвърлени. Тази самота в повечето случаи обаче е предизвикана от самите нас. Защото не трябва да смятаме за наше право, това което получаваме като дар от другите. Ние сами избираме да бъдем самотни, като с горчивина и враждебност отмъщаваме на онези, които са ни отхвърлили и всъщност се радваме на тяхната болка от самотата. Сред нас има немалко такива хора, които в огромна степен допринасят за рязкото нарастване на тази своеобразна “невротична самота”, характерна за нашето съвремие.
Нерядко обаче сме свидетели на искрена самота, предизвикана от несподелена любов. След дълги години на надежди и копнеж към друг човек, оставаме неразбрани и отхвърлени. Тогава връзките с околния свят се късат и ние наистина изпитваме една от най-тежките форми на самотата и нито любовта на други хора, нито силата на собствените ни чувства могат да ни освободят от бремето да бъдем сами. Този, който устоява на самотата от несподелена любов без горчивина и желание за възмездие познава радикално, но и съзидателно човешката същност.
Съществуват други две форми на самота, които не могат да бъдат преодолени или избегнати. Това са самотата на вината и самотата на смъртта. Никой не може да ни освободи от бремето на това, което сме направили срещу истинската си същност. Вътре в себе си осъзнаваме, че както скритата, така и явната вина е “наша собствена” и че не можем да прехвърлим на някого другиго отговорността за това, което сме сторили. Не можем да избягаме от вината си, но не можем и да я преодолеем. Сами сме с нея.
Последната страна на самотата е свързана със смъртта. В очакване на смъртта ние сме сами. Общуването с други не може да ни освободи от нея и в последния ни час дори присъствието на най-близките ни не може да скрие от нас факта, че това е нашата и единствено нашата смърт. Пред смъртта ние се отделяме от цялата вселена и от всичко в нея, лишаваме се от това, което до този момент ни е помагало да забравим, че сме сами. Кой може да устои на тази самота?
Самотата може да бъде победена само от онези, които достигат уединението. Ние носим естествено желание за уединение, защото то е присъщо на всеки човек. Има много пътища, по които уединението може да бъде разбрано и почувствано и всички те могат да бъдат наречени “религиозни”, ако приемем за верни думите на философа, че “религията е това, което човек прави в своето уединение”.
Един от тези пътища е копнежът към тишината на природата. Можем да говорим без глас с дърветата, с облаците или с морските вълни. Без думи те ни отговарят с шумоленето на листата, движението на облаците и грохота на морето. Често постигаме подобно уединение, но в повечето случаи то продължава само един или няколко мига. Защото осъзнаваме, че гласовете на природата не могат да отговорят на въпросите, които ни терзаят. Нашето уединение с природата лесно може да се превърне в самота и завръщане в света на човека.
Уединението може да бъде постигнато и с четене на поезия, и със слушане на музика, и с разглеждане на произведения на изкуството, както и със задълбочен размисъл. В подобни моменти сме сами, но не сме самотни. Уединението ни защитава, без да ни изолира. Скоро обаче животът ни връща към безсмислените проблеми и многобройните изисквания на ежедневието. Всъщност животът ни връща към самотата.
В наши дни, повече от всякога, човек е толкова самотен, че не може да понесе уединението и отчаяно се бори да стане част от множеството. Но понякога Бог ни отделя от околния свят и, без самите ние да желаем, ни води в света на уединението. В Стария завет пророк Йеремия казва: “Аз съм сам, защото Неговата ръка е над мен”. Бог простира десницата си над нас, защото иска в уединението да намерим отговор на въпроса за правдата, за нашите страдания и за смъртта. Бог иска да ни отдалечи от обикновените пътища, които водят до недоверие и омраза между хората. Бог иска да проникнем до самите граници на собствената си същност и да познаем тайната на своето съществуване, която не може да бъде разгадана в ежедневието ни. Всичко това е възможно единствено чрез уединението.
В моменти на уединение с нас се случва нещо странно. Центърът на нашата същност, който е основа на самотата ни, се издига до божественото и бива погълнат от него. Така само за един миг може да бъде осъзнато това, за което не достига цял един човешки живот. И когато искаме да разберем коя е най-съкровената природа на уединението, трябва да отговорим – наличието на вечност над пътищата на преходното, вечност, която струи от лицето на Христос и включва всичко, от което сме отделени. Всички ние трябва да се опитваме да достигнем поне за миг уединението, за да се изправим пред вечното, за да открием другите, за да видим себе си.
