Сърцето в християнската мистика
Евангелието непрестанно твърди, че сърцето е органа на възприятие на Божественото Слово и Дара на Светия Дух, в него се излива Божествената любов. И това докосване до Божеството е възможно поради това, че в сърцето на човека съществува същата тайнствена дълбочина, както и в сърцето на Божеството. Тук се разкрива целият смисъл на израза “образ и подобие Божие”, тук човек усеща своята божественост, едната дълбочина отразява другата; и докато човек не открие тази дълбочина в собственото си същество няма да разбере какво означава дълбочината на Божеството.1. “Сърцето” като библейски термин
Понятието “сърце” заема централно място в мистиката, религията на и поезията на всички народи. Одисей чрез размисъл взима решения “в своето сърце”. Глупавият човек в Илиадата е наречен “човек с неумно сърце”. Разумен, а не сърдечен човек означава латинското corditas homo. Според индийските мистици мястото на човешкия дух, неговото същинско Аз е в сърцето, а не в главата. В Библията сърцето също се среща на всяка крачка. По всичко личи, че то означава орган на всички чувства, изобщо, и на религиозното – най-вече. Трудността обаче идва от това, че на сърцето се приписват не само чувства, но и най-различните дейности на съзнанието. И така сърцето преди всичко мисли. “Да говориш в сърцето си” на библейски есик означава – да мислиш *1. /По нататък сърцето е орган ан волята, то взима решенията. **1 От него извира любовтта: със сърцето си или от сърце хората обичат Бога и ближните. Казваме – “имаме Го в сърцата си” (Фил. 1,7.2, Кор. 7,2) или “С Него имаме едно сърце” (Деан. 4, 32). И последно на скритата интимна функция на съзнанието – съвестта, е в сърцето ни: съвестта според апостола е е написаният в сърцата ни закон. На сърцето също така се преписват всевъзможни чувства прелитащи през душата: тя се “смущава”. “страхува”, “страда”, “радва”, “весели”, “съкрушава”, “испълва с мъки”, “храни с наслада”, “изтощава” и “скърби”, “изтръпва”*2. Сякаш сърцето е съзнанието изобщо, всичко онова, което изучава психологията; всъщност в Библията понякога понятията за “сърце” и “душа” взаимно се заменят, както и понятията за “сърце” и “дух”.
Трудността нараства когато се убедим, че сърцето обхваща не само психическите явления, но и тези на физическия живот. Всички жизнени явления излизат от него и се връщат към него, въздействат му: физическата подкрепа чрез храна и пиене е подкрепа за сърцето; прекаляването води до претоварване на сърцето /Лук. 21,34/; покушението срещу живота е покушение срещу сърцето /Исх. 9,16/. Ето защо е казано: “от всичко що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са извприте на живота” /Пр. 4, 23/. В това безкрайно разнообразие от знчения символът “сърце” е застрашен от пълно ратваряне, превръщане в напълно неуловимо, свеждане до обикновена поетична метафора. Това обаче не е така: в религиозния език сърцето е нещо много конкретно, бихме могли да кажем математически точно, нещо като център на окръжност, от който могат да се прекарат безброй радиуси, като светлинен център, от който могат да излизат безкрайни по разнообразието си лъчи.
Библията приписва на сърцето всички функции на съзнанието: мисленето, волевото решение, усещането, проявата на любов, наличието на съвест, нещо повече – сърцето е центърът на живота изобщо – на физическия, духовния, душевния. То е преди всичко център във всякакъв смисъл*3. Така се говори за “сърцето на змията”, за “сърцевината на дървото”/Мат. 12,40/. Естествено идва въпросът: изразът “сърце” не е ли точно онова, което в психологията е добре известно като принцип за единство на съзнанието, като център на съзнанието?
Не е съвсем така, тук има нещо по-дълбоко, религиозно, останало недостъпно за научната емпирична психология. Съществуват сериозни основания за приемането тук на религиозния символ “сърце”, а не на понятието за душата, съзнанието, ума, дори духа. Наистина, Наистина сърцето означава някакъв скрит център, скрита дълбочина, недостъпна за вярата. В този смисъл Библията говори за “сърцето на морето”, за “сърцето на земята”, като за онова, което се крие в тайнствената им дълбина; в още по-голяма степен това важи за сърцето на самия Бог. Леон Блуа определя сърцето на божеството като “бездна”, а мнозина мистици говорят за тази “бездна” като за крайната ирационална дълбочина на Божествения център /Ungrund на Акоб Бьоме/. Същото обаче може да се каже и за сърцето на човека – че е скрит център на личността. Преди всичко, той е недостъпен за човешкия взор, отвън не можем да проникнем в сърцата на хората. Сърцата на ближните ни не са прозрачни.
Не бива обаче да се мисли, че пределната дълбочина на човека е скрита само за околните, ря в значитлна степен е непостижима и за самия него: ние не умеем, а понякога и неискаме да разберем сами себе си от страх да надзърнем в бездната на сърцата си. Изключителна мъдрост съдържат думите на оракула, цитиран често от Сократ: “Познай себе си!”, елинска и древно индийска мъдрост. Хората обаче не познават себе си и не само по отношениер на характера, страстите и недостатъците си, но в далеч по-дълбок смисъл. Те не знаят истинсктата си самость, истинският си аз – онова, което индусите наричат атман, онова което християнството нарича – безсмъртна душа, сърце, сърце на душата. Сократ и индийските мъдреци са знаели, че ежедневната житейска суета, грижите за тялото, стремежът към удоволствия, вещи, придобиването отделят човека от неговата същност; Христос казва: “Каква ще бъде ползата за човека ако получи целият свят, а загуби душата си?”. Тук той говори за онзи пределно тайнствен център на личността, в който се крие цялата и ценост и цялата и вечност. Да откриеш тази своя вечност, значи да откриеш истинският си аз, да надзърнеш в дълбините на сърцето си. Малцина са тези, на които това се отдава, но най-вече се изживява като невероятно по дълбочината си изумление, сякаш е ново духовно раждане или изцеление от вродена слепота. Човекът пожелел истински да надникне в собствените си дълбини, непременно трябва да стане религиозен, трябва да изпита религиозно чувство, чувство на благоговение, мистичен трепет по отношение на себе си, по отношение на бездънността на сърцето си, трябва да открие у себе си lemon de sntier dinfini (Лайбниц). Така е защото религията едновремено е признаване на божествеността на Бога и божествеността на самия човек. Религията е откриването на Бога у себе си и себе си у Бога, атеизмът пък е не само неверие в Бога, но задължително е и неверие и в човека, неверие в себе си, неверие в абсолютната си ценост и абсолютната си вечност. Според атеизма аз – това са тялото ми, страстите ми, желанията ми, движенията и действията ми в този свят и това всичко естествено е преходно, рушимо и изчезва яко дим. Тук я няма истинската ми същност (същина). Атеизмът е миросъзерцание, което постоянно се движи по периферията, по повърхността, което непресттано вярва на външното, видимостта, атеизмът е отрицание на тайнствения център на велената. За него няма никакво “сърце на земята”, “сърце на морето”, “сърце на небесата”, за него не съществува и сърцето на човека, понеже никога не се задълбочава, постоянно се плъзга по повърхността, а няма нищо по-леснио от това да се плъзгаш по повърхността. Повърхностното е най-лесното, общодостъпното. Атеизмът е най-баналното миросъзерцание, миросъзерцанието на баналността. Според Аристотел в основата на философията е учудването; според нас в основата на религията е предчувствието за тайната, трепетът пред тайнството, благоговението пред тайнството. В този смисъл атеизмът и позитивизмът са също толкова не религиозни, колкото и не философският мироглед: на нищо не се учудва, пред нищо не благоговее. Скептичният нерелигиозен европеец напълно е загубил способността си да се учудва.
Необходимо е да се признае сърцето като основен оргън на религиозните преживявания. Простотоата и достъпността на думата “сърце” – символ постоянно присъстващ в обикновенната общочовешка реч – са в високата му религиозна ценност. Човекът “без сърце” е човек без любов и религия; нерелигиозността в крайна сметка е безсърдечност. Не е истина това, че съществува някаква нерелигиозна сърдечност под формата на хуманност, солидарност, класовао съзнание и т.н. Най-големите престъпления са вършени в името на подобна хуманност и са оправдавани чрез декламации за любов към човечеството, чрез реторика в духа на Русо и Робеспиер. Може да се каже, преди всичко, че тези хора нямат сърце, а следователно са изгубили мистичната връзка с ближните си и Бога, изгубили са естествено и истинският си Аз, забравили са го, неподозират съществуването му.
Само в дълбочината на това Аз, в дълбочината на сърцето обаче е възможно действително реално съприкосновение с Божественото (Dien sensibile an couer – Паскал), възможен е истинският религиозен опит без който не съществува религия, не съществува истинска етика. Евангелието непрестанно твърди, че сърцето е органа на възприятие на Божественото Слово и Дара на Светия Дух, в него се излива Божествената любов *8. И това докосване до Божеството е възможно , поради това, че в сърцето на човека съществува същата тайнствена дълбочина, както и в сърцето на Божеството. Тук се разкрива целият смисъл на израза “образ и подобие Божие”, тук човек усеща своята божественост, едната дълбочина отразява другата; и докато човек не открие тази дълбочина в собственото си същество няма да ръзбере какво означава дълбочината на Божеството. Необходимо е да притежаваш дълбочина за да почустваш тайнствената дълбочина.
По тази причина религията приема за символ сърцето. То е израз на скрития център на личността. Сърцето е нещо по-непонятно, непроницаемо, тайнствено, скрито от душата, съзнанието, духа. То е непроницаемо за чуждия взор, и което е още по-чудно и за собствения. То е също такз тайнствено, както и самият Бог. Под думите на пррок Иеремия:
“Лукаво е човешкто сърце повече от всичко, кой ще го узнае?”
“Аз Господ прониквам в сърцето и испитвам вътрешностите…” /Иер. 17, 9:10/
В Библията постоянно се повтаря мисълта че единствено за Бога е достъпно да проникне в сърцето: “Ти изпитваш сърца и утроби, праведний Боже.” /Пс. 7, 10/
Тук има цитати – вж. руския текст/Апок. 2,23/ и / 1Парал. 28,9/ ./ Пс. 43,22/
Изключително значение се придава на човешкото сърце: само на Бог са абсолютно известни тайните му. Трябва да изпитваме трепет на благоговение пред тази тайнствена дълбочина в сърцето си и в сърцата на ближните. В това е истинската красота, истинската и вечна ценост на човека. Апостол Петър, този почти прозаичен апостол изрича изключителни думи пълни с вдъхновена поезия, които са посветени на този “скрит човек на сърцето”. Тук преди всичко се говори за човешката красота, за красотата на жените и несъзнателния им стремеж да бъдат красиви: “Ваше украшение да бъде не външнио плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени, а вътрешна – скритият човек на сърцето, нетленната красота на кроткия тих дух, което е драгоцено пред Бога.” /Пет.1, 3:4/. Тук е събрано всичко най-ценно, което може да се каже за сърцето: то е тайния център на човека; то “пази пълно мълчание”, апофатически ътвърждава дълбочината си; в него е скрита нетленната красота на духа, истинската красота; точно този нетленен духовен център е абсолютната ценост, то е “драгоцено пред Бога”. Апостолът прозаик е намерил най-точните думи за да изрази тази тайнствена дълбочина.
2. Сърцето в християнсата мистика
В Евангелието ясно е казано, че сърцето е ортанът на религията, органът, чрез който съзерцаваме Божеството:”Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.”
Не е възможно да възприемаме Христос по друг начин, освен чрез сърцето:”И чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви” /Еф.3,17/
Един от най-типичните за руското православие светци преподобният Серафим, определя Бога по следния начин:” Бог е огънят, сгряващ сърцата и утробите.” По въпроса за значението на сърцето св. Серафим казва още и следното:” Господ дири преизпълнено с любов към Бога и ближния сърце, то е и Неговият престол, на който се разкрива пълната му пренебесна слава. Сине, дай Ми Твоето сърце, а всичко останало Аз Сам ще Ти дам, понеже в сърцето човешко е Царството Божие.”/ Беседа с Милотинов/
Трябва да се прави разлика между сърцето като орган на религиозното възприятие и душата, ума, духа и съзнанието изобщо. То е по-дълбоко, с други думи по-централно психологическия център на съзнанието. Сърцето е център не само на съзнането, но и на безсъзнателното не само на душта , но и на духа, не само на духа, но и на тялото, не само на постижимото чрез ума , но и а непостижимото, с една дума то е абсолютния център.
Изключително характерна особеност на източното християнство се крие в това, че за него умът, интелектът, разумът не са крайна основа, жизнен фундамент; умственият размисъл за Бога не се смята за истинско религиозно възприятие. Източните църкови светци и руските старци дават следното указание за истинския религиозен опит:” С умът си трябва да стоим в сърцето.” Един старец казва за съвремениея човек следното:” Това е умът му, това е сърцето му, а ги разделя каменна стена!” Стената прави невъзможен истинския религиозен живот. Образованият европеец знае много, често познава и Библията, запознат е и с мистиката, теологията, окултизма. Но всичко това е само знание, само любопитство. Знаннията съществуват отделно като съвкупност и съвсем отделно, отделено със стена живее сърцето, изгубило великото си значение, своята централност, правото си да фундамента за всичко. Умът не стои в сърцето: има отделно място и не го сгрява топлината на сърцето. Цялата ни цивилизация, зародила се в Ренесанса, тази нерелигиозна цивилизация, иска да лиши сърцето от централното му положение и да даде това централно положение на ума, науката, поознанието. В този смисъл мисълта на на Леонардо да Винчи е пророческа за този най-нов интелектуализъм:” Голяямата любов е дъщеря на голямото познание.” Ние източните християни можем да кажем точно обратното:” голямото познание е дете на голямата любов.” В това сме запазили най-добрата традиция на елинизма, която източното и само източното християнство е възприело, съхранили сме учението на Платон за Ерос, него приемат всички учители на папската Църква като започнем от Дионисий Ареопагит и Максим Изповедник. Св. Серафим казва:” За да видиш Христовата светлина трябва да потопиш ума дълбоко в сърцето, умът трябва да натежи в сърцето.” “Тогава възсиява Христовата светлина и осветява храма на душата с божественото си сияние.” “ Сей светь есть купно и жизнь”(“ Събрана, тази светлина е животът.”) , “Когато човек вътрешно съзерцава вечната светлина, умът му е чист и не поражда никакви чувствени представи, потопен обаче изцяло в съзерцанието на пресътворената доброта, той забравя всичко чувствено, забравя дори себе си, но пожелава да се потопи в сърцето на земята, само и само да не се лиши от това истинско благо.” Само по този начин човек може да съзерцава “несътворената красота”, която се възприема със сърцето и е неизразима с рационални понятия, като всяка красота изобщо. Серафим продължава: “признак на разумна душа имаме тогава, когато човек потапя ума дълбоко в себе си и върши делата в сърцето си. Тогава е осенен от Божията благодат и вътрешен мир”.
Този “вътрешен мир” е небесната хармония, чувството за крайно единение, което се изживява от всички мистици. Подбно на музиката, то е неизразимо с понятия. За тази хармония св. ап. Павел казва: “И Божият мир, който надвишава всеки ум ще запази вашите сърца …” /Фил.4,7/. Несътворената красота, Божият мир, небесната хармония се възприемат със “сърцето”; то долавя емоционално “хармонията на небесните сфери”.
За да стане съвсем ясно, с какво чувство се възприема тази красота, трябва да кажем: с чувство на любов; не възприема красотата онзи, който не обича красотата; не възприема музиката онзи, който не обича музиката; не възприема музиката онзи, който не обича мъдростта; и самата философия е само любов към мъдростта; а тъй като в дъното на всяка мъдрост е скрита последната тайна на Божеството, то всяка дълбока философия води до религията. “Възлюби Господа Бога, с цялата си душа, с цялото си сърце, с всичкото си помишление” Следователно преди всичко със сърцето, а след това вече с душата и помислите.
Мистичното съприкосновение с Божеството, познанието на тайните Божии, в които са скрити съкровищата на премъдростта и знанието (софизма и гностицизма), по думите на ап. Павел е всъщност само посредствум “сърцата съединени с любов”. В това апостола вижда смисъла на прповедта си, крайната и цел:
“За да се утешат(алитерация на гръцкия текст) сърцата им, та съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познаят тайната на Бога и Отца и на Христа, в когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието.” /Кол. 2,3/.
Следователно “съкровищатта на премъдростта и на знанието’ ( текст на гръцки) не се постигат с гностицизма на студения, освободен ум, а с ума, който се намира в сърцето, със сърдечния център, който се докосва до мистериите на Бога Отца (текст на гръцки). Подобно мистично постигане не може да се извърши индивидуално, чрез горда изолация на философския разум, а общо чрез сърцата “съединени с любов”, съединени за постигане на тайните, за откриването на съкровищата на премъдростта, съединени от Ероса на Софията.
Ет го и последният решаващ довод в полза на сърцето като символ: сърцето е символа на любовтта, а любовта е израз на най-дълбоката същност на личността. Ние обичме не с ума и познанието, а със сърцето. Ако искаме да постигнем нещо е необходимо изцяло да му отдадем сърцето си: “там, където се намира вашето съкровище, там се намира и вашето сърце”. Личността, в крайна сметка се определя от това, което обича и ненавижда. Най-дълбокият център на личността е любовтта, Еросът, т.е. стремежът,влечнието, поривът, нестатичното положение, квиетизма, студеното интелектуално съзерцание.
Стигаме да втория изключително важен момент, който определя дълбоката противоположност между европейската и азиатската мистика, между християнството и иудеизма: там Еросът трябва да бъде угасен, понеже той е жаждата за живот, източникът на страданието, “тришна”; там висшия център на личността е студеното око, освободено от каквото да е влечение; там любовтта е нещо преходно, което трябва да бъде загърбено. В християнството нещата стоят иначе: тук любовтта не е само “силна като смъртта” (ветхозаветен израз), но дори е по-сина от смъртта, любовтта е източник и залог за безсмъртие, защото ненавижда смъртта и разрухата и, в крайна сметка, обича само вечното и нетленното. Любовтта иска вечен живот, за онова, което обича тя е “афект на битието”. Ето защо ап. Павел казва в забележителния си химн на любовтта, че “любовта никога не ще секне, дори да свършат пророчествата, и езиците да замлъкнат и знанието да се зчерпи.” Любовта не ще секне, защото е стремеж към съвършеното, към абсолютното, към вечното; тя е самото изживяванене на вечното съвършенство. Всичко преходно може да изчезне , но вечното и съвършеното не може да изчезне.
Това различие е дълбоко свързано с първото, посочено по-горе (противоположността concidentia oppositorum и indiferentiae oppositorum): любовта като влечение и устременост, любовта – Ерос, налага задължително различието, (Аз и ти, Отец и Син, край и безкрай, съвършено и несъвършено), любовта е обратното на безразличието и ако съществува безразличие, то тогава няма любов (както, между другото, няма и ненавист). Чрез стилизирано опростяване бихме могли да кажем, че на иудаизма също са познати изкуплението, избавлението от страданията, спасението от злото, но с цената на безразличието, а не с цената на творческата любов, по което се отличава от хрстиянствто. В действителността няма различие, не съществува разнообразие, многообразието е илюзорно, стществува само тъждеството на единия и единствен център (Атман-Брахман, пуруша), но можели да обича някой този център? Мжем ли да се стреми към някого или към нещо? Да си представим закона за привличането в предметно-пространствения свят, той може да послужи за символ на любовтта в света на духовното. Какво ще стане с привличането, ако унищожим всички центрове, като оставим един единствен център на тежестта? Очевидно привличането ще изчезне, тъй като за привличане са необходими поне два центъра. По същия начин хладното самолюбуване на централността на собственото Аз, намащо своето друго премахва “влечението” на любовтта и затова не може да има “другар” – “отец”, “син” и “брат” (които биха имали вечно, а невременното и преходно значение на илюзорни явления).
Все пак съществува своеобразна устременост, своеобразно привличане към този отчужден център (Брахман – Атман) и в индийската мистика; съществува и техен индийски Ерос.Можем да чуем това възражение. Действително изключителната пиеса на Тагор “Царят на тъмния чертог” представлява подобно въплъщаване на индийския Ерос: всички упования, всички житейски пътища са устремени към този невидим тайнствен “цар”. Той привлича и мъдреците и невежите, великите и нищожните. И все пак колко се различава този индийски Ерос от елинско-християнския.
Това не е Ерос на творчеството, а на отчуждението, не е “раждащият се в красота” Ерос, а Ерос бягащ от раждането. Тук няма стремеж към въплъщение, а разрушаване на въплъщението. Това не е любовен айстезис, а напротив анестезия.
“Пуруша” (субектът) обръща поглед и “Пракрити” (природата, обектът) спира своя танц: танцзорката си отива, щом го няма зрителя (Санкия). Маия изчезва за безразличния (Веданта).
Това обаче вече не е Ерос, а угасването на Ероса, пълната му противоположност: стремеж към това да се лишиш от стремене. Йога е “напрежение”, обаче отрицателно напрежение: стремеж да спреш дишането, биененто на сърцето, жизнения ритъм (изкуството на факирите временно да умират). Индийската мистика не е еротична, тя е антиеротична, за нея Ерос е източник на зло и страдание (Тришна). Тя не познава истински сублимирания Ерос, обожествената християнска богочовешка любов.
Даже Платон не я познава, а само като че ли я предусеща. Неговият Ерос има колебливо положение между християнството и индуизма, между въплъщението и раз-въплъщението. Това ясно личи при неоплатоностит, най-вече при Плотин, чийто Ерос е обърнат към безразличието, посока обратна на тази при ап. Павел, Дионисий Ареопагит и Максим Изповедник.
Ето защо в индуизма същността на Аз, “скрития човек на сърцето” не е Ероса, не е любовтта. Този център е индиферентно неподвижен, нединамичен, неустремен, той наблюдава, а не действа, стои извън всяко действие, всяко добро и зло, понеже е лишен от всяко противопоставяне и различие. ”Сушность самости” не е привличане (Ерос), понеже привличането е противопоставяне, това е преходът от себе си към друг, а истинската “самость” в индуизма е връщането към себе си, премахването на разликата и следователно, премахването на всички възможности
Основната мисъл на християнството е в това, че любовтта е истинската същност на личността, че без любов личността не живее, а умира. Човекът “без сърце” е полумъртъв човек. Като губим културата на сърцето в съвременния живот, губим и жизнени сили, съществуването ни се превръща в непрекъснато умиране, изсъхване, в някаква сърдечна склероза, поразила цялата ни съвременна цивилизация. Затова животът и така прилича на смърт, веселието и прилича на скука, изпълнена е с чувство на безисходна печал, което звучи в цялата литература на последното десетилетие. Чувството за празнота, чувството за нищожност идва от изчерпването на централната силана личността, пресъхнала е сърцевината и и не ще помогне никакъв времене разцвет на перифрните и външните сили. Не ще помогнат и чудесата на техниката (“преместването на планини”), нито чудесата на социалнот разпределение (“раздавание имения”), нито чудеста на науката (“кое да е познание”), защото по думите на апостола “ако нямам любов, аз съм нищо”. Това напомняне за загубата на личността, загубата на сърцето, за “нищото”, е онова най-силно нещо, което може да каже Евангелието на съвременния човек.
Много допринася за разбирането на сърцето емоционалната мистика на Макарий Египетски. При него е фокусирано всичко, свързано с този проблем, всичко представляващо до този момент предмет на нашето изследване и преди всичко “автономията” на сърцето, непосредствеността на съзерцанието, която пр3едставлява същността на истинското религиозно преживяване. Привеждаме най-забелижителните му думи от “Homiliae”:
“Тези, които са синове на светлината и синове на служенитео на Новия Завет в Светия Дух, те от хората нищо няма да научат, защото са богонаучени (текст на гр.). Понеже самата благодат пише в сърцата им законите на Духа. На тях не им е писано да постигнат пълнотата на убежденията (текст на гр.)в писанията, писани с мастило, но върху скрижалите на сърцето Божията благодат пише законите на Духа и небесните тайни. Сърцето господства и властва над всички органи на тялото, ако благодатта е проникнала в долините на сърцето, то тя властва над всички членове на тялото и над всички помисли. Понеже там е мястото на ума и на всички помили на душата и нейните упования. Чрез това прониква благодат във всички членове на тялото. Съответно, обратното, тези, които синове на мрака, в техните сърца царува греха и прониква във всички членове, понеже “от сърцето изхождат злите помишления” и като се разпостраняват от там помрачяват целия човек” (Homiliae XV. 58, Migne 590)
“Християните носят в сърцата си запалени кандила и така както всички кандила горят с един огън, така и християните получават своята светлина от един източник – Христос. И ако външно християнинът следва да бъде смирен дори в трудни условия, то вътрешно той трябва да пази скъпоценния бисер. Казано е: “там, където са сърцата ви, там са и богатствата ви”. Следователно, на каквото дедло човек врича сърцето си и на където го теглят желанията му (гр.), там е и неговият Бог. Ако сърцето всецяло се стреми към Бога, то Той се превръща в Господ на същото това сърце; онзи, който се отказва от всичко и става беден, напуска града (гр.) и пости, той стига човешкия си връх; обратно, или достига успех в мирските си дела, в семейството, в любовта към ближните; в това, на което отдадено сърцето му и в това, което е завладявало ума му – там е неговия Бог” (Homiliae XLIII. 137, Migne 774).
