Тиквата на пророка

Диалектиката на смеха е диалектика на прехода. Смехът е начин да се освободи човекът от оковите на какви да е норми. Благодарение тъкмо на смеха човекът е устоявал в годините на репресии. Неслучайно през 30-те г. на ХХ в., когато е бил преследван, а по-късно и заточен, Михаил Бахтин (1) проблематизира въпроса за смеха. В интерпретацията на знаменития руски мислител смехът е положително явление, което дава възможност на човека нравствено да противостои на тоталитарната власт. Защото да се присмееш на страха си, означава да го победиш.

Една от най-съществените черти на смеха е неговата стихийност, непредсказуемост. Когато се смеем, винаги започва игра на смислите, защото отговорите за това над какво и защо се смеем, ни се изплъзват. Това чувства всеки, който е надарен било с мяра в смеха, било с духовна предвидливост, т.е. с това, което в аскетиката се нарича дарба за разпознаването на духовете. От опит знаем, че неведнъж сме се улавяли в колебания относно собствените ни духовни позиции, причина за което е тъкмо смехът.

В тукашния тварен свят смехът се поражда заради разминаването между реалността и идеала, между това, което е, и това, което очакваме. Или, от друга страна, заради възможността да се изопачи идеалът, да се направи добро на лукавите, т.е. кривите.

Неслучайно при превода на “Отче наш” от гръцки на славянски е била избрана тъкмо думата “лукав”, чийто корен е – лук. Руската дума лук означава и оръжие (на бълг. лък), и зеленчук (на бълг. лук). Староруските книжовници са наричали лъките – лука, откъдето идва и руската дума лукоморье – морски залив. С руското лука се означава още и дъговата извивка на седло. А с луковка (на бълг. черковен купол) – върховата част на храма. Какво е общото между изброеното и сатаната? Отговорът е ясен: изкривеността, като общ признак на всичко “луково”.

Затова в молитвата “Отче наш” лукавият е дяволът. На гръцки лукав означава “безнравствен, развратен, подъл, зъл”. Когато един от ангелите се отвърнал от Бога, той се покварил, и оттогава се опитва да въвлече в покварата и хората. Падналият ангел е самозванец, който изкривява в кривото огледало Божието творение. Това дало възможност за съществуването на инферналния смях, чийто предел е присмехът над Бога. Този смях е описан от Ханс Кристиан Андерсен в “Снежната кралица”:

Живееше някога един трол. А той беше най-злият от всички троли, защото беше самият дявол.

Веднъж той се намираше в много добро настроение: беше сполучил да направи едно огледало, което имаше това свойство, че всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше, а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо, отколкото бе в действителност. Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора – грозни и гнусни. Лицата им бяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят, и ако някой имаше някоя пъпчица, тя покриваше целия му образ. Всичко туй забавляваше страшно много дявола. Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл, в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение – така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица. Ония, които посещаваха неговото магьосническо училище – защото си имаше и училище, – разправяха навсякъде за новото чудо. “Едва сега – казваха те – могат да се познаят хората и светът в истинския им вид.” И те тичаха с огледалото навсякъде и най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него. Накрая им се поиска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето. Но колкото по-високо се издигаха, толкова повече се кривеше и зъбеше огледалото в ръцете им, така че те едва можеха да го държат. Ала ето – те стигнаха вече до слънцето и огледалото се загърчи изведнъж тъй силно, че се изплъзна из ръцете им и падна на земята, където се счупи на милиони, милиарди и още по-малки частици.

Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед. А злият трол се кискаше от радост, защото туй го забавляваше.” (3)

Вероятно стъкълцата са превърнали в лед и сърцата на ония, които на Голгота са се присмивали над разпънатия Христос. И този смях над Праведника, както личи от “Майстора и Маргарита” на Булгаков, продължава и до днес. В романа на Булгаков присъствието на “мъртвите души” е символизирано от фокстрота “Алилуя”, създаден като кощунствена пародия на богослужението от Винсент Юманс. Там той звучи в ресторанта, където се събира писателският хайлайф; отново под неговия съпровод в кабинета на професора по ракови болести се явяват бесовете; все него въртят на бала при сатаната. И цялата тази тълпа от театрали, писатели и журналисти не е по-различна от онази, крещяща: “разпни Го”.

Затова силният, гръмливият смях, в който човек забравя Бога, подлежи на строга забрана. Понякога стремежът да се избегне и най-малкият повод за съблазън може да доведе до пълно въздържание от смеха. В преданието за св. Иоан Златоуст, поместено в сборника “Луг духовний” от VI – VII в., четем: “След като се кръсти, той никога не даде клетва, но не подтикна и останалите, никога не изрече лъжа, избягваше да се шегува и не позволяваше и на останалите да се шегуват”.

Накрая, има смях, породен от самодоволство, или смях, прекъсващ общуването с Бога: “Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете”(Лк. 6:25). В същото време смехът като такъв не се порицава. Още повече, че в смях се претворява праведната скръб (защото има и неправедна – “за житейските дела”): “Блажени, които плачат сега, защото ще се разсмеете” (Лк. 6:21).

Забележителното в случая е, че тези думи се срещат само при Лука. На това място в Евангелието от Матей (Мт. 5:1-7) темата за смеха не фигурира. И никъде в Новия Завет тя повече няма да се появи.

В Евангелието от Лука, както обетования смях, така и порицанието му са обосновани с вътрешното състояние на човека. Защо той се смее? Защо плаче? Както отбелязва апостол Павел: “Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2 Кор. 7:10). Но след като не всяка скръб може да спаси, тогава всяко ли веселие се порицава?

Така или иначе, същата тази проповед на Спасителя от Лука учи, как да реагират вярващите, когато ги озлочестяват заради Сина Човешки: “възрадвайте се и се възвеселете”. Синодалният превод “облагородява” гръцкия източник: буквалният превод на “възвеселете се” е “заскачайте”.

Църковнославянският превод в случая е по-близък до оригинала: “зарадвайте се и заиграйте”.

Винаги ли предвидливостта предполага пълно въздържание? Все пак смехът е дарба, и като всички човешки качества и той е даден от Бога. За него говорят и някои автори от Стария Завет.

СТАРИЯТ ЗАВЕТ: ОСТРИЯТ САРКАЗЪМ И ЛЕКИЯТ ХУМОР

Щом като на Бог се приписват човешки качества, не е трудно да се разбере отношението Му към сътворения от Него свят. В Стария Завет това се изразява по различен начин. Острият сарказъм на Исаия преминава при Иона в лек хумор.

Едва ли някой ще сдържи усмивката си от факта, че в навечерието на Пасха Бог е вразумявал пророка Иона.

Известно е, че Иона е предсказал на жителите на езическия град Ниневия смърт. Но те се покаяли и Господ ги помилвал: “От това Иона се силно огорчи и възнегодува. И моли се той Господу и рече: о, Господи! Не говорех ли това, когато бях още в моята земя? Затова и побягнах в Тарсис, защото знаех, че Ти си Бог милосърден, търпелив и многомилостив и съжаляваш за бедствието.

И сега, Господи, вземи душата ми от мене, защото по-добре е да умра, нежели да живея. И рече Господ: нима това те тъй силно огорчи? И излезе Иона из града, седна на изток, направи си там сенница и седна под нея на сянка, за да види, какво ще стане с града.”(Иона 4:1-5). С други думи, надявайки се все пак Ниневия да бъде опустошена, Иона си намира удобно местенце някъде извън града и кротко започва да чака събитието. Но Господ му поднася изненада.

По-долу предлагаме църковнославянския превод, който е по-близък до старогръцкия текст в Септуагинта, и затова по-смешен (всъщност, безликото “растение”, както в Синодалния превод на старогръцкия текст, така и в славянския му превод, е тиква):

“И направи Господ Бог, та израсна тиква, и тя се издигна над Иона, за да има над главата му сянка, и да го избави от огорчението му; Иона твърде много се зарадва на тази тиква. И нареди Бог тъй, че на другия ден, кога се зазори, червей подгриза тиквата, и тя засъхна. А кога изгря слънце, напрати Бог горещ източен вятър, и слънцето почна да препича главата на Иона, тъй че той изнемогна и се молеше да умре, казвайки: “по-добре да умра, нежели да живея”. И рече Бог на Иона: “нима тъй силно се огорчи за тиквата?” Той рече: “твърде се огорчих, дори до смърт”. Тогава Господ рече: “тебе ти е жал за тиквата, за която не си се трудил и която не си отглеждал, която в една нощ израсна и в една нощ пропадна. Аз ли да не пожаля Ниневия, тоя голям град, в който има повече от сто и двайсет хиляди души, които не могат да различат дясна ръка от лява, – и много добитък?” (Иона 4:6-11).

Излиза, че и глупавите, и добитъка са еднакво важни за Бог. А между другото, бремето на постите търпи и добитъкът: “човеци и добитък да бъдат покрити с вретище и силно да викат към Бога…” (Иона 3:8).

Очевидно е, че пророк Иона е имал чувство за хумор. Милосърден в Книгата на пророка е и Господ, който открива за Себе Си, че не е Бог на Закона, а Бог на любовта, която достига и до безчестните, каквито са били за израилтяните жителите на Ниневия.

По този начин Иона представя един различен от юдейската представа Бог. Оказва се, че Бог на Завета е не само техен, но и на всички народи. Освен, че изцелява Иона от страстите и се вслушва в плача на младенците, този Бог не презира нито тиквата, нито червея, нито добитъка.

Така че появата на усмивка при мисълта за Твореца, може би, не е кощунство. Във всеки случай човек с чувство за хумор приема реалността тъкмо в този свят.

СЛЕД БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Гневният Бог от Стария Завет започва да се възприема като милосърден; след Боговъплъщението всичко се променя.

Божият Син е и Син на Мария, което значи, че Той е притежавал всички човешки качества, освен греха, отдалечаващ от Бога. Той е ядял, пиел, ходил по земята, яздил, бил е носен на ръце от Девата, бил е прикован, страдал е, умрял е, възкръснал е. И защото Христос е безгрешен, въпросът е в следното: грях ли е да се веселим и да се смеем? И ако да, излиза, че Господ никога не се е усмихвал. Ако ли пък не, тогава каква е била неговата усмивка?

Да отговорим на този въпрос не ни е дадено. И не само защото след грехопадението човекът духовно ослепява, но и защото сме тварни. Следователно, не сме вездесъщи, а ограничени по природа. И творението е неспособно да надникне в душата на въплътения Творец.

Евангелието също мълчи по въпроса. Но не е изключено на лицето на Спасителя да е заиграла иронична усмивка, когато Той засрамил иудеите, готови с пяна на уста и самите те грешни, да убият с камъни прелюбодейката: “А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея. И пак се наведе надолу и пишеше по земята. А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред. Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?” (Иоан. 8:7-10).

В СВЕТА НА ХОРАТА

Да не забравяме, че смехът има и терапевтично действие. Той е необходим, за да не изпада човека в отчаяние. Какво рискуваме, ако приемаме нещата твърде насериозно? Тогава бихме гледали на живота като на нещо печално, безперспективно, безнадеждно. За мястото на смеха в света на хората говори Панталоне – един от героите в приказката “За любовта към трите портокала”:

Та можем ли да си представим света ний без шеги?!

Та той без тях би бил просто страшен!…

Когато сърцето ни сковано е от студ и страх,

Единствено смеха спасява ни, за да не полудеем!…

Съдбата си играе с нас на чифт и тек,

Униние измъчва ни, смехът обаче ни лекува.

Хвала на шутовете, че някога успели те

Трябва да се научим да побеждаваме злото. В канона на Петдесетница фразата “ад всесмехлив”, в превод от гръцки значи “ад всеосмян”. Смешният във високомерието си дявол е безсилен в злобата си.

Слизайки в ада, Христос се присмял на сатаната, разрушил му плановете и така спасил хората.

Христос Воскресе! – и ние празнуваме Пасха с “весели нозе”, което значи духовна радост и духовно веселие. Радостта се изразява в действието, усмивката.

Тъкмо осмени са дяволските козни в разказите на първите монаси, поместени в сборниците от IV – VI в. “Древний Патерик”, “Луг духовний” и “Лавсаик”.

За педагогически нужди пък използва смеха основателят на монашеството преподобни Антоний Велики:

“Някой си ловец на диви зверове видял закачливото отношение на авва Антоний към братята и се съблазнил. Като разбрал това, старецът решил да убеди ловеца в необходимостта от компромис и му казал: “Сложи една стрела на лъка и го опъни”. Ловецът опънал лъка. Старецът отново му рекъл: “Опъни лъка още “. Ловецът опънал още повече лъка, но старецът настоял: “Опъни го още повече”. Ловецът отговорил: “Ако прекалено много опъна лъка, той ще се счупи”. Тогава Антоний му казал: “Така е и в Божиите дела. Ако прекалено много изискваме от братята, те ще се сломят. Ето защо понякога трябва да  правим компромис.”

Вътрешната озареност придава висш смисъл на всяко човешко действие. Затова християнската култура приветства смеха, но добрия смях. Недопустимо е единствено съюзяването със злото. Да се присмееш над чуждото нещастие, над Божията красота и добро, значи да опустошиш смеха – Божията милост.

Но смехът може и да окрилява. Има “време да тъгуваш, и време да играеш” (Екл. 3:4).

Трябва само да се научим да правим разлика.

           
Ще завършим с един мисионерски виц:

Бележки

Коментари

коментара