Християнското величие на човека

Азиатските народи, особено народите на Средна и Далекоизточна Азия, не са приели откровението за Личността нито по отношение на Първобитието, нито по отношение на Неговия образ – човека. Три хиляди и половина години се оказват недостатъчни за това цялото човечество да усвои пълнотата на благословението, изляло се върху света: отначало на Синай, а после и чрез явяването на Логоса на Отца и слизането на Светия Дух.

 

Нещо повече, в наше време се наблюдава отстъпление, при това масово, дори сред онези народи, които векове наред са смятали себе си за „християнски”. Без съмнение, християнският персонализъм сам по себе си е изключително съвършенство и като такова е трудно постижимо.

 

Съвременният комунизъм също е отрицание на персонализма. Марксистите, които са взели някои елементи от учението на Христос, а са отхвърлили други, по-съществените, неимоверно са принизили разбирането за човека. Тяхната антропология е твърде близка до зоологията. Като образ на Абсолютния, човекът е ценност, по-висша от целия останал свят, а една отделна човешка личност, постигнала пределно възможното познание на Вечния Бог, променя достойнството на цялата земя. Да вземем първия момент от сътворяването на човека, когато „човек се е родил на света” (вж. Иоан 16:21): на това ново създание на Всевишния Бог е била дадена власт да съучаства в божествения творчески Акт; дадена му била възможността да господства над космичните сили; той бил надарен със способност за познание не само на равнището на природното (тварното) битие, а и на нетварното Битие, и да стане безсмъртен съжител на Самия Творец. Каква съществена промяна в цялото битие! – Ако в схващането си за ценностите изхождаме не от количеството, а от качеството, можем да кажем, че в крайна сметка ценността е равна на достойнството на най-съвършения човек. Затова и, когато Господ е бил с нас на Земята, нейната ценност се е равнявала на Бога. Онези, които „изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, (…) на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се (…) оскърбявани и измъчвани; тия, за които светът не беше достоен, скитаха се по пустини (…)” (Евр. 11:36–38). Същото разбиране се съдържа в събитието, описано в Библията, когато на Адам била дадена власт да определи съдбата на всички животни, като преди това познае качествата на всяко едно от тях: „Господ Бог (…) заведе при човека всички полски животни и всички небесни птици, за да види, как ще ги нарече той, Адам, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й. (…) но за човека не се намери нему подобен” (вж. Бит. 2:19–20).

 

Не само комунизмът, но и всички известни нам държави в днешно време са преобърнали смисъла на Евангелието: за тях „общото” доминира над личното – всеки път присъдите се произнасят според принципа на първосвещеника Каиафа: „За нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине” (Иоан 11:50). При това почти винаги доводът за унищожаването – ползата на „целия народ” – включва лъжа, защото се има предвид не „целият” народ, а само онази „част”, която държи властта в ръцете си.

 

Но дори да беше истина това, че гибел би постигнала целия народ, то и в този случай все пак бил е убит Онзи, Който по Своето достойнство превъзхождал целия сътворен от Него свят, всички векове на човешката история. Разбира се, тук приведохме един краен случай. Никой от хората не може да се сравнява с Христос, но все пак е даден принципът на разсъждение, така че всички онези, които са получили или насила са си присвоили възможността да „съдят”, никога да не бързат с определянето на каквото и да било наказание, а на смъртното – никога и за никого. 

 

Днес е 15 май 1979 г. Тъкмо написах думите „никога и за никого”, и узнах, че в английския парламент новото правителство е внесло въпроса за възстановяването на смъртното наказание в програмата за предстоящата парламентарна година. 

 

Сътворяването на свободни личности е съдържало в себе си „творчески риск”. Липсата на външна детерминираност е създала възможност за отстъпление на творението, т. е. да се извърши падението с последвалата го трагедия в цялата история на нашия свят.

 

Хуманизмът, появил се през епохата на Възраждането, отначало е съдържал елементи на християнско влияние, но негов основен импулс е художественото и културно творчество, вдъхновено от класическата епоха на древна Гърция. Едновременно с това се заражда и експерименталната наука.

 

По-нататъшната еволюция на хуманизма е свързана с все по-голямо отдалечаване от Бога и появата на култ към човека: всичко се създава в името на човека, превърнал се в най-висша ценност в битието на мирозданието. Не е трудно да се види в това движение „възраждане” с нова сила в човешката история на падението в рая. Всеки хуманизъм, вследствие на частичното или по-пълно отдалечаване от Бога, принизява равнището на човека – и той се превръща в „продукт на природата”, подвластен на тварните космични стихии, както и на собствените си абстрактни идеи.

 

Адам-Всечовекът, сътворен „по образа” на своя Творец, за да живее „по Негово подобие”, всъщност няма друг избор, освен да осъществи в себе си този образ и подобие, като съгласува живота си с волята на Твореца. Бог, Който е Абсолютното Битие, не е могъл да окаже по-голяма чест на Адам от тази да му предложи той и потомството му да пребивават вечно с Него. Следователно хуманистите са прави, като считат човека за венец на творението, но допускат грешка, като не разбират, че не могат да сътворят свой собствен свят, отхвърляйки Своя Творец. Техният път ги захвърля в онова „нищо”, от което са взети. Християнството като богочовечество е най-висшата форма на хуманизъм. „Човекът Христос” (1 Тим. 2:5) ни е разкрил тази тайна до съвършенство.

 

По-късната форма на хуманизма – философската, привидно научно обоснована, създава отношения на конфликт между Бога и човека. Преди две хиляди години, когато Бог приел нашата плът, Той бил убит с позорна смърт. А сега – „Бог умря”. Започва култът към човека: всичко се съдържа в човека, всичко е само заради него. Вярващите по друг начин биват убивани!

 

Последиците на тази нова форма на „падение” са, че човекът става роб на собствените си творения: държавата, науката (винаги твърде относителна), на абстрактните си философски идеи или идеологии; и още по-страшно – на произведените от него машини. Изоставил Бога, човекът сам си създава врагове, първият от които е държавата. И няма изход от това. Колкото по-организирана и силна е държавната машина, толкова по-бърз и жесток е процесът на обезличаване на хората. Ето защо може да се каже, че християнството става неудобно за деперсонализираната държава. 

 

„Още малко, и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея, и вие ще живеете” (Иоан 14:19). Ще живеете вечно с Бога и в Бога като истински образ на Абсолюта, като цялостни личности: Петър, Йоан, Андрей, Павел и т. н.

 

Бог е един в Троица от Лица, Които носят пълнотата на абсолютното Битие. Начален блясък, отражение на тази Светлина, е бил даден през първите години на християнството: „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо. (…) Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата” (Деян. 4:32, 34–35). От Писанието става ясно, че тези настроения сред вярващите са следствие на изливането на Светия Дух върху тях: „Петър каза: Анание, защо сатаната изпълни сърцето ти да излъжеш Духа Светаго и да скриеш от стойността на нивата? Докато беше непродадена, не беше ли твоя, и като я продаде, стойността не беше ли в твоя власт? Защо вложи в сърцето си това нещо? Ти излъга не човеци, а Бога” (Деян. 5:3–4). 

 

Това било начатък на нов начин за живот на човечеството – живот в съгласие със заповедта: „Възлюби ближния си като самия себе си”. На въпроса на законника: „А кой е моят ближен?” (Лук. 10:29), Господ с притча посочва, че това е самарянинът (Лук. 10:30–37). В контекста на онова време самаряните са били врагове на юдеите. Пълният смисъл на тази притча е, че всеки човек, цялото човечество са мои ближни, мой живот. Именно това е християнският персонализъм, личността, образ на Абсолюта, носи в себе си цялата пълнота на човешкото битие: един е нашият Отец, Който е на небесата, а всички ние сме братя (вж. Мат. 23:8–9). 

 

В историята на нашия свят само в монашеското общежитие виждаме как, според примера, даден в Деянията на апостолите, повярвалите в Христос идват свободно и се съединяват в групи, които спазват този принцип. Но доколкото ми позволява моят повече от половин век монашески опит, ще кажа, че дори в манастирите не се осъществява докрай истинският евангелски „комунизъм”. Това е така, защото втората заповед могат да спазват само онези, които са достигнали безстрастието на всеобемащата любов. Какво можем да очакваме тогава от марксисткия комунизъм? Той бива налаган на всички граждани чрез непрекъснато насилие и така, вместо рай, създава непоносим ад: държавата се превръща в общ за цялото население затвор. Най-низшите в интелектуално или морално отношение хора изграждат „апарат” за повсеместно насилие. Тъкмо това виждаме днес в претендиращата за господство в целия свят комунистическа идея. Последователите на тази зле замислена доктрина, колкото и странно да е, смятат себе си за най-висши хуманисти. За това, разбира се, допринася и фактът, че те са противници на друга форма на узаконено престъпление – демократичния капитализъм. Откритата зверска борба между тези два типа „хуманни” социално-политически системи води до неимоверно много страдания за по-голямата част от човечеството. Капитализмът строи своите дворци върху море от кръв, върху планини от трупове, давайки известни свободи на някои слоеве от обществото. Комунизмът потъпква всички видове свободи: на съвестта, на мисълта, на местоживеенето, на участието в световната култура, на общуването с представителите на световните цивилизации, на печата и др. подобни. Всичко бива смазвано чрез терор, навсякъде властват духовно низши елементи, погазени са всички нормални права на човека.

 

Историята на света е изпълнена с неразрешими противоречия. При отказа на човечеството от Христос апокалиптичният край ще бъде неизбежен: светът ще изгори в огън, създаден от самите хора. Богочовешкият християнски процес обхваща съвсем незначителна част от човечеството. Но може би тъкмо тази избрана част от хора, страдащи заради любовта, е смисълът на Историята. Всеки, спасен от Христос, човек е непреходна ценност.

 

Всички, които до ден днешен не желаят да постигнат отвътре, с разума, с духа си, че човечеството е едно по своята същност, а продължават да се стремят към власт и господство над събратята си, ще бъдат принудени да признаят това единство, като то ще им бъде наложено отвън – чрез силата на историческите или есхатологични събития.

 

Но това, че хората ще проумеят равенството със своите събратя отвън, чрез принуда, не носи на човека светлината на вечния живот, защото тази светлина е светлината на богоподобната свобода. Когато хората отвътре, чрез духа на Христовите заповеди, достигат до това познание, тогава такова братство е истинско осъществяване на Царството Божие на земята. А когато братството е следствие на външна насилствена принуда, то придобива извратена форма: то е лишено от любов и свобода, изпълнено е с предишните вътрешни разделения и омраза.

 

 

Христос е казал за Себе Си: „Аз съм Истината, Пътят и Животът”. И тези трите са едно. Невъзможно е Истината-Добро да бъде постигната чрез неправда, насилие, лъжа или убийство.