Акад. проф. Владета Йеротич: Не се плашете от кризата! Тя е шанс за промяна!
След софийската, и варненската публика в рамките на Седмицата на православната книга успя на живо да се докосне до вдъхновените идеи на сръбския психиатър и дългогодишен преподавател в Богословския факултет на Белградския университет акад. проф. Владета Йеротич.
От името на издателство „Омофор“ богословът д-р Мария Иванова сподели: „Като издатели на книгите на проф. Владета Йеротич, сме водени както от желанието да популяризираме неговите идеи – на психотерапевта и на християнския мислител, но и от своя опит в православната вяра и живот. Споделяме напълно заедно с него идеята за необходимостта от психологическо и религиозно съзряване на личността, от това да се срещнем лице в лице със собствената си гордост, което е потегляне по мъчителния път на осъзнаването на страстите, по пътя на самопознанието; споделяме неговия призив за стремеж да преобразим страха и да го превърнем в любов в самите нас;
споделяме с него възгледа за болестта като шанс и предизвикателство за съзряването на човека. Смятаме, че заедно с проф. Йеротич успяваме и се радваме да бъдем мисионери в това априори отхвърлени от аналитичната психология въпроси с духовно измерение (като чувството за вина, разбирането за греховност, смисъла на живота и т.н.), които тя приема като защитни механизми на рационализация, като съпротива и нежелание на човека да се изправи пред реалните проблеми, да бъдат представяни. Те са споделени от психолози като Виктор Франкъл, Владета Йеротич и говорят за това, че заедно със сексуалните и агресивните нагони, и духовните измерения могат да бъдат обект на патологично изтласкване…“.
Представяме ви акценти от предисловието на акад. проф. Владета Йеротич и пълния текст на последвалата лекция на тема „Какво трябва да променим в себе си“…
За християнския оптимизъм и духовното преображение
Нашето време е време на криза, но едно от значенията на гръцката дума за криза (кризис) е съд, присъда, решение. Кризата е възможност, шанс за промяна, не трябва да се плашим от нея. В християнството не е възможно напредване без криза и без изпитания! Една стара еврейска поговорка гласи: „Ако не станем по-добри, ще станем по-лоши“. Всеки уважаващ себе си психолог ще ви каже същото. Няма напредване там, където има статичност. Понякога си мислим – ето, щом сме станали християни, процесът на нашето развитие завършва, но никой не е достатъчно християнин. Бог ни е дал да се усъвършенстваме, опитваме се доколкото ни е възможно да станем колкото се може по-здрави духовно, защото само тогава ще бъдем защитени от духовните болести. Бачкият епископ Ириней казва: „Духовно здравият човек не може да бъде душевно болен, но обратното е възможно – душевно здравият човек може да бъде духовно болен…“
Когато говорим за промяна, ако християнският оптимизъм отстъпваше, психологията би била твърде песимистична. Защото и материалистичните, и спиритуалистичните течения в психологията казват, че формирането на психичната структура на човека приключва до 5-ата му година. Детската психика е „поглъщащ, възприемащ ум“ и този процес на възприятие приключва някъде до петата година. Затова родителите трябва да имат голяма любов помежду си, за да може детето да попие, да въприеме от нея… Ако тази любов отсъства, детето е оставено на Божията милост и на добрата генетична информация. Това е призив към младите двойки да са особено съобразителни в първите няколко години на своето родителство, на брака си. За да има и детето, когато порасне, познания за любовта… Питал съм някои от най-големите ни психолози и педагози – кое поражение от детството е по-лесно да се поправи: когато родителите са твърде строги или когато са разглезвали своя наследник. Всички са ми казвали, че е по-трудно да се поправят последствията от прекалено строгото родителство, такива са били мнозинството от патриархалните християнски семейства, децата са живeли в страх…
Господ изисква от нас да се преобразим. Каенето, разкаянието и покаянието не са едно и също нещо. Човек може цял живот да се кае, но покаянието е дело на Божия дух. Така че трябва да внимаваме, да се молим на Бога, да се стремим да поправим поне един от седемте смъртни гряха, които всички ние носим в себе си – и седемте. Измежду тях два са най-големи – гордостта и завистта, може и да не успеем да ги изкореним напълно, но поне малко да се променим.
Завистта е по-лоша от гордостта, гордостта се поправя в рамките на живота, а завистта много трудно се поправя, защото носи в себе си страха и комплекса за малоценност. „Защо другият е по-добър от мен?“. Това е естествен въпрос на природния човек. Но човекът е и духовно същество, а духовното има постоянна нужда от промяна, от развитие. Християнството изисква от нас големи неща. Това е най-съвършената религия на света – защото изисква преображение, тя изисква много от нас, трудно е, но трябва да пожелаем да се променим. Не бива християнинът да си позволява да бъде самодоволен, нито безплодно недоволен. Недоволни сме от политиците, от партиите, от държавата, мъжът не е доволен от жена си, жената – от мъжа си, родителите – от децата си… Това са безплодни недоволства. Нека се концентрираме върху това, което можем да поправим, а не върху това, което не можем. Господ не е дошъл да променя целия свят, нито говори за рай на земята, но изисква от нас ние да се променяме вътрешно… Иначе все ще търсим вината в обкръжението ни. Фройд е бил атеист, докрай се е противил на Бога, но е бил и голям психолог. Защо? Защото постоянно е говорил, че човек има нуждата да пренесе, да проектира своето зло върху другите. „Виновна е жена ми!“, „Виновни са другите народи, а не моят народ“ – това е много познато при нас сърбите, и хърватите. Затова ни е необходимо християнството. Не е нужно да сме светци, но трябва поне малко да променим себе си, така ще променим и околните.
През целия си живот водим борба между двете начала – духовното и природното. Две са възможностите – или да установим баланс между естественото и духовното, или естеството да го преобразим в духовно. Християнството, както казах, изисква от нас преобразяване… Нека да не се страхуваме от себе си – има причина да се страхуваме от себе си, ако нямаме Бога в нас, но ако Бог е в нас, не трябва да се плашим.
Не можем обаче и да се превърнем в мазохисти, в перфекционисти; не можем да бъдем постоянно виновни, нито можем да живеем сякаш сме без вина… Нека не бъдем перфекционисти, но нека не бъдем и лениви пред Бог и да казваме, че не можем да се променим…
За въздействието на интернет
Въпрос от публиката: Какво е Вашето мнение за ролята на интернет, на медиите в живота на младите хора, какво е въздействието им върху техните души?
Ако усилваме вярата си в Бога, винаги ще знаем как да употребяваме интернет. Всичко, което е открила науката – с него се е злоупотребявало. Нобел не е открил динамита, за да се убиват хорат; Айнщайн е заплакал, когато е разбрал за хвърлените атомни бомби над Хирошима и Нагазаки… Затова отделната личност трябва в себе си да създаде механизми за отбрана. Затова и не мога да кажа, че интернет, медиите като телевизията например са зло сами по себе си, но с тях се злоупотребява.
Злоупотребява се и с религията. Нима в историята на монотеистичните религии не са се водели и не се водят войни? Постоянно се водят войни… Така че не трябва да говорим нищо лошо за тези средства, но да се питаме как ние самите възприемаме онова, което ни се предлага отвън. Ако не сме се трудили достатъчно над личностното си вътрешно преобразяване, тези медии ще действат негативно върху нас. Великият Негош казва, че човекът е слаба твар, толкова е слаб и безсилен в разпознаването на доброто и злото. В историята виждаме как разбирането за добро и зло се променя, но трябва да умеем да различаваме относителните от абсолютните ценности – ако ни липсва това умение, ще бъдем изложени на злото, но има и нещо още по-лошо от това – да станем безразлични към злото. Тук се съгласявам с вас, че телевизията може да представлява голяма опасност – когато гледаме страшни неща, които се случват например на деца, и оставаме равнодушни. Затова трябва предварително да знаем какво да избираме да гледаме. А когато попаднем на нещо недостойно за човека, трябва да знаем вътрешно как да се защитим от него. А какъв по-добър защитен механизъм има в човека, освен вярата му в Бог?!…
За психотерапевтите, които не са вярващи…
Когато имаме някакъв психичен проблем, не е задължително да мислим, че нерелигиозният психотерапевт не може да ни помогне. Когато имате нужда от хирург, нали не търсите задължително вярващ хирург? Не, не е необходимо. Защо мислите, че един добър психотерапевт, който не е религиозен, не може да ви помогне? Например някой се страхува да премине улицата, друг мие ръцете си по 50 пъти дневно. Това е невроза. Молим Бог да ни излекува – да, винаги се молим, вярващият човек винаги се обръща към Бога. Но нека не отхвърляме психотерапевта, той е специализирал да лекува обсесивната невроза. Защо някой мие ръцете си 50 пъти на ден – защото иска да се освободи от някаква нечистота, която, разбира се, не е външна, а вътрешна. Но как да стигнеш до причината? Слава на Бога, посещавал съм отец Юстин Попович и той ми казваше: „Хайде, пробвай ти да излекуваш този, аз за него се молих две години, опитай ти сега…“. А той именно беше онзи, който си мие ръцете по 50 пъти на ден… и аз не успях да го излекувам.
Но трябва да имаме доверие в лекаря. Да вземем пример от детето. Всяко дете се ражда с изконно доверие, или както го нарича психологът Ерик Ериксън – прадоверие. А в какво вярва новороденото бебе – в майка си и в баща си, така си представя то Бога. (Детето се ражда като безгранично сложно същество)… Това е единственото, което е невъзможно за Бога – да ни насили да обичаме.
За диалога между религиите
Не ми се вярва да вярвате, че всички мюсюлмани ще отидат в ада… Те са повече от милиард. Всички ли ще отидат в ада?! Това е предизвикателство към нас, християните, които трябва да разберем, че другите религиозни учения, преди всичко исляма, са наш коректив. Не съм страстен икуменист, но съм „За“ разговора между религиите. А какво ще кажете, ако Бог изпрати някого, който да помири шиитите и сунитите?! Не бъдете злобни и не казвайте – и те се мразят, значи можем и ние. Да, толкова се мразят, че взривяват джамията по време на молитва. Какво, нима християните помежду си ще се караме до края на света? Естествено, че православният въглед е, че Христос в най-голяма пълнота е останал в Православието – това е мое дълбоко убеждение и вяра, но това не ме ограничава да уважавам другите. Има светии и при католиците – свети Франциск от Асизи, а и още други има…
Какво трябва да променим в себе си
„Човекът е истинско битие, само ако е екстатично битие, т. е. битие възприемчиво за новите вечни качества на живота“.
(митр. Амфилохий Радович)
Във всеки човек съществува естествена потребност за промяна, за промяна на съзнанието. Независимо от различните учения за възникването на съзнанието, то се променя така че ту прогресира в свръхсъзнателно, ту регресира в подсъзнателно. Човешкото съзнание е постоянно променливо, както впрочем и всичко в човека е постоянно променливо: една клетка умира, друга се ражда, всички клетки в тялото в течение на няколко години се променят, а ние и след това знаем – нека изречем или повторим Божиите думи, казани на Моисей на Синай: – Аз съм! Както е в човешкото тяло и в неговия душевно-духовен всекидневен живот, така вероятно е и в целия космос. Изчезват старите, появяват се нови галактики, а в тях – нови слънца и нови планети. Навсякъде във вселената има живот, смърт няма или пък смъртта е преходна фаза към раждането на нов живот.
Да се поддържа съзнанието постоянно будно, т.е. да бъдеш концентриран върху даден предмет на мислене или на действие, е много трудно, или по-точно казано – невъзможно. Затова природата ни е определила да живеем в ритъма на равномерната смяна на ден и нощ (на спане и сънуване), на съзнателно и несъзнавано (подсъзнателно) състояние. Нашето съзнание трябва да се мисли като малък мехур, който непрестанно променя обема си; понякога той се разширява до необятност (свръхсъзнанието), понякога се свива и става почти незабележимо мехурче. Такова е и нашето дишане: издишване (привидно умиране) и вдишване (като вдъхновяване, божествено вдъхновение). Така присъства и в най-старите индийски писания, във Ведите: Брама е издишал и така е създал световете, а след това е вдишал, връщайки световете към себе си!
Преобръщане, преображение и/или конверсия? Трябва да се обърне внимание на смисъла и синонимичността (сродството) на тези понятия. Според едно тълкувание (богословско) преобръщането, преображението, преминаването в друга вяра би трябвало да означават преди всичко някой невярващ да стане вярващ или обратното; докато понятието конверсия (лат. сonversio) е по-сложно понятие, доколкото реалното му значение – обръщане, промяна – може да представлява някакво решаващо за живота на човека преживяване (събитие, което го е променило). В психиатрията конверсията има патологична оценка, защото означава „преместване на психичния, на патогенния конфликт в сферата на соматичното“. За конверсията като невротично явление е писал Зигмунд Фройд (1895 г.).
Връщам се към същността на потребността на човека да променя съзнанието, преди всичко поради споменатата вече причина, което е много уморително за него, а и невъзможно да остане постоянно „в пълно съзнание“ (винаги в нещо, насочен спрямо нещо, нека бъде и спрямо нещо желано или спрямо някой желан). Освен споменатото естествено бягство от съзнанието в несъзнаваното по време на сън, а и на сънуване (когато „съзнаваме в несъзнаваното“), то в будно състояние на нас ни пречат безброй анормални и патологични форми на бягство, каквито са: афективната „буря“ в състоянието на някаква жестока свада между хората, когато съзнанието неминуемо е „ограничено“ (онзи „мехур“ на споменатото съзнание почти се е спихнал), а в такава „афективна нощ“ не знаем вече какво говорим или какво правим (оттук и представата в почти всички религии по света, че тогава в нас се вселява демон!). Бягството от съзнанието – което в основата си означава бягство на човека от отговорност – е типично посягане към наркотиците или алкохола.
За щастие съществуват и по-различни промени на съзнанието у някои хора и то тогава, когато те преживяват истинско мистично откровение, когато са ек-статични, когато имат истински видения. Има и творци, особено сред художниците, които от детството си носят ейдетични способности (от гр. дума eidos, вид, облик, образ, Jens, 1921 г.) много жива, образна представа на себе-образа, който преживяват или мислят емоционално. Във всички споменати или неспоменати случаи, човешкото съзнание е променено, веднъж в негативно значение (наркотици, алкохол и други болестни зависимости), друг път в позитивно (полет към свръхсъзнателното, също така природната потребност на човека, като архетипно религиозно битие, към Бога).
Като психиатър и психотерапевт не мога да пропусна да посоча необходимото различаване между лъжливите и истинските мистични преживявания, видения и екстази .
Ще спомена само един от многото, проверени критерии за различаване на споменатите „екстатични, извън-съзнателни“ състояния. В лъжливото, неавтентично преживяване на тези явления такъв човек не само е сигурен в „откровението“, което е получил „свише“, но и смята това свое преживяване за естествено (тогава върховата точка в него е гордостта!). В същото време обаче той е убеден, че трябва да предаде на другите хора (а и народи) това „Божие послание“, което е дадено именно нему, както и че е „избран“ (според мнението на психиатри някои от водачите на отделни фанатизирани християнски секти не са били душевно здрави хора).
Да не забравяме, че всеки човек носи в себе си скрития фанатик. Само неговият постоянен самоконтрол, непрестанното по-нататъшно съзнателно развитие на разума спрямо ума е това, което може да възпре човека от това да прояви открито малкия или големия фанатик в себе си.
Истинското мистично (съзерцателно, екстатично) преживяване във всички религии по света, така да се каже „от века“, се отличава със следните черти: преживяването е неизказано, има ноетично (познавателно) качество, то е краткотрайно, пасивно, в него присъства съзнанието за единствеността на света, доминира чувството за безвремие, съпътства го преживяването, че феноменалното Аз не е реалното Аз. Към тези необходими критерии, които могат да свидетелстват за достоверността на мистичното преживяване, е необходимо да се добави преживяването на истинската, нова, дотогава непреживявана радост, която обхваща целия живот и всички хора, а заедно с това и преживяването, събитието на радикална промяна на дотогавашния начин на живот. Непреходните Христови думи „По делата ще ги познаете!“ основават и запечатват всичко казано досега за истинската метаноя (естествено винаги рядко срещана между хората).
На важния, винаги актуален и на естествено-свръхестествения въпрос: какво трябва да променя в себе си, всеки човек, независимо от влиянието на средата, би трябвало да отговори сам и то тогава, когато открие в себе си „религиозния човек“, който знае какво той трябва да промени в себе си. Процесът на промяна, т.е. на всичко онова в нас, което възпрепятства, забавя или/и преустановява естествено-свръхестествения процес на индивидуация и/или обожение – е процес, продължаващ през целия живот именно заради в същото време прогресивния стремеж на човека към усъвършенстване (това е процес до края на живота и през целия живот за доближаване до Бога) и на регресивния стремеж към лош консерватизъм, който е другото лице на закона за инерцията (леност, безжизненост) като закон на динамиката (Галилей-Нютон), на закона за ентропията (на еднообразността, на хомогенността). И двата закона на лошия консерватизъм (не всеки консерватизъм е лош!) вероятно биха могли да се открият в хипотезата на Фройд за нагона на смъртта (Танатос), който през целия живот воюва с нагона за живот (Ерос). Когато човек осъзнае, че е свръхсъзнателно битие (а не само съзнателно, подсъзнателно и несъзнателно), той се обогатява с мистичното познание за постоянната нужда от промяна .
Библейският Бог (когато останем при юдео-християнската религия) е Бог на Откровението. Абсолютът е последната тайна.
Превод консекутив: о. Ивайло Долмов
Превод на лекцията „Какво трябва да променим в себе си“: Свилен Тутеков
