„А ако Господ ми отнеме нещо, което ми е скъпо?“
Сред страховете, които често терзаят християнската душа има един, може би нелеп, но съвсем реален: „А ако Господ допусне да изгубя нещо, което ми е скъпо?“. Или още по-определено: „А ако Господ ми го отнеме?“.
Откъде се взема това недоверие, достигащо до стремеж да се откъснем от Бога, да не дадем, да стискаме в шепите си това, което Той — Господ и Създател наш, уж се опитва да ни „измъкне“? Ако сме истински вярващи, не трябва да постъпваме така, по принцип въобще не е редно да ни идват наум такива мисли. Не трябва, но се случва всеки ден. Иначе не би ми се налагало постоянно да слушам едно и също при разговорите в храма и извън него, а още по-често да наблюдавам в реалния живот проявите на такива настроения със съпътстващата ги ожесточена борба за „своето“ против… Даже не смея да го изрека, против какво или по-точно против Кого…
Всичко, което имаме, самият ни живот, безценният дар на битието е от Него, дадено ни е от Него. И всичко, което ни е потребно, за да живеем този живот, също е от Него. Тогава как в душите ни се поражда този страх? Откъде се храни и процъфтява?
Живеейки невнимателно и нерадиво, често не сме в състояние правилно да осмислим и това, което сами творим, и това, което се случва с нас, и това, което се случва вътре в нас. Но нашата душа винаги усеща тези „неправилности”, които допускаме, изпада в състояние на тревога, безпокойство, лишавайки се от своя вътрешен мир. Неясните, не докрай понятни страхове се коренят именно тук.
Ние не би трябвало да обичаме никого и нищо повече от Бога. Не само защото законът е такъв, не защото такава е първата Христова заповед, не защото такова е непреходното изискване на Твореца по отношение на Своето създание. Просто ние нямаме никого, който да ни е по-близък и скъп от Него, няма друг, който да ни обича повече, няма друг, който да мисли повече за нас. Любовта към Него, превъзхождаща всяка друга любов, е естествена, даже можем да кажем, че е вкоренена в нашата природа. И ако тази истина е добре забравена от хората, далечни от Бога, то тя трябва да е очевидна за християнина.
Но твърде често се оказва, че си позволяваме да обичаме някаква суета, нещо тленно, преходно, много повече от своя Небесен Отец. Не е важно, какво е: богатство, имущество, обществено положение, слава, отношението на околните към нас или нашите отношения с хората. Ние, в своето паднало състояние, сме способни да се привързваме, страстно да се отдаваме на всичко, което е свързано със земното. И чувстваме колко неправилно постъпваме. И гоним това чувство, опитваме се да се скрием от него, да не му обръщаме внимание. Но то се промъква през построените на пътя му прегради, добира се до сърцето и се отразява в него с този страх: „А ако загубя? А ако ми го отнемат?…“.
Не можем да приемем, че това предположение е съвършено безсмислено. Ако от „чуждия“, „външния“ човек Господ ще пропусне да отнеме нещо, то от своя, от този, който иска да бъде Негов ученик, но не се решава, със сигурност ще го отнеме. Не е възможно да бъде другояче. Христос вижда нашето съкровено, знае, че сърцето ни се стреми към Него. Вижда и това, което ни свързва и ни лишава от свобода. Когато намери някакво действително основание в нас самите, ни освобождава от оковите. Понякога нечувствително, незабелязано, но понякога болезнено и тежко.
Впрочем, и болката, и тежестта ни връхлитат само защото не ни се удава да се доверим. Забравяме: „Ти си Господ мой;
моите блага Тебе са непотребни“ (Пс. 15:2). Ти, Господи, не се нуждаеш от моите блага и не ми ги вземаш, когато те наистина са благо за мен. А когато ми ги вземеш, то е защото благото е именно в това – да ми ги отнемеш.
Тази борба е една от най-трудните в живота ни. Не е лесно да се живее в настоящето, не е лесно да Му се доверим, Нему, Който ни е дал живот. Твърде много ценим живота сам по себе си, твърде много се привързваме към него. Но без доверие няма и истинска вяра. Без изпитания, без опита от загубите и лишенията ние няма да укрепнем. Ако не се почувстваме поне малко като Йов, ако не преживеем поне частица от неговите страдания, ако не кажем: „Както е угодно Богу, нека така и да бъде, да е благословено името Му во веки, няма да станем истински християни. Затова и пътят на Йов е път за всеки, който е решил да поеме кръста и да тръгне след Него и твърдо стои зад своето решение. Не трябва да се удивляваме, но не трябва и да се боим.
Този път е толкова чудесен, че не прилича на никой друг. По него губейки, намираме, скърбейки, се радваме, давайки, се обогатяваме. Просто трябва да вярваме, да се доверяваме и винаги да помним, че няма нищо случайно в живота ни от самото начало, че всичко – и подареното, и отнетото, е подарено или отнето в наша полза. А загубите? Загубите са неизбежни.
Макар че… Съществува една дивна, но много логична закономерност. Най-малко губят тези, които не се страхуват от загубите. Най-малко „взема“ Господ от тези, които винаги и всичко са готови да отдадат. Защото каква е нуждата от лекарство или операция, когато няма болест? Защо да бъде освободен този, който не е зависим?
Не искаме да губим и не искаме да се лишаваме? Нека тогава не се привързваме към нищо земно и тленно. I www.pravoslavie.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска
