Благата вест и смелостта на Мария
Ако на небето има празници, то без съмнение и там отбелязват Благовещение като изключително необикновено събитие. Бог е направил крачка към човека, а човекът прегърнал небесния Отец.
Завършила цяла епоха от историята на човечеството. Смъртта дошла чрез Ева, а животът – чрез Мария. И вратите на рая отново се отворили.
Уповаващи се единствено сами на себе си, реално в света няма нищо, за което си струва да се държим толкова здраво: изнурителна работа, напрегнати отношения в семейството, разочарования от приятели, стопяващо се от година на година здраве. С Бога обаче всичко би могло да изглежда по друг начин. Но къде е този Архангел, който би ми донесъл поща от Бога? Той не идва.
Ние добре сме научили, че Благовещението е било възможно благодарение на две уникални качества на Дева Мария: вяра и смирение. Също така знаем, че за възпитаването на един такъв човек са минали няколко хиляди години. Бог старателно очиствал лозата на Своя народ, за да може от него да се роди такъв чудесен плод. Също така разбираме, че сме много далеч от тази лоза. И не знаем дали вината за това е в нашите родители, предци или народ. Може да ни изглежда, че всички ние, взети заедно, просто не сме интересни на Бога. Но това не е така. Ние сме Му интересни.
Литургията е доказателство за това, че ние сме Му интересни и необходими, тя е ежедневна възможност да се върнем към очакващия ни Бог; тя е тържество на вярата и на мира с Бога. Но за да се завърнем при Него, не ни достига нещо толкова важно, каквото е смирението.
Съработничеството, предложено ни от Твореца, било нарушено от човека, който решил да заеме мястото Му и сам да ръководи проекта „Рай”. Човекът просто изтласкал Бога от себе си и разрушил единението си с Него, тоест преминал в състояние на несмирение.
И ето че Мария станала първият човек, готов да сключи пълен и безусловен договор с Бога. С нея свършва нашата вражда с Бога, започнала с грехопадението.
Мирът с Бога е смирението. Но ние сме измислили за себе си нещо друго – обредното, празното псевдосмирение. Мир не с Бога, а единствено със света. Смиреният „стил” се възприема от нас като живот с наведена глава, когато всички ругаят, а аз търпя. Или нещо като доживотно мълчание и лека, блажена, безпричинна усмивка. Но това често е знак за мир със света, но не и непременно с Бога.
Веднъж беседвах с една жена, дошла да „поговори с отеца”. В хода на разговора тя се досети, че не й се предлагат магически похвати, а добродетели в качеството на средства за решаването на проблемите. Когато тя осъзна това, отстъпи крачка назад и възкликна в ужас:
– Какво, Вие искате да ме направите светица ли? Искате да сложа забрадка на главата като вашите църковни бабички? Още съм млада!…
Всъщност аз въобще не й предлагах да промени облеклото си. Просто я молех да бъде по-добра с мъжа си. Примерът е показателен. От него се вижда, че човекът е определил мястото на Бога в качеството Му на куриер на добри дела. Това показва, че човекът дори и в мислите си не допуска да замени своя живот с живот в Бога, да замени своите страсти с Христовите страсти. Тоест той просто изтласква Бога зад вратата, заедно с всички Голготи и Тавори. Напълно е доволен от своята собствена любов и божествената любов не му е необходима. А това е продължаване на борбата с Бога за първенство. „Ще бъдете като богове” – е казал сатаната. Ето, хората стават богове в собствените си очи.
Но само желанието да се помирим не е достатъчно. Нормалните хора, след като се помирят, разговарят, смеят се, започват нови дела заедно. Така и общуването с Бога е естествено продължение на мира и признак на жива вяра.
Благовещението е диалог. Между Девата, Архангела и Бога. Това е много важен момент. Изобщо, цялото Евангелие се състои от диалози, което показва важността на пряката реч за Бога и човека.
У нас се е установила традицията на страха да имаме лични отношения с Бога. Смята се, че да разговаряш лично с Него, е дръзко. Предупреждават, че можем да се прелъстим и да приемем съвети от измамника на човешкия род, когото Господ по някаква причина допуска да ни мами. С Бога не бива просто да си приказваме. Предлага ни се да търсим тълкувател, който да превежда от земен на небесен език, и от божествен на човешки език. Смята се, че тези тълкуватели знаят Божията воля.
Макар че, ако не лукавства, всеки сам прекрасно знае, че той има личен дълг към Бога и към хората. Безкрайното търсене на хора, знаещи Божията воля, е удобно с това, че освобождава личността от отговорност. Резултатите от такива тълкувания позволяват да се скрием от Бога и да избягаме от отговорността пред Него на „законно” основание. Това е като повторното бягство и скриване на Адам в храстите, и повторното прехвърляне на отговорността за собствените постъпки на трето лице.
Разбира се, сестрата трябва да се съветва с лекаря. Лекарят – с професора. Професорът – с академика. Но ако сестрата постоянно пита професора кога да маже раните по ожулените детски колена с риванол, нейният професионализъм е под въпрос и тя рискува да бъде уволнена. Така е и в духовното ръководство. На Бог не е необходима диктатурата на сектата, на Него е угодна разумната свобода на Църквата. Без свобода няма любов. Без отговорност няма уподобяване на Твореца.
Творецът ни е създал, за да вземаме собствени решения. В рая не са необходими войничета, маршируващи под строй и изпълняващи команди. На Бога са необходими деца, израстващи и поемащи отговорност за своите постъпки. А безотговорността не е необходима на Бога нито на земята, нито на небето. Бог иска да ни приеме в рая, а ние не умеем да разговаряме с Него и се страхуваме от всичко.
Според богословските препоръки на мнозина в момента на Благовестието Божията майка е трябвало да каже сама на себе си известното атонско правило: „Нито приемай, нито отхвърляй видения”. Архангелът е дошъл. Тя мълчи. Не приема и не отхвърля. След това мълчаливо изтичва при енорийския свещеник. Тълкуват ситуацията заедно. След това се връща при чакащия я Гавриил и съобщава Божията воля…. от отеца.
Разбираемо е, че културата на общуване с духовете е много важна. Грешките водят до ужасна катастрофа, прелъстяване, а в някои случаи – дори до самоубийство. Преди Рождеството на Спасителя е имало цели школи, в които изследвали признаците на идещия Месия и явяването на духовете. В нашето църковно наследство също има много важен пласт, даващ ни възможност да се научим да не изпадаме в прелест.
Като че ли обаче няма толкова препоръки за разговор с Бога, когато Той реши да посети душата. Нима това не е странно? Нали Бог идва не само при отците, а посещава и народа… При децата това е толкова просто! В ранното детство много от тях виждат ангели, спокойно разговарят с тях и с Бога, но след това ние изгубваме тази способност. Може би именно това има предвид Христос, когато ни съветва да бъдем като деца. Не в смисъла на това да запазим детската си незрялост, а да съхраним цялостността на душата и паметта за Бога и Неговата любов.
Бог естествено живее в детското сърце не като абстрактна идея на възрастните, а като някакъв супер-Баща, като добрия Дядо Боже. И ние, ставайки възрастни, изгубваме Дядо Боже и в замяна не придобиваме никого, който да е равен на Него. С годините ставаме по-незрели от децата.
Тази загуба е катастрофална! Животът на възрастните със своя прагматизъм затъпква в земята този Негов образ и гласът на Господа почти престава да се чува. Изгубили го, ние търсим Дядо Боже, търсим Го и понякога Го „намираме” в милия старец… С лека ръка делегираме възможността за общуване с Бога на старците и се отказваме от личния диалог с Него. За този проблем е писал още преподобният Серафим в наставленията за молитвата.
Ето, вие се молите на Бога и Го призовавате при себе си. Той идва, а вие продължавате да Го призовавате: дойди, дойди. Това е като да каните госта, а той вече е дошъл при вас и е седнал на масата. А вие му казвате: Ела, ела. И гостът би си помислил, че нещо сте си изгубили ума.
Личното общуване пред Бога предполага и лична отговорност пред Него. Няма общуване – значи няма и отговорност. Така за всичко сме виновни не ние, а старецът, който ни съобщава Божията воля. И приема върху себе си всички наши рискове. Удобно е. Заровил си талантите си – и всичко е наред. Или си изплатил на Бога процента от своята воля и си се успокоил, оставил си ядрото на душата си извън Бога.
Пречистата Дева, за годините на пребиваване в Йерусалимския храм, успяла да съхрани детското сърце, открито за Бога. Това сърце виждало Господа близо до себе си и умъдрявало Мария. Затова в минутата на известяването на Божията воля от самия Архангел, тя успяла да стане смела. По-смела и от най-смелите мъже! Защото обичала и била уверена в Бога.
Пречистата Дева не само приела думите на Архангела, но заедно с тях тя поела и отговорността за тази постъпка. Много силно решение. Много мъжествено и смело.
На нас обаче не ни достига нито смелост, нито чистота. Ние често се държим като страхливци. Изобщо страхливостта се е превърнала в перманентно състояние на нашия живот. Придобиваме страх и губим живота. А животът без Бога не е никакъв живот: нито в този свят, а още повече в бъдещия век.
Неизвестно защо не ни плаши нито тежестта на земното поприще, нито бъдещия кошмар на ада. Но затова пък ни плаши вежливото почукване на Бога на вратата на нашето сърце. А Девата отворила вратата на сърцето си за Бога. И ето че за пръв път след грехопадението на човека била изпратена Благата вест на Новия Завет, даден от Бога: „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе”. И била приета.
Ние ще намерим хиляди оправдания за своята мудност. А главното ни оправдание е в това, че Божията майка е била особен, изключителен човек. Не такъв, каквито сме ние днес. Тя не е била като нас…
Но тя… не е знаела това! Тя се е чувствала като една обикновена девойка от затънтено градче. Разбира се, имало е Въведение в храма. Така изглеждали нещата отвън. Но за това, което конкретно било определено за нея, тя не се и досещала. Всяка млада жена в Израил може би допускала мисълта за това, че може да стане майка на Месията, очакван от всички. Но това изглеждало като брак, а не като посещение на Светия Дух.
И така, ние виждаме триадата: вяра, смирение и действие – като условие за мир и нов живот в Живия Бог. Също така можем да погледнем на Благовещение от три гледни точки: от Божествена, от мястото на Мария и от своя собствена. И да си направим изводи какво трябва да празнуваме в този ден.
В този празник ние сме поразени от смирението на Бога, Който внимателно призовава човека към сътрудничество. Поразени сме от неизгубената детска вяра и смелост на Пречистата Дева, влязла в новия свят като в непознат космос. И ние, имайки предвид тези поразителни събития, трябва да се запитаме: доколко ние самите сме честни с Бога, Който тихо чука на нашето сърце и очаква нашето лично благовещение, преображение, Голгота и възкресение. И главното, действително ли Го обичаме и доверяваме ли Му се с цялото си същество?!… I www.pravmir.ru
Статията е публикувана със съкращения
Превод: Татяна Филева
