В основата на всяко самоубийство лежи предателство…
Доброволното себелишаване от живот за съжаление се случва често и в съвремието, както се е случвало и в по-далечни времена. Самоубийците не се опяват. Но ако човек е душевноболен, ако е извършил отчаяна постъпка, без да осъзнава ясно какво прави? Ако човек живее цял живот като християнин, но после се случва нещо, което ние не знаем, и той доброволно се разделя с живота си?
В такива случаи какво да правят роднините и близките? Допустимо ли е да се отслужи опело в църква? Може ли да се молим за самоубийците? На тези въпроси отговаря отец Димитрий Агеев – свещеник в московския храм „Света Богородица – Всех скорбящих радост“.
Една от причините за самоубийствата според мен е в това, че човешкият живот се е обезценил в съвременното общество. Ако животът ти е обезценен в очите на другите хора, то много скоро той губи стойност и в собствените ти очи. Тогава ти може да прекрачиш невидимата граница и да направиш нещо необмислено.
Православната църква ограничава църковното поменаване на лицата, които са се самоубили, не се допуска опяване и панахида . Аз мисля, че забраната за опяване на самоубийците е предимно педагогическо средство, съществувало в дореволюционна Русия. Т.е. ако някой се самоубие, няма да го опеят в църква, няма да го погребат в църковното гробище, роднините и близките му никога няма да му правят помени в църква. Това е била много сериозна психологическа бариера, която е спирала ако не всички, то повечето хора.
Днес, честно да признаем, тези фактори не са от значение за повечето хора; право да си кажем – те едва ли спират някого. Струва ми се че в съвременния свят педагогическо средство би било опяването, ако не на всички самоубийци, то поне на някои от тях – онези, които в земния си живот са били християни.
Ние не знаем какво е се е случило с човека в последните минути на живота му. Смъртта на всеки човек е тайна – това личи от чинопоследованието на опелото: там има забележителни думи за това, че смъртта е тайнство и само Бог знае какво става в сърцето на всеки човек.
Ние не трябва да оставяме без молитва човека, който много се нуждае от нашата молитвена помощ. Ако обичаме някого, ако той не ни е безразличен, ако се тревожим за него, ако сърцето ни боли за неговия вечен живот, то ние, разбира се, сме длъжни да се молим за него. И никой не може да ни забрани да се молим, Господ да се смили над него и да измени участта му в задгробния живот.
Ние сме убедени, че по молитвите на вярващите Господ променя участта на човека в задгробния живот. И в чинопоследованието на празника на Петдесетница в коленопреклонните молитви има изключителни слова, че ние се молим за „тези, които са в ада“. Ако се молим за „тези, които са в ада“, значи ние свято вярваме, че по общите ни молитви Господ може да измени задгробната участ на хората. Следователно, може да се помолим за онези, които по една или друга причина сами са сложили край на живота си.
Според мен ние не можем и не бива да ги оставяме без молитва, както не може и не бива да оставяме без молитва и близките им, които са на този свят. Именно църковната съборна молитва за помилването на самоубийците би могла да стане поддържащ фактор за техните близки, които често остават съвсем сами.
Роднините и близките на хората, които са се самоубили, могат да дойдат в храма и да запалят свещ за упокоението на душата на умрелия и да молят Бог да му прости. Разбира се, добре е те да молят Бог да прости и на тях за това, че със своите думи, действия или липса на действия, или със своето мълчание, волно или неволно са се оказали съучастници в това престъпление.
Аз съм твърдо убеден, че в основата на всяко самоубийство лежи предателство от страна на близките. Предателство е това, че някой е останал сам. Ние не сме намерили подходящите думи, не сме намерили нужното внимание, нещо не сме забелязали, нещо не сме казали. Човекът е направил тази крачка заради нашето предателство и затова ние трябва да молим Бог да ни прости.
Разбира се, ние имаме право да се обърнем към свещеноначалството и да поискаме разрешение да се отслужи опело на човека, който се е самоубил. Понякога се дава такова разрешение, като се взимат предвид едни или други моменти от живота на човека. Тук няма правила, няма инструкции, всеки път решението се взима самостоятелно, индивидуално, след преценка на всички обстоятелства.
Според мен всеки от нас трябва да положи максимум усилия, за да се отслужи опелото; ние трябва да ходим, да молим, да чукаме на врати, да умоляваме, за да получим разрешение за опело. Разбира се, ако умрелият е бил християнин. Ако той е вярвал, но е станало така, то никой не може да ни забрани сами да се молим.
Едно душевно заболяване може да бъде извинителна причина. Църквата може да разреши опело на самоубиеца като вземе под внимание това обстоятелство; защото човекът не е знаел какво прави, и не е могъл напълно да контролира своите чувства и мисли.
Ние много добре знаем, че душевноболните понякога правят неща, над които те нямат власт. Затова документът от психиатрична клиника често е онази причина, която свещеноначалството взима предвид, за да разреши опяване на самоубиец.
Но понякога този документ може да се приеме за формалност: да донесеш някаква бележка, която може и да купиш, за да опеят твоя близък. Това е предателство, ако той не е бил душевноболен; не бива втори път да се извършва предателство.
В края на краищата, само по себе си опелото не е тайнство, което може да промени участта на човека във вечността. Опелото е съборна молитва. Ако по някаква причина църквата ограничава съборното поменаване, значи трябва сами да се молим за този човек.
Много често искаме да прехвърлим отговорността, включително и молитвената отговорност върху някой друг. Да отидем, да запишем името, да заплатим някаква сума. Разбира се, свещеникът ще се помоли, но не всичко е толкова просто. Ние трябва сами да се молим. Бих призовал хората да не избират лекия път, а да започват с личната молитва, като търсят възможност и за съборно поменаване. I www.pravmir.ru
Превод: Евгения Николчева
